Елин Рахнев

БОБ

Пиеса за нощен бар, джаз-клуб, сладкарница, камерна сцена.
Действащи лица:
ТЯ - на около 70 години
ТОЙ - на около 70 години
ПИАНИСТЪТ - на около 70 години


ТОЙ. Все ме лъжеше. (пауза) Аз най-обичах да ме лъже. Да ме гледа и да ме лъже. В очите... Такава я обичах... И се възбуждах. Ставаше ми хубаво. Направо откачах да ме лъже. Иначе какво щяхме да правим четирийсет години. Поне така се забавлявахме. И си беше невероятно. Да, сега като се замисля... Хубаво ни беше. Аз си знам, че всеки може да ме излъже. За каквото си поиска. (пауза) Все ме лъжеше. Хем само мен обича, а обича всички мъже. Хем само за мен си мисли, а си мисли за целия квартал. Хем готви боб за мен, а всъщност го готви за цяла дивизия. Тя все е аристократка, а аз нещо отдолу. (пауза) Вярно е, че покрай нея зачетох Чехов. Но да не е лесно цял да го четеш. Изобщо не е лесно.
Че само заради един Серебряков може цял живот да си останеш на цъкната лампа. (пауза) А на мен така ми харесва. И боб. Лекувал бил болести. И Чехов лекувал болести... (пауза) Може и да лекува. (замисля се) Ама ей така, можеше да ме излъже както никой друг. (пауза)
И кой ще дойде на моето погребение? Никой. Ама никой. Дори и децата няма да разберат. (пауза) Те къде ли са сега? Къде ли са? Вече съм им забравил лицата. Походките. Всичко съм им забравил. Важното е, че не са музикални. (пауза) Това е важното. Другото... (пауза) А нейното погребение - народ. (пауза) Колко мъже. Броях ги, броях ги. Не успях... И все мъже. И защо толкова много мъже?! Дори продавачката не дойде. Но и пианистът го нямаше. (пауза) И всички с насълзени очи. И млади мъже. Много млади мъже...

ПЪРВА КАРТИНА

Кухня. Маса. Столове. Около 20,00 часа. Той влиза леко запъхтян.
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ. Още малко.
ТОЙ. Мислех, че вече е готов.
ТЯ. Още малко.
ТОЙ. Когато стане.
ТЯ. Да, когато стане.
ТОЙ. Докато чаках, го четох.
ТЯ. Пак ли?
ТОЙ. Четох го по-особено от друг път.
ТЯ. Но ти само това правиш.
ТОЙ. Не ми се яде.
ТЯ. Изобщо.
ТОЙ. Да.
ТЯ. Има водка и сок. И няколко ябълки.
ТОЙ. Ще изпия чаша сок.
ТЯ. Днес сутринта се разхождах. Отдавна не бях излизала.
ТОЙ. Трябва да го правиш по-често.
ТЯ. Беше ми хубаво сред дърветата. Усещах зеленината. Изпълвах се. Отдавна не бях се чувствала така добре.
ТОЙ. Трябва да го правиш по-често.
ТЯ. Знаеш ли, ще хапна малко.
ТОЙ. Сигурно вече е готов.
ТЯ. Трябва да е готов. Ей сега ще сложа.
ТОЙ. Всичко мирише на лук.
ТЯ отива до печката. Започва да бърка боба.
ТЯ. Още малко трябва до поври.
ТОЙ. Нещо ми става през тези дни.
ТЯ. Сигурно е от сезона.
ТОЙ. Миналата година по това време не беше същото.
ТЯ. Променил си се през последните седмици.
ТОЙ. Сигурно. Може и да е от лука.
ТЯ. Дори много си се променил. (пауза) Странно...
ТОЙ. От годините е.
ТЯ отива до печката и леко разбърква боба.
ТЯ. Днес за трети път ще ядем боб.
ТОЙ. За трети? (учудено)
ТЯ. Не мислиш ли, че...
ТОЙ. Какво лошо има?
ТЯ. Понякога не мога да те разбера. Особено напоследък.
ТОЙ. Мисля, че няма нищо лошо. Какво лошо има? Всеки ден е така. Не мисля, че има нещо по-различно.
Пауза.
ТЯ. Утре ще стана много рано. Ще изляза. Ще пия кафе някъде по улицата. Ще се подстрижа. Имам нужда от нови дрехи. Мога да мина през шивачката. След това ще се прибера. Ще сготвя боб. Ще вечеряме. Смятам да сготвя от онзи, специалния. Още не сме го опитвали. Казаха ми, че бил много добър. Само че от него се пълнеело. Бил някакъв смесен сорт, много специален.
ТОЙ. За първи път чувам, че от боб се пълнее.
ТЯ. И аз не бях чувала.
ТОЙ. Нещо не мога да разбера в Елена Андреевна. Толкова години - и не мога да го разбера. Серебряков ли й е виновен за всичко? Нещо не мога да разбера.
ТЯ. Не, не е Серебряков.
ТОЙ излиза леко запъхтян.
Затъмнение.
На другия ден сутринта. Някъде около 8,00 часа.
ТОЙ. Къщата мирише на лук.
ТЯ. Това е заради боба.
ТОЙ. Не искам да мирише на лук.
ТЯ. Аз не го усещам.
ТОЙ. Искам дните, които ни остават, да бъдат различни. Да не мирише на лук.
ТЯ. Проветрявам колкото е възможно.
ТОЙ. Не се усеща.
ТЯ. Ти вече нищо не забелязваш.
ТОЙ. Винаги така казваш. И това не е вярно. И много добре го знаеш.
ТЯ. Иска ми се да е така.
ТОЙ. Така е.
ТОЙ я хваща за рамото.
ТОЙ. Защо така си мислиш?
ТЯ. Имам правото да си го мисля.
ТОЙ. Дори не съм ти дал повод.
ТЯ. Сънувам те. Звучи направо глупаво след толкова години. Тази нощ пак те сънувах.
ТОЙ. Много хубаво звучи. Разнежващо.
ТЯ. Дори понякога (смее се), все още ми се иска да навлизаш в мен - гладко избръснат, малко меланхоличен, стеснителен. Да броя пулсациите ти. После да ги сънувам. Да ги рисувам върху стената. Ти да си блед и мнителен. Гладко избръснат. Леко сглупен. Малък. (пауза) Като преди...
ТОЙ. Колко малък?
ТЯ. Много малък. (замисля се)
ТОЙ. Отивам да чета.
ТЯ. Добре. Сега ще сготвя онзи боб.
ТОЙ. Няма да прекалявам. (излиза)
Вратата се отваря. Влиза.
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ. (мълчи)
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ. Бобът ли?
ТОЙ. (мълчи)
ТЯ. Още не. Искаш ли да отидем да вечеряме навън?
ТОЙ. Предпочитам да си останем вкъщи. Имаме какво да правим тук.
ТЯ. Не ми се стои вкъщи. Искам да отидем в онзи клуб, в който ходехме през 1956-та. Да пием водка с фъстъци и шоколад.
ТОЙ. Напоследък пак си започнала да пиеш.
ТЯ. Когато те видях за първи път, си мечтаех да не си говорим. Само да се гледаме. Да се гледаме дълго. Да ходим по кръчми, да пием и да се гледаме.
ТОЙ. Никога не съм те харесвал пияна. Само онзи път.
ТЯ. И като се гледаме, да се обичаме още повече. После да си лягаме. Да се преливаме един в друг. Спонтанно. Да се сънуваме един друг. Да четем заедно. Да уеднаквим движенията, диафрагмите си. Да го правим постепенно...
ТОЙ. Стомашните ни сокове да текат върху чаршафа... Да се преливат един в друг. Един в друг... Знам го наизуст. Повтаряш го от четирийсет години.
ТЯ. Да.
ТОЙ. И да отидем после до Зенландия.
ТЯ. Да.
ТОЙ. Или през пролетта, или през лятото.
ТЯ. Ако съм жива да си ушия нова рокля.
ТОЙ. Със самолет или с кораб. Специално до Зенландия.
(ТОЙ става и носи две купи за боб).
ТОЙ. Бобът е готов. Онзи, от север. Дето се напълнява. Да сипвам ли?
ТЯ. Трябва да отидем до Зенладия... Понякога си мисля колко много трябва да отидем до Зенладия. И на колко места не сме ходили... Почти никъде не сме ходили.
ТОЙ. Не сме ходили. (пауза) Днес сутринта пак го четох. Пак не разбирам. Нещо ми се губи.
ТЯ. Какво?
ТОЙ. Не мога да преценя какво. Това не мога.
ТЯ. Внимателно ли чете.
ТОЙ. Много...
Сядат на дълга дървена маса на другия край на сцената. Започват да се хранят. Хранят се дисциплинирано,
с определени навици и привички. 12,00 часа е.
ТОЙ. Обичам жените, които се възбуждат от Незнайния войн. В погледа им виждам всичко.
ТЯ. Всичко?
ТОЙ. Да...
ТЯ. Кой ще ти го прости?
ТОЙ. Жените!
ТЯ. Никой.
Пауза.
ТОЙ. Това е най-добрият боб, който съм ял.
ТЯ. Правила съм и по-добър.
ТОЙ. Кога?
ТЯ. Сега не мога да си спомня.
ТОЙ. Опитай се.
ТЯ. Защо стана така?
ТОЙ. Никога не съм си задавал този въпрос.
ТЯ. Сега е моментът.
ТОЙ. Обичам войната. Самолетите и бомбите. И жените, които се възбуждат от Незнайния войн.
ТЯ. Ти не си Незнайния войн.
ТОЙ. Откъде знаеш...
ТЯ. Има само един Незнаен войн...
ТОЙ. Стотици са.
ТЯ. Ял съм и по-добър от този.
ТОЙ. Къде?
ТЯ. Вече не мога да си спомня.
ТОЙ. В детството ли?
ТЯ. Не, не в детството.
Затъмнение.


