Александър Джоганов

ПРЕТЕНЦИОЗНИЯТ СЕКСУАЛЕН ЖИВОТ НА ПРЕПОДОБНИЯ УИЛЯМ

МОНГОМЪРИ III

“Левски имаше очи сини, почти сиви...”

Иван Вазов

Естествено, че такова претенциозно заглавие не може да бъде заглавието на този разказ. И

в същото време то (заглавието) се настани отгоре върху текста - яхна го - и отказа да напусне

мястото. Така че, уважаеми читателю, ще ти се наложи да го изтърпиш и да се съгласиш с

него.

Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещенник Йосариан, веднага лудо се

влюби в него.

Винаги съм мислил, че това начало е най-доброто, което може да хрумне на някого, който

е решил да напише една шантава история за един много объркан и в същото време безкрайно

разумен човек. Затова и този текст ще започне с него.

Уилям Монтгомъри III не беше случаен човек, можем дори да нажем, че беше историческа

личност - винаги, когато отидеше някъде, с него се случваше по някаква история: един ден

дори му се наложи да изтърпи удивителни по своята невъзможност сексуални задявки от

страна на група млади хомосексуалисти. Това, че се намираше в клуб “Синята стрида”, едва

ли е от значение, но подчертаваме факта за историчността на отеца.

Но това няма да е разказ за него. По дяволите, кой е пък този Уилям Монтгомъри, че да

бъде главен герой на разказ, който аз съм решил да напиша?

Това ще е разказ за несъвършеното свършване или казано по-точно, защото веднага предположих какво си помисли една част от твоето съзнание, уважаеми читателю, но държа да отбележа, че грешиш, ах, как грешиш, защото това няма да е порнографски текст, някога -

надявам се - ще събера достатъчно сили и опит и ще напиша и такъв текст, а текст, който ще

разказва за несъвършенното свършване на света. Но стига сме се оправдавали и сме пресмятали фаталистично колко остава до този край. Нека преминем към същността на въпроса, без да знаем дали има такъв.

Беше петък или вторник, или дори може би беше сряда, но в никакъв случай не беше събота

или неделя, защото тогава обиновено прекарвам времето си зает с преборване на тъпоумни

каракуди, които не искат да кълват това, което аз им предлагам, а налитат на гнусотиите,

поднасяни им по най-безсрамен начин от колеги риболовци. Та значи беше петък.

Беше един наистина побъркващ петък, който си спомням и заради това, че само седмица

по-рано - а това означава, че действието се развива през току-що отминалата година - някъде

някой се беше подлъгал да пусне някъде последния ми текст. Беше някакъв шантав разказ от

сборника “Класическата българска поезия в разкази”, който така и не сядам да донапиша.

Конкретната идея беше повече от хубава, но както всички хубави идеи все си стои нереализирана - нима наистина не е прекрасно да разкажеш каноничните български текстове с подъл сексуален контекст? Конкретният разказ се наричаше “Песен за човека” (по едноименото стихотворение на Н. Й. Вапцаров) и разказваше общо-взето същата история, само че дамата бе далеч по-сексуално настроена от онази в другия текст. Редакторът, който се подлъга да пусне разказчето го вкара в някаква измислена от самия него рубрика “Грозна проза” и на всичкото отгоре се направи на интересен като ми посвети послепис, който за малко не надхвърли по обем скромния текст на твоя разказвач, уважаеми читателю. Беше се обидил, мръсникът, че най-отгоре стоеше мотото: “Прия те лят ми Левски бе ше не чут характер. Дърво и камък се пука от студ, а той все пее.”

Но всъщност това няма да е разказ за това как и какво отговорих, защото така и не се добрах

до редакцията, за да го занеса. Не, това ще е разказ за нещо друго, както бях обещал по-рано.

И ако наистина началото - Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военният свещенник

Йосариан, веднага се влюби в него. - е най-доброто начало, за което мога да се сетя,

нека да кажем, че имам още няколко любими изречения, които спокойно могат да го

последват.

- Но, господине - сърдито каза Славейков. - Вие не ме обичате!

- Господине - Крачолов беше уморен от среднощно пиянство и нямаше нито сили, нито

настроение да влиза в безсмислени спорове, - вие не сте Жулиета, а и аз не съм Ромео. Защо

си мислите, че трябва да ви обичам?

Всеки, който чете любимите ми екшъни знае, че този цитат не от “Крачолов” - споменах

ли вече някъде за този тест?, - което от своя страна може да ме изпълва само със съжаление.