ВТОРА КАРТИНА
Празна сцена.
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Две.
ТЯ. И къде са те сега?
ТОЙ. По света.
ТЯ. Защо не се обаждат?
ТОЙ. Далече са.
ТЯ. Колко далече?
ТОЙ. Достатъчно, за да не ни се обадят.
ТЯ. Виж пердетата. Вятърът ги полюшва. Светлината се свлича в тях.
ТОЙ. Слънцето иска да влезе заедно с буболечките. Знам го наизуст. Казваш ми го от четирийсет години.
ТЯ. Трябва да сменим пердето. От колко време все е същото.
ТОЙ. Това перде ми харесва. Винаги ми е харесвало. (замисля се) Готов ли е?
ТЯ. Още не.
ТОЙ. Много ми се яде боб с наденичка.
ТЯ. Не си спомням да има наденичка.
ТОЙ. Бях купил.
ТЯ. Защо тогава ме питаш?
ТОЙ. Наистина трябва да сменим пердето.
ТЯ. И колко пъти казваш, че си ми изневерявал?
ТОЙ. Само веднъж. Всъщност още веднъж.
ТЯ. Бобът сигурно е готов.
ТОЙ. Три пъти, три пъти...
ТЯ. С наденичка или...?
ТОЙ. Бях купил.
ТЯ. Аз само веднъж. С един пианист от оперетата.
ТОЙ. Знам.
ТЯ. И още веднъж с един тромпетист, пак от оперетата.
ТОЙ. И за него знам.
ТЯ. И още веднъж. Пак с един от оперетата.
ТОЙ. Да не е бил валдхорнист.
ТЯ. Не, не. Не беше валдхорнист...
ТОЙ. Хубаво, че поне не е валдхорнист. Ако беше с валдхорнист, просто не знам. Просто не понасям валдхорнисти. Какво щях да правя?! Не знам, наистина не знам.
Пауза.
ТОЙ. Помниш ли, когато скачахме от онзи басейн? Ти си удари коляното. Имаше някакъв писател там...
ТЯ. Не си спомням.
ТОЙ. В Зенландия.
ТЯ. В Зенландия? Не беше ли в Несебър? Колко отдавна не сме ходили в Несебър.
ТОЙ. Той полудя по теб. Направо, както се казва, взе да си говори сам. Дано да е умрял този дърт графоман.
ТЯ. Води ме в някаква кръчма с много вкусни калмари. Това бяха най-добрите калмари, които съм яла.
ТОЙ. Знам... (замисля се, става, разхожда се)
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Две.
ТЯ. Защо избягаха от нас?
ТОЙ. Стари сме. Миришем. Къщата мирише на лук.
Пауза.
ТОЙ. Ще ми зашиеш ли после това копче? (показва си ризата)
ТЯ. Не мога да виждам. Вече не мога и боб да готвя добре. Съблечи я, ще се опитам. Трябва да видя само къде съм си оставила очилата. Ти виждал ли си ги някъде? Или са в спалнята. Ще проверя там.
ТОЙ. В спалнята ги нямаше. Виж другаде.


ТРЕТА КАРТИНА

ТЯ и ТОЙ отиват на другия край на сцената. Дървена маса. Ядат боб. Почти не се чува шум на лъжици. 12,00 часа е.
ТОЙ. Помниш ли войната в бивша Югославия, Карибската криза, Втората световна война, Първата световна война, Балканската война, войната Ирак - Кувейт? А Хирошима, Нагасаки? Помниш ли ?...
ТЯ. Нямам чувството, че помня. Защо трябва до помня?
ТОЙ. Помниш ли военното положение в Тайланд? Раниците на войниците, пълни с боб?
ТЯ. И смърт...
ТОЙ. Да... (замисля се ), раниците им пълни с боб. От този, най-евтиният сорт. Дето можеш да го сготвиш само в казан. В гърне не става. Пълен с някакви животинки...
ТЯ. Не беше ли всичко една раница боб? Не е ли една раница боб? Ако не е една раница боб, няма какво да е. (замисля се)
ТОЙ. Няма по-кофти сорт от него. Най-кофтият сорт...
Съвсем леко започва да звучи парче от Боб Дилън. Двамата ядат боб. Чува се само леко тракане на лъжици.


ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

ТОЙ и ТЯ в кухнята. Празна маса. Около 20,00 часа. Тихо, спокойно, меланхолично...
ТЯ. Искам да ме събориш както някога. Да ме заболи. Да започна да блея. Да цъфна от блеене. И после да помълча. Да си измислям неща, сюжети... Да си измисля всичко наново. Много наново.
ТОЙ. Знам го наизуст. (замисля се) А и сме много стари...
ТЯ. (мълчи) Да...
ТОЙ. Вече миришем.
ТЯ. Знаеш ли защо не смея да пазарувам? Защото когато видя продавача, ми се иска.
ТОЙ. По-добре отиди да си легнеш.
ТЯ. Знам, че си мислиш...
ТОЙ. Нищо не си мисля.
ТЯ. Ти никога нищо не си мислиш. А и за какво да си мислиш.
ТОЙ. Наближава лятото. Трябва да купуваме репички и марули. Много репички и много марули.
ТЯ. И сол трябва да купуваме. Всяка сутрин ще купуваме сол.
ТОЙ. Виждаш ли, нищо не може да ни спре да купуваме репички, марули и сол.
ТЯ. Да, нищо... Дори че сме стари, че миришем. Пак не може да ни спре.
ТОЙ. Голяма чиния боб. Леко излиза пара. Зърната - леко кафеникави. И една огромна купа със салата. Зеленината изпълва стаята. Мирише на лято. А ти ми говориш за...
ТЯ. А аз ти говоря... (пауза)... За какво ти говоря?
ТОЙ. Знаеш, че започнах да полудявам по нея. Знаеш го. Затова не ми говори, не ми говори... Или за каквото и да било. Нали го знаеш? (раздразнено) А? Нали го знаеш?
ТЯ. Вече съм сигурна.
ТОЙ. Знаеш го, много добре го знаеш. Правиш се, че не разбираш. Винаги така се правиш. Цял живот се правиш.
ТЯ. Утре е неделя.
ТОЙ. Това няма значение.
ТЯ. Аз съм една стара готвачка на боб. Това съм аз. А ти си чувствителна душа, нежна душа...
ТОЙ. Всичко ще свърши съвсем скоро.
ТЯ. Най-мразя готвачките, с цялото си сърце ги мразя.
ТОЙ. Учудваш ме...
ТЯ. Повече никога, ама никога няма да готвя боб.
ТОЙ. Защо? (изнервя се, започва леко да трепери)
ТЯ. Четирийсет години боб.
ТОЙ. Но... как няма да готвиш боб? (още по-истерично)
ТЯ. Винаги, когато ти кажа, че повече няма да готвя, ти откачаш, направо откачаш. Физиономията ти се променя, цветът на лицето, жилите ти ще се скъсат. Задникът ти се качва нагоре.
ТОЙ. (спокойно) Ти беше купила боб от магазина зад ъгъла. Аз те загледах. И ти го изтърва. Цялата пресечка се изпълни с боб. Аз започнах да го събирам. Ти се разплака. После влязохме в кафенето.
ТЯ. После те заведох в къщи. И казах на майка ми, че се женя. (пауза) Знам го наизуст. Четирийсет години ми го повтаряш.
ТОЙ. Майка ти се зарадва. Тя винаги ме е харесвала. Дори много ме е харесвала.
ТЯ. Стига сме го повтаряли. Само го повтаряме.
ТОЙ. После отидохме вкъщи...
ТЯ. И така четирийсет години. Знам го наизуст.
ТОЙ. Ти винаги ми казваше, че само бобът, само бобът...
ТЯ. Така е ...
(Той изпада в истерия. Става и ляга в краката й)
ТОЙ. Ти мислиш за всичко друго, но само не и за това. Разваляш магията. Иска ти се да правиш всичко друго, само не да готвиш боб. Нали заради теб? Нали всичко заради теб?
Става от земята и излиза леко запъхтян.
ТЯ. Ще се върнеш. Няма кой на този свят да ти готви сутрин, обед и вечер боб. Няма...
Пауза.
ТЯ (на себе си). Сутрин, обед, вечер готвя боб. Пера, гладя, почиствам. Готвя боб. Когато сънувам, виждам полета с бобени растения. Върху тях накацали щъркели. Щъркелите са сини. Тъмносини. Така са накацали върху боба, че те е страх да се събудиш. Понякога правят любов върху боба. Само в съня си съм виждала щъркели да правят любов върху боба. Когато се събуждам, усещам целия свят в едно бобено зърно. Грамадно бобено зърно. Все едно Марс и Венера са в него. И се върти... Пак заспивам. Разхождам се в полето. Няма хора. Коленете ми са леко охлузени. Драскотините са приятни. По-приятни от всичко останало. Докато се разхождам, ми се пие вода. Много вода. И да съм будна, пак съм в този сън. Той не
може да разбере това. (пауза) Когато отивам на магазина, продавачът веднага ми пълни чантата с боб. Не ме пита искам ли мляко, сирене, хляб, тиквички... Когато няма боб, той изпада в кризи. Направо абстинира. Вече не усещам вкуса на боба. Ям и си представям, че е нещо сладко. Като сладолед. Или солено като калмари. Или не знам какво.
ТОЙ влиза.
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ (всеотдайно). Ей сега ще стане,... до десетина минути.
ТОЙ. Казаха ми, че на отсрещната улица донесли някакъв нов сорт.
ТЯ. (пак всеотдайно) Утре ще намина.
ТОЙ. Може да отидем заедно.
ТЯ. Разбира се... Би било чудесно.
ТОЙ. Да, чудесно... Да отидем заедно да купим боб. Много искам да отидем заедно...