С далеч по-малко съжаление, обаче, го преписах и приписах на себе си.

Но нека не прекаляваме с разкази около непубликувани текстове, защото това е проява на

лош тон, а последното нещо, в което може да бъде обвинен твоя скромен разказвач, уважаеми

читателю, е именно проявата на лош тон.

И така - Любовта не се дава лесно и намира начин да поникне там, където най-малко я

сееш. Един прекрасен ден той се запозна с Мадлин Басет, падна си по нея като тон тухли, излезе от своето отшелничество, впусна се в лудешко ухажване и след ред обрати в отношенията им капанът щракна.

Коя е тази Мадлин Басет? - ще попитате Вие на свой ред. И какво става с този текст, който

все не може да се структурира около нещо, а прескача нагоре-надолу като баскетболна топка

в ръцете на Меджик Джонсън? Защо не се разказва някаква конкретна история, а се подхвърлят цитати и псевдоцитати, с който се заблуждава уважаемата публика?

Не само инженерите правят лоши мостове, уважаеми приятелю, за съжаление не само те.

Или както го е казал поетът: “И пак се загледа подир каруцата”. Няма нищо страшно в това

да ти се разказва нещо несвързано. Ако отново се позовем на един стар текст, не само деконструктивистите могат да разказват една история до безкрайност. И преди тях са го

правили. Лично аз си спомням ужасът от опита ми да прочета някой от така наречените нови

френски роWмани. Боже, каква скука. И, боже господи, и ти, свети Вартоломей - какви чудовищни тиражи.

Значи това е текст за любовта, за онази любов, която винаги ни настига в най-неподходящия

момент. И аз така, също както моят братовчед от Чешке Будйовице, който построи къща

на три етажа, на всеки етаж сложи по три тоалетни и накрая пак се насра на стълбите. И

това не е най-страшното.

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката другите ми ужаси бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уйлям душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме след като се събудих, и то дотолкова, та

заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха.

Не, ще каже тук този, който е очаквал да прочете някоя пикантна история, подведен от заглавието.

И ще продължи - Ако този идиот, разказвачът, не пусне поне нещо сексуално в този

текст, няма да е честно. - И ще е прав, проклетникът. Това отчайващо заглавие ме задължва

да разкажа поне една историйка:

Беше един ненормално отчайващ петък и аз седях загледан след автобуса. Последният автобус по линията за родния квартал. В джобовете ми подрънкваха няколко монети, които

стигаха за кутия долнокачествени цигари, но не и за такси. От това не ми стана кой знае

колко по-приятно, но само на стотина метра някакъв супермаркет ме подканваше да отида и

да оползотворя наличните по джобовете. Касиерката - имаше вид на току-що ухапана от пепелянка - ми хвърли кръвнишки поглед, докато пребърквах джобовете, за да донаглася

сумата.

- Нещастник - чух да подмята след мен, но тъй като денят вече бе приключил, а с това бяха

приключили и силите ми да се нервирам, отминах забележката с гордо мълчание. На входа

запалих и пуснах дима към нея. Беше закачливо, перверзно и в същото време някак

неутрално.

- Простак - провикна се тя, но аз бях достатъчно далеч, за да се направя, че не съм чул

нищо.

Не, това не е онази история, която исках да разкажа. Това е някакъв тъп спомен отпреди

десетина години, когато се прибирах пеша от “Младост” до “Надежда”, след като бях ходил

до някакво гадже, на което в момента не мога да си спомня и името. Спомените ми се въртят

около някакъв неуспешен опит за секс, след който и двамата останахме по-незадоволени, отколкото преди да започнем. Аз си тръгнах без да кажа довиждане, а тя дори не стана да ме

изпрати, което си беше абсолютно пренебрежение, но от друга страна може би беше права. А

може и да не беше...

В крайна сметка от този текст нищо не излезе. Не съм сигурен дали ще посмея да го дам

на някой да го прочете, както не съм сигурен, че и този, който го прочете ще го пусне. Макар

че хора всякакви, а редактори още повече.

Всъщност това не е текст. Това е идея за текст и/или текстове, които ще напиша. Вярвам в

това. Не знам защо, но вярвам.

В скриптория е студено, палецът ме наболява. Оставям този разказ, не знам за кого, вече не

знам и за какво: stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos.

Пред съвършенството можем само да се поклоним.