ПЕТА КАРТИНА

Кухня. Маса. Столове. Около 20,00 часа.
ТЯ. Имаме ли някакви пари в банката?
ТОЙ. Нищо нямаме...
ТЯ. А онези, които ги спечелих на залагането?
ТОЙ. Спечели залагането през петдесета или май по-отдавна. Вече не си спомням...
ТЯ. Мислех, че има нещо останало в банката.
ТОЙ. Имали сме достатъчно пари. Сега нямаме...
ТЯ. Помниш ли, когато почти го направихме върху бакенбардите на онзи пианист. Тогава имахме много пари.
ТОЙ. Помня.
ТЯ. Тогава ти ми каза, че това е всичко. Че вече няма какво да правим. И само спокойно можем да я дочакаме.
ТОЙ. Така беше. Помня го. Бакенбардите му бяха по-големи от лицето...
ТЯ. Беше полутъмно. Нямаше много хора. Той свиреше страхотно. Ние излязохме отпред, пред пианото. Пода беше с дюшеме. Вече не правят такива дюшемета.
Пауза.
ТЯ. Танцувахме дълго. В един момент не издържахме. Ти започна да ме притискаш към пианото. Свърши много бързо. Никой нищо не разбра. Тогава усетих, че сърцето ми става по-претенциозно. Някак губи формите си. За първи път го усетих такова.
ТОЙ. След това пианистът дойде на нашата маса. Пихме тримата. Бяхме нещо като герои без война. Точно като герои. Беше много отдавна. Дори не мога да се сетя точно кога беше... Не искам да знам! (сопнато)
ТЯ. Знаеш ли, че след години спах с пианиста? (пауза) Една вечер ми се обади по телефона. Покани ме на вечеря. Ти беше заминал някъде. Ядохме някакви страхотни калмари. Мисля, че бяха шотландски.
ТОЙ. За първи път чувам, че има шотландски калмари.
ТЯ. Вкусни са. Малко сладникави... Наподобяват на унгарския боб, но не точно.
ТОЙ. Унгарския не го харесвам.
ТЯ. Винаги съм си мислила, че ти допада.
ТОЙ. Никога не сме говорили за унгарския боб. Хранили сме се два-три пъти с него, не повече.
ТЯ. После той ме заведе у тях. През цялото време си мислех за теб. Но всъщност ми беше приятно. Пихме вино с ядки.
ТОЙ. Сигурно е било много отдавна. Поне преди двайсет години.
ТЯ. По-далеч. Много по-далеч.
ТОЙ. Сега си спомням физиономията му. Имаше огромни бакенбарди и корем. Докато свиреше, се потеше. Да, да, спомням си го. Имаше доста голям корем. Направо свирепо голям корем... (сериозно)
ТЯ. Беше с една зелена риза. (пауза) Докато сме го правили, ни гледал непрекъснато. После, когато бях с него, ми каза, че много ме харесал. Направо луднал. Не бил спал няколко седмици.
ТОЙ. Сега се сещам за унгарския боб. Точно така. За първи път, мисля, че се е появил през 13-ти век... Точно така... (припряно) Трябва да проверя в справочника. Точно така, през 13-ти век. Но наистина, за по-сигурно, трябва да го проверя в справочника.
ТЯ. Когато влязохме у тях, той седна на пианото и започна да свири. Мисля, че Шуберт. После ме пита, дали искам да го направим върху пианото. Каза ми, че е готов на всичко само да го направим върху пианото.
ТОЙ. Всъщност унгарския боб е направен по специална технология. Първите семена са кръстоски от няколко неизвестни до тогава култури. Мисля, че така пишеше в справочника.
ТЯ. Аз му казах, че пианото го пазя за теб. И го направихме върху някакъв издънен диван със скъсани пружини. (замисля се) После дълго свири... Каза ми, че съм една от малкото жени в живота му. По-точно ми каза, че съм единствената.
ТОЙ. Да, точно така пишеше в справочника.
ТЯ. Така ми каза...
ТОЙ. (пауза) Сигурно е умрял от инфаркт. Приличаше на човек със слабо сърце.
ТЯ. Може и да е умрял. Да, да... със сигурност е умрял.
Затъмнение.
Около 7.00 часа сутринта. Кухня. Маса. Столове.
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Две...
ТЯ. Сигурно са някъде по света и ядат боб.
ТОЙ. Би било хубаво.
ТЯ. Когато бяха малки, ги учехме. Колко бяха смешни?! Непрекъснато се цапаха. Замерваха се. Правеха цели представления...
ТОЙ. Седяхме на тази маса. Всички. Все още никой не беше си тръгнал. Слагахме им лигавниците. Бях им направил специални дървени лъжици. Всяка - с инициали.
ТЯ. Докато още не можеха да четат, много се забавляваха.
ТОЙ. Хранехме се на музика. Тържествено, много тържествено. Винаги беше празник.
ТЯ. Хранехме се дълго, много дълго. Понякога те заспиваха на масата.
ТОЙ. Тогава си мислех, че цял живот ще е така - ние двамата и те. Храним се с боб. Всички четем Чехов.
ТЯ. Понякога идваха и гости. И те сядат. Готвех още боб. Всички ме хвалеха, че правя най-добрия боб. Дори веднъж, помниш ли, по радиото говорих за специалните рецепти. Имаше много телефонни обаждания. А после някакъв издател ми предложи да направя книга с рецепти. Помниш ли?
ТОЙ. Издателят ти завъртя главата, но ти отказа книгата. Искаше повечето рецепти да останат само за нас. Не знам дали беше права. Всъщност... ти имала ли си нещо общо с онова говедо издателя?
ТЯ. Взимаш един килограм боб. Първо го сваряваш. Изхвърляш мъртвата вода. Пак го слагаш в тенджерата. После сипваш двеста грама доматен сок. Настъргваш четвърт моркови. Другата четвърт ги слагаш цели. Две лъжици захар. Магданоз. Сушени сливи.
ТОЙ. Може малко бадеми, малко брашно. Гьозум и пресен лук.
ТЯ. Някой звъни.
ТОЙ. Бакпулвер, черен, червен пипер.
ТЯ. Може и пресни чушки.
ТОЙ. Не, не, аз не обичам чушки.
ТЯ. Някой звъни.
ТОЙ. Да поври два-два и половина часа. После още магданоз. Може и още малко захар. И пак малко сол...
ТЯ. Май някой звъни...
ТОЙ. Няма кой да е.
ТЯ. Гладен ли си?
ТОЙ. Още не...
Пауза.
ТЯ. Таванът ни е пълен с боб. Когато умрем, кой ще го яде? Събирали сме го цял живот. Сорт по сорт. Държава по държава. Цял живот. По картата сме го събирали. (пауза) Децата са далеч.
ТОЙ. И няма да се върнат.
ТЯ. Сигурно...
ТОЙ. Защо трябва да се връщат?! Ако са добре, защо трябва? Нали стоят някъде и ядат боб? Какво по-хубаво?! И те като мен го обичаха с много оцет, точно като мен. С по две лъжици оцет.


ШЕСТА КАРТИНА

ТОЙ и ТЯ в различни части на стаята. Маса, столове. ТЯ седи на стол. ТОЙ е прав и гледа през прозореца.
ТОЙ. Навсякъде е пълно с курви. Щъкат насам-натам. Непрекъснато щъкат. Ходят с найлонови бикини. Всичко им се вижда. Само курви и вятър. Озонът полепва по задниците им. Бягат, разхождат се... Курвенски град. Малко вали. Дори не вали. Дърветата са малко. И храсти няма. Само курвите се виждат. Фигурите им гълтат прозореца ми. Зрението ми. Диафрагмата ми. Всичко ... Вдишвам ги. После не мога да го изхвърля. Малко ме възбуждат. Курвите не ме възбуждат. Не трябва да ме възбуждат. Само Елена Андреевна може да ме възбуди. (пауза) Много може да ме възбуди. (пауза) Аз си стоя тук и ям боб. От сутрин
до вечер ям боб. И ми е добре. Преглъщам много внимателно всяко зрънце. От всяко усещам тръпка. Вратните ми жили припукват от задоволство. А навън само курви. Те никога не са яли боб. Български, корейски, филипински, шведски... всякакъв боб. Добре ми е, добре ми е тук... Не искам дори да ги гледам през прозореца. Не искам да излизам. Ходя само до продавачката да купувам боб. Чета си Чехов и си ям боб. Не че е кой знай каква философия, но все пак... Изисква чувство за отговорност. Една много съществена отговорност. Ако я нямаш, се задушаваш. Повръщаш. Трябва да ходиш непрекъснато, да изхвърляш. Червата ти могат да се оплетат. (пауза) Иначе какво по-приятно от това да си напълниш купичката? Може малко сол. Оцет може и да не слагаш. И без хляб може. И започваш бавно. Празнично. Пускаш си музика. Нещо барок, нещо 18-ти век. Животът ти става кеф... Дори можеш да си купиш специални дрехи. Фрак, папийонка. Ядеш боб с фрак, папийонка и лъснати обувки. А те нека си щъкат с найлоновите си задници. И тя е като тях (към нея). Точно като тях. Мислят, че ще ме... Ама на... (среден пръст) Нищо не могат да ми вдигнат. Курвенски град. Никой не яде боб. Само аз. Само аз правя този ритуал. Цял живот, от сутрин до вечер. Понякога и през нощта не спя. А ям. И ако не ми се яде, само галя, само пипам зърната. Мириша ги. Това ме възбужда страшно. Изпълва ме със сладост. Понякога дори мога така да свърша. Като го галя зърно по зърно. Зърно по зърно. Толкова много и толкова различни. Всяко с различна форма и миризма. Възбуждам се чак до ходилата. Толкова ми харесва тази възбуда. Тя е по-различна, не е като другите възбуди. По-различна, по-специална.
ТЯ. Какво ти пречат курвите? Защо цял живот ти пречат? Ако не курвите - нещо друго. Елена Андреевна също е курва. Много добре го знаеш. И то от тези, най-гадните курви, прикритите. Дето уж са си съвсем безобидни. Но всъщност са си курви. И много добре го знаеш...
ТОЙ. Тя не е курва. (сяда на дивана)
ТЯ. Няма по-голяма курва от нея. Тя е една много съществена курва. Много. Курва с чувство за отговорност...
ТОЙ. Елена Андреевна не е курва. (става и излиза)
ТЯ. (дълга пауза) Вече нищо не може да ми се случи. Слънцето напича. Април си отиде. Животът само се мярка тук-там. Всичко е по-различно. И бобът е по-различен. Само боб. Боб - дрога. Боб – пролетен цвят. Боб - звук. Денят ми кипва като тенджера. Бавен е. Муден е... Вечер не ми се спи. Прозорците са затворени. Пердетата са спуснати. Нищо не продължава. Обирам паяците по стените и готвя боб. Превеждам боба на всички езици. Трябва да го ям на всички езици. Само в началото ми беше хубаво. После всичко свърши. Прекипя. Превари се. (пауза) Дори от боба не се напълнява. А винаги така съм искала да напълнея. Дори много съм искала. Само те прави по-здрав. По-жилав. Прави те и по-чувствителен. Някога, когато за първи път ядох боб, изпитах вълнение. Все едно, че отивам в Индия. Започнах леко да се притеснявам. Кръвта напълни мозъка ми. Позачервих се. Беше октомври. Една хубава, такава жлъчна есен. Седях между майка ми и баща ми и се хранехме. Беше хубаво. Беше някакъв много непопулярен сорт. У нас още не беше дошъл. Майка ми го купи от някаква жена, която започнала да го отглежда в градината си.
ТОЙ влиза пак запъхтян.
ТОЙ. Ти си курва. Не Елена Андреевна. Ти ме накара да ям боб. Оженихме се и ме накара. Всичко е заради теб - сутрин, обед, вечер - да съм си взимал купичката. Било полезно, не знам си какво. Било за мъжкари. Ти си виновна. Кучка. Елена Андреевна е стопороцентова жена. Вълшебна жена.
ТЯ. (спокойно) Ти виждал ли си я?
ТОЙ. Веднъж, докато пазарувах някакъв нов сорт, една жена до мен също пазаруваше. Ръцете й бяха дълги и непривични. Имаше специален маникюр. Не бях виждал такъв. Глезените й - съвършени. Шията й - съвършена. Всичко съвършено. Запознах се с нея почти без да искам. Тя изтърва една монета. Аз се наведох и й я подадох. Благодари. Излъчваше възторг. Не беше курва. Със сигурност не беше курва. Поканих я да пием кафе. Седяхме дълго, пихме кафета, водки, коняци, сокове...Какво ли не пихме. Продължихме повече
от десет часа. Тя ме покани у тях. Живееше сама. Сготви ми от нейния боб. Беше направо съвършен. Нахранихме се. И аз се прибрах. Дори не съм я докосвал. След няколко месеца я срещнах пак в магазина. Купуваше боб. Поканих я на кафе. Пихме цял ден кафе. Отидохме у тях. Тя ми сготви боб. Ядохме. Останах там вечерта. И другата вечер. И по-другата... Не съм я докосвал. У тях имаше съвършени прибори за ядене на боб. Прибрах се вкъщи. Ти ме чакаше. Мислеше, че съм ти изневерил. Че съм преспал с някой найлонов задник. А ти беше сготвила... Купата стоеше и ме чакаше на масата.
ТЯ. Ти виждал ли си Елена Андреевна?
ТОЙ. Понякога, понякога, много за малко.
ТЯ. Толкова не исках да остарявам, че цял ден стоях и се гледах в огледалото. Това започна още докато бях съвсем млада. Стоях и изследвах бръчките си. Бяха малко, но достатъчни... Ти в началото се прибираше рядко. Рядко се хранеше, рядко правехме любов. Нямахме още деца. (пауза) Някъде по това време засади първия сорт на тавана. Тогава разбрах, че животът се променя. Много се променя. И започнах да старея много по-бързо. Ти ходеше всяка вечер да го поливаш. Понякога заспиваше на тавана. По-късно ти донесоха индианското семе. От него наистина стана великолепен боб. Все по-рядко правехме любов. Бобът започна да ти отнема цялото време. Напусна работа. Първо продадохме колата, после - част от покъщнината. Напълнихме се със заеми. Ти не искаше никъде да излизаме. Само от време на време ходехме до бакалията да купуваме боб. После таванът започна да не стига. Трябваше да търсим още тавани.
ТОЙ. Знам го наизуст. Това няма нищо общо с Елена Андреевна.
ТЯ. Всичко има общо с Елена Андреевна.
ТОЙ. Така ми харесваше повече от всичко друго. Целият - обграден от боб. И от теб. И от Чехов. Правехме рядко любов. Така е...
ТЯ. Старостта започна да ме прави по-сантиментална. Започнах да усещам, че все съм в крайности. Вземах лекарства. Когато се гледах в огледалото, то се пропукваше и аз изчезвах. Бягах... Нервите ми заприличаха на някакви евтини дрънкулки. Тогава се качвах горе на тавана и започвах да поливам боба. Яростно, всеотдайно, напористо го поливах. Така си отмъщавах. Първо на себе си. После на теб. И на Елена Андреевна си отмъщавах. Връщах се долу. Готвех боба и заспивах. Понякога сънувах много мъже. Голи или само по слипове. И всички гладни. Няма кой да им сложи. И аз започвах да сипвам, да сипвам, да сипвам...
И така, докато... (Замисля се) Трябва да боядисаме къщата зелена. Толкова зелена, че да чуруликат птиците и мравките. Да се зачервим от зеленина. Това е единственият смисъл сега. Поне за мен. Всичко да е зелено. И огледалото да е зелено. Трябва да я боядисаме зелена... Като магданоз и целина, толкова зелена.


СЕДМА КАРТИНА

ТЯ и ТОЙ отиват на дървената маса и започват да се хранят с боб. 12,00 часа е. Чува се само леко тракане на лъжици.
ТОЙ. Понякога излизам от Чехов.
ТЯ. Разбирам те...
ТОЙ. От целия “Вуйчо Ваньо” излизам.
ТЯ. И? ...
ТОЙ. И ти ли? ...
ТЯ. Аз не...
ТОЙ. Когато Серебряков напуска имението си...
ТЯ. Нали ти казах, че не съм...
ТОЙ. И знаеш ли защо повече никога не се връща?
ТЯ. Защо?
ТОЙ. Защото не е могъл, ама изобщо не е могъл да го понесе.
ТЯ. Защо?
ТОЙ. (измънква нещо неразбираемо)
ТЯ. Какво ти стана?
ТОЙ. Цялата гмеж...
ТЯ. И при рибите е така.
ТОЙ. (замисля се, много се замисля) При рибите не е така.
ТЯ. Точно така.
ТОЙ. Във “Вуйчо Ваньо” има едно излизане, едно приплъзване. Много естествено.
ТЯ. Като бягство ли ? ...
ТОЙ. Не точно така. Има едно раздвоение, което те кара да си ръфаш кожичките на пръстите. Кара да си гризеш ноктите. Направо да се хвърлиш в огледалото.
ТЯ. Точно както при рибите?
ТОЙ. Не точно така.
ТЯ. Ти откъде си сигурен?
ТОЙ. Когато Серебряков и Елена Андреевна си тръгват от имението, зад тях остава само прах и гмеж. Чехов не продължава, защото след това трябва да има само празни страници. Сто хиляди празни страници. Ти разбираш ли какво значи сто хиляди празни страници?
ТЯ. Страшно е да има празни страници. Много е страшно. Май от това по-лошо няма.
ТОЙ. Може и така да е.
ТЯ. Така е... Така е... Празни страници...
Пауза.
ТОЙ. Когато препрочитам “Вуйчо Ваньо”, така се влюбвам в Елена Андреевна, така се влюбвам в Елена Андреевна, че направо...
ТЯ. Може да не ми го казваш всеки път. Нали? Ако поне малко държиш на мен.
ТОЙ. Остави това. Трябва да ти го казвам всеки път.
ТЯ. Ти виждал ли си я?
ТОЙ. Елена Андреевна ли?
ТЯ. За какво ли те питам. И да си я виждал...
ТОЙ. Виж какво, да си говорим за нещо друго. Какво ще кажеш? Да си ядем боба и да си говорим за нещо друго.
ТЯ. Ти започна за Чехов. Аз за Чехов не искам.
ТОЙ. Аз започнах за “Вуйчо Ваньо”.
ТЯ. Че не е ли същото...
ТОЙ. Не е същото. (раздразнено) Какво му е същото... Стига толкова.
ТЯ. Чакай малко бе..., ти как си се влюбил в Елена Андревна като не си я виждал, а? Защо ми пълниш само главата? (ядосано, нервно, сприхаво) Ти почваш, след това - не ми се говори. Говорим си, а след това - не си я виждал. Виждал си я само на книга, нали? Само на книга си я виждал. И само си измисляш. Всичко ей така си измисляш. Виждал ли си й очите, гърдите, задника, че си влюбен в нея. Кажи де...?
ТОЙ (целият трепери) Остави ме... Дай да си говорим за нещо друго...
ТЯ. Ще те оставя като ми кажеш какви са й очите на Елена Андреевна - сиви ли, оранжеви ли, розови
ли? Тогава ще те оставя.
ТОЙ. (спокойно) Чеховски..., чеховски очи... (започва тихо да се чува парче от Запа, след което музиката се засилва)


ОСМА КАРТИНА

Кухня. Маса. Столове. Някъде около 16,00 часа.
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Пак ли забрави. (пауза) Кучка... (спокойно)
ТЯ. Не искам да си спомням.
ТОЙ. Ти помниш всичко. Само не и това.
ТЯ. Нещо не мога да си спомня.
ТОЙ. Ще го слагаш ли да се вари.
ТЯ. Да, но трябва да обеля лука. (Става и започва да бели лука.)
Пауза.
Утре ставаш на 72. За първи път ставаш на 72. Купила съм ти подарък.
ТОЙ. На колко ставам?
ТЯ. На 72. (брои с пръсти) Да точно на 72.
ТОЙ. Колко много... Нямат край, нали. Нямат. (сприхаво) Дори понякога си мисля, ако свършат тези години? След това - празни страници. Много празни страници. Без номера и полета.
ТЯ. 72 е хубава възраст. (чисти лук)
ТОЙ. Не ми говори така. Всичко приключи.
ТЯ. Купила съм ти подарък.
ТОЙ. Нямаше нужда. (разнежено)
ТЯ. Исках утре да те изненадам, но не се сдържах. (спира да бели лук) Бих искала да се сетиш.
ТОЙ. Не, не мога.
ТЯ. Нов справочник.
ТОЙ. Какво...?
ТЯ. С най-новите, последните рецепти. (усмихната)
ТОЙ. (става, целият разтреперен) Не мога, не мога, направо ще се побъркам. Откога го чакам... къде, къде го намери? От толкова време търся.
ТЯ. Това няма значение. Нали е изненада.
ТОЙ. Ще ми дадеш ли да го видя?
ТЯ. Там върху хладилника е.
ТОЙ отива, взима справочника, леко го гали, целува го, пада на колене, очите му се насълзяват, не може да се удържи, започва да се тресе на земята. ТЯ продължава да бели лук. Не му обръща никакво внимание. ТОЙ тръгва към нея. Пада в краката й и започва да хлипа. ТЯ продължава да бели лука.
ТОЙ. Направо ще получа инфаркт. Това е най-добрият подарък, който съм получавал. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало през последните години. Дочаках го. Не мога да повярвам... Наистина не мога...
ТЯ. Радвам се... (продължава да бели лука)
ТОЙ. Сега приличам ли ти...
ТЯ. Малко...
ТОЙ. Защо малко. Мисля, че много трябва да ти приличам.
ТЯ. Още малко трябва. Серебряков, нали разбираш... той сякаш е потънал. Удавил се е. Но всъщност плува. Удавен плувец.
ТОЙ. Не го разбирам. Все не мога да го разбера.
ТЯ. Още малко трябва. Жестовете му са по изпъкнали. Но душата, душата му е по-отпусната. А ти направо си луд. Разбираш ли, той не е толкова нервен. Ти си нервен сега, много си нервен.
ТОЙ. Това не са нерви. Емоции са. Превъзбуда.
ТЯ. При него няма толкова емоции. Всичко е естествено. Много естествено.
ТОЙ. Ще отида пак да прочета.
ТЯ. Без това бобът скоро няма да стане. (продължава да бели лук)
ТОЙ излиза с разтреперени крака. ТЯ продължава да бели лук. След това започва да чисти боба. Върти се из кухнята. Пуска си Запа. Започва леко да влиза в ритъм. Постепенно изпълва ритъма. Продължава така около половин минута. Полека музиката утихва.
Вратата се отваря. ТОЙ влиза.
ТОЙ. Не мога да чета, не мога да спя. Нищо не мога да правя.
ТЯ. Излез да се поразходиш. Може да са пуснали някакъв нов сорт. Да го приготвя утре за рождения ти ден.
ТОЙ. Не ми се разхожда. Таванът е пълен с най-различни...
ТЯ. Ще каним ли гости?
ТОЙ. Гости...? (учудено) Кога сме канили? Аз никой не познавам.
ТЯ. Е, все някого можем да поканим.
ТОЙ. Нямам никой предвид. Може би ти... Аз нямам кой да поканя. Само децата, но те са далеч. Нямам... (замисля се) Нямам кой да поканя.
ТЯ сваля готварската престилка. Сяда на дивана.
ТЯ. Бих искала да поканим един човек, когото и двамата добре познаваме. (притеснява се) Той със сигурност би дошъл. Дори би се зарадвал.
ТОЙ. (разтреперан) Добре, добре, покани го. Който искаш покани.
ТЯ. ПИАНИСТЪТ... от бара. Когато го правихме... върху...
ТОЙ. Онзи с бакенбардите, със зелената риза, дето се изпотяваше? (пауза, втренчено) Онзи, с когото беше спала?
ТЯ. (леко притеснена) Същият.
ТОЙ. Нали ми каза, че бил умрял.
ТЯ. Не, не е умрял. Дори...
ТОЙ. Какво дори...
ТЯ. Дори той ми намери справочника.
ТОЙ. Но защо ще ми намира той справочника. Един пианист ще ми намира справочника. Беше умрял, сега е жив... Чукал те е, не те е чукал... Че даже ми намира справочника...
ТЯ. От 1954-та до сега винаги съм поддържала връзка с него. Чувахме се по телефона, разхождахме се. Имам дори две деца от него...
ТОЙ. От 1954-та какво? Какво каза накрая? (става от дивана)
ТЯ. Имам две деца от него.
ТОЙ. (сяда пак на дивана) Чудесно. Къде са те сега?
ТЯ. По света.
ТОЙ. (пауза) Искаш да кажеш, че това са нашите деца?
ТЯ. Точно това исках да ти кажа. Нашите деца. Твоите деца.
ТОЙ става. Отива към прозореца. Пуска Запа. Спокоен е.
ТОЙ. Мога ли да разбера... нашите деца са неговите деца и обратно... Неговите деца са нашите деца и обратно.
ТЯ. Така. Точно така.
ТОЙ. Моите деца са и негови деца и обратно...?
ТЯ. Така. Добре си ме разбрал...
ТОЙ. Пак ме лъжеш. От четирийсет години само това правиш. Кучка. Само това правиш.
Пак тръгва да обикаля стаята. Дълга пауза. Само музика от Запа. Постепенно - пълна тишина.
ТЯ. Бях сигурна, че все пак трябва да ти го кажа.
ТОЙ. Сега какво да правя. Би ли ми обяснила сега какво да правя?
ТЯ. Нищо. Каквото и до сега си правил.
ТОЙ. Дори се сещам...
ТЯ. Никога няма да го разбереш. Не си прави труда. Знам, че в момента не си на себе си, но опитай да се овладееш. (пауза) Разбери ме правилно. Трябваше да ти го кажа. (пауза)
ТОЙ ляга на дивана. ТЯ сяда до него.
ТЯ. Децата не знаят нищо. За тях ти си единственият. Няма друг. Искам добре да ме чуеш - няма друг. Това е по-важно от всичко, нали? Това е по-важно. (пауза) Трябваше да ти го кажа, нали? Кажи, не съм ли права? (нервно, почти истерично) Кажи, не съм ли права? Ако не бях ти го казала, как щеше...?
ТОЙ мълчи. Не помръдва от дивана.
ТЯ. Точно сега трябва да ми кажеш нещо. Нещо трябва да ми кажеш. (истерично) Напсувай ме. Хайде, напсувай ме. Кажи ми пак, че съм кучка. Курва... Че не съм Елена Андреевна. Че цял живот онанираш на Елена Андреевна. Моля те, поне ме напсувай. Един път, само един път. Удари ме. Напсувай ме. Като мъж.
Затъмнение.



ДЕВЕТА КАРТИНА

Дървена маса в другия край на сцената. Ядат боб. Едвам се чува тракането на лъжиците.
ТОЙ. Искам някой да ми каже за пеперудата..
ТЯ. За кое?
ТОЙ. Ако не може, поне да се опита.
ТЯ. За кое?
ТОЙ. Ако изобщо я има, да ми каже.
ТЯ. Нещо ти става. Става ти нещо, разбираш ли? ...
Пауза.
ТЯ. За Елена Андреевна ли? Кажи ми, моля те, кажи ми...
ТОЙ. Тя е една, не са сто. И сто да са, пак да ми каже.
Пауза.
ТОЙ. Спал съм с пеперуда, (пауза) беше лесно, хубаво, приятно...
ТЯ. Полудяваш... Аз съм виновна. Полудяваш...
ТОЙ. Искам Запа...
ТЯ. Няма Запа, няма Шуберт, нищо няма. Ти, ти...
ТОЙ. Да попеем за пеперудата, да я удавим в химни.
ТЯ. (бута си купата с боб и се заглежда проницателно в него сякаш за първи път. Иска да каже нещо, но не може)
ТОЙ. Опитай с пеперуда, опитай. Лесно е...
ТЯ. Добре, добре... (истерично)
ТОЙ. И е приятно, и е лесно...
Музика - Запа. Затъмнение.


ДЕСЕТА КАРТИНА

Рожден ден. На масата - боб, ядки, плодове, цветя. Около 20,00 часа. Пусната е касета на Запа. ТЯ и ТОЙ. Не се хранят. Стоят и мълчат.
ТОЙ. Дали ще дойде?
ТЯ. Обеща.
ТОЙ. Той знае ли, че си ми казала?
ТЯ. Предположил е...
ТОЙ. Не ги е виждал, нали? (нервно)
ТЯ. Никога.
ТОЙ. Имал ли е желание?
ТЯ. Много.
ТОЙ. На колко години е?
ТЯ. На 72.
ТОЙ. Има ли други деца?
ТЯ. Децата не са негови.
ТОЙ. Така и предположих.
Чува се звънец. ТОЙ става нервно и не знае какво да прави. ТЯ също става.
ТЯ. Ще отида да отворя.
ТОЙ кимва с глава. ТЯ отива. Отваря вратата. Появява се ПИАНИСТЪТ. Носи бутилка и цвете. В първия момент силно се притеснява. По лицето му е избила пот. Подарява й цветето.
ПИАНИСТЪТ. Приятно ми е да се запознаем. (подава му ръка) Отдавна бих искал да го направя. Желая ви здраве и още повече успехи в отглеждането на боба. (оставя бутилката на масата)
ТОЙ. Благодаря. (ТОЙ към нея) Мисля, че е време да пийнем.
ТЯ. И аз така...
Тримата сядат на масата. Неловка тишина. Само се чува Запа.
ТОЙ. По ирония на съдбата днес имам рожден ден.
ПИАНИСТЪТ. Защо по ирония.
ТОЙ. Дойде ми на езика.
ТЯ (към двамата) Кой какво ще пие? (усмихнато, лъчезарно)
ТОЙ. Аз ще налея.
ПИАНИСТЪТ. За мен един пръст ракия.
ТЯ. За мен повече ракия.
Разлива. На себе си налива водка.
ТОЙ. Трябва ли да се случи нещо тази вечер?
ТЯ. Не мисля. Просто исках да се запознаете. Вие всъщност се познавате. Но така, по-отблизо.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Аз ви помня съвсем бегло.
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Тогава сте гледали само нея. Така, че е нормално. По-нормално не може и да бъде.
ПИАНИСТЪТ я поглежда скрито. Оправя си косата. Пипа се за носа.
ТЯ. (към него) Гледал е и двама ни. Но аз все пак съм жена.
ТОЙ. (към нея) Гледал е само към теб.
ТЯ. (към него) Аз все пак съм жена.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Нещо не разбирам...
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Казах всичко. Абсолютно всичко.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Всичко...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Най-вече за децата...
ПИАНИСТЪТ. Мисля, че ....
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Мисля, че сега е моментът да си кажем всичко. Тримата. Няма време.
ТОЙ става. Започва да обикаля стаята. Приближава се към масата. Отпива глътка водка. Пак става. ТЯ гледа надолу в чашата си. ПИАНИСТЪТ гледа надолу в чашата си.
ПИАНИСТЪТ. (към двамата) Смятам, че е редно...
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Редно е и ти да си тука... (пауза) Все пак си дошъл на рожден ден.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Редно да обясня все пак...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Мисля, че всичко е ясно. Всъщност как поддържате това шкембе вече толкоз години? От музика ли или работите извънредно? Предполагам, че само от музика не става...
ПИАНИСТЪТ. (към него) Не знам дали сега е моментът.
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Сега е моментът, няма други моменти. Няма време за други моменти.
ТОЙ. (към нея) За какво няма време? Защо все няма време?
ПИАНИСТЪТ. (към него) Вижте, нищо не е случайно. И това не беше. Изобщо не беше...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Пак ви казвам - сега е моментът.
ПИАНИСТЪТ. (поглежда към нея, към него) Не знам как ще прозвучи. Може би адски банално. (гледа към нея) Това е жената на живота ми. Разбирате ли. Единствената жена, първата, последната. Майка, дете, жена, всичко... Жената... разбирате ли...?
ТОЙ. (към ПИАНИСТА, видимо напрегнат) Не се чувствайте длъжен чак толкова, че да разбирам.
Налива си още малко водка. Долива всички чаши на масата.
ТОЙ. Все пак не са ли много силни думи?
ПИАНИСТЪТ. (към него) Силни думи... (сприхаво) То няма думи. Всъщност изобщо няма думи. Откъде може да има такива думи?
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Има нещо перверзно в това някакъв мъж да ми обяснява, как жената, с която живея от 40 години, му е и майка, и дъщеря, и жена, и всичко.
ПИАНИСТЪТ. (към него) И кислород, и вода, и цвят, и пеперуда... Каквото си искате. Каквото си изберете. (пауза) Вижте, адски е деликатно.
ТЯ. (към него) Ако искаш, мога аз да кажа (притеснено)
ТОЙ. (към нея) Ти не мислиш ли, че това все пак е перверзия? Поне малко не го ли мислиш?
ТЯ. (към него) Защо перверзия? За теб всичко е перверзия. Кое не е перверзия за теб? Поне до края на живота си бих искала да знам кое не е перверзия.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Вижте... (изключително притеснен) Вижте, аз децата не съм ги виждал. И сигурно няма да ги видя. Разбирате ли ме. Тя никога не ми е позволявала да ги видя. Искал съм поне веднъж, ей така... някакъв подарък... Поне така, някак си...
ТОЙ. (към него) Изобщо не приличат на вас.
ПИАНИСТЪТ. (към двамата) Дори не са музикални?! (учудено)
ТОЙ. (към него) Малко, съвсем малко. Като всички останали.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Не мога да повярвам.
ТЯ. (към него) Така е. Не са музикални. Приличат на мен.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Ето, виждате ли!? Не са музикални.
Пауза. Минали са няколко часа. Около 1,00 часа. Малко уморени.
Още напрегнати.
ТОЙ. (към пианиста) От вчера си мисля, че това е сън. И сега е сън. Дори не знам случва ли се нещо. Дали живея, не знам. През всичките години все се питам защо толкова я обичам. Вчера пак се питах. Защо толкова? Какво трябва да се случи? Има ли изобщо нещо, което може да се случи? Когато я видях за първи път знаех, че е ТЯ. (пауза) Хареса ми скромното червило. Беше някак матово. Жестовете й ме притегляха. Стопяваха се саркастично в уличката. Крайчеца на устата й ме възбуждаше. Още като я видях, разбрах... Разбрах, че е ТЯ. После си говорихме с часове, с месеци, с години. Без да спрем. Бях сигурен, че в
нея е всичко. Вчера пак си го мислех. Дори след като разбрах... Още повече си го мислех.
Пауза.
ПИАНИСТЪТ (към него) Беше с едно такова матово червило, когато го правихте върху пианото. Аз ви гледах. Тя ви целуваше дискретно. Аз ви гледах и свирех. Тогава всъщност беше най-добрият ми концерт. Тялото й се извиваше деликатно над пианото. От време на време се стопяваше и пак се появяваше. Аз разбирах, че е ТЯ. Разбирах го със всеки нерв в мозъка си. След тази вечер изобщо не заспах. Стоях на прозорците. Обикалях улиците. Започнах да се погубвам. Разбирате ли ме? Мина известно време и се обадих по телефона. Поканих я. Тя дойде. Казах й, че преди дори да е проговорила, преди да я познавам, е вече
част от мен. Същата вечер вие не бяхте в града. Направихме го на едно старо легло, останало от баба ми. Аз мечтаех да го направим на пианото. Тя винаги ми казваше, че то е само за вас. Спали сме много пъти. И все на тази стара пружина. Все на тази пружина.
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Веднъж се прибра пияна. Седна до мен и ми каза: “Само бобът ще ни спаси”. (пауза) Каза ми: “От утре започваме да ядем боб”. (пауза, замисля се) Започнах да събирам различни сортове. Всяка сутрин, обед и вечер ядяхме боб. Може по малко, по една лъжичка, но ядяхме. Опитвали сме всички възможни сортове. Тя правеше най-вкусния боб. Никога не съм си го представял по-вкусен. Посадих специални сортове на тавана. Дори имаме индиански семена. В града само ние имаме от тях. (пауза) Възпитахме децата да ядат боб. Всички казваха, че бобът действа положително. Дори лекарите. С годините тя постепенно губеше желание. При мен беше точно обратното. Все повече и повече. Сутрин, обед, вечер.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Понякога вървя по улиците и си мисля как стоите двамата и ядете боб. Сутрин, обед, вечер. С отмерени жестове. Винаги съм мечтал (пауза) и аз цял живот с нея да ям боб - сутрин, обед, вечер. Дори посреднощ. Много рядко сме яли заедно боб. Почти не помня кога. Все ми обясняваше, че иска вие двамата... (гледа към нея)
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Ако искаш, ти му кажи.
ТОЙ. (към двамата) Още нещо ли има?
Дълга пауза.
ТЯ. (към него) Не, нищо...
Затъмнение.
ЕДИНАЙСЕТА КАРТИНА

ТЯ и ТОЙ отиват в другия край на сцената. Сядат на дървената маса и започват да ядат боб.
ТОЙ. Искам да й направя небе. С малки свенливи облачета.
ТЯ. На кого?
ТОЙ. Да няма космонавти, самолети и делтапланери.
ТЯ. Пак ли...
ТОЙ. Да ги напълня с червило, с шампанско. И с други работи.
ТЯ. С какви други работи?
ТОЙ. Да се полюшват монотонно. Напред-назад, нагоре-надолу.
ТЯ. Напред-назад, нагоре-надолу...
ТОЙ. Да е толкова есенна, като Елена Андреевна.
ТЯ. Добре си, нали си добре? ...
ТОЙ. Да е толкова бяла, като Елена Андреевна.
ТЯ. Ти нали не си Серебряков, нали не си...
ТОЙ. Да е толкова малка, като Елена Андреевна.
ТЯ. Виж, ако нещо те боли, можеш просто да ми кажеш. Да ми прошепнеш, да ме предупредиш..., нали ме разбираш...
ТОЙ. Да е облаче някакво сред другите облаци...
ТЯ. А ти какво ще си? Кажи де, ти какво ще си... (истерично)
”Парче” от Боб Дилън.
Затъмнение.
Тримата в стаята. Стоят на масата. Много след полунощ е. Много уморени. Почти пияни.
ТЯ. (към него) Ти не можеше да имаш деца. Разбрах го три месеца след като се оженихме. Казаха ми, че някои бобени зърна имат свойства да оправят безплодието. Хванах се за това. Всичко трябваше да изглежда нормално. Затова започнахме да се храним с боб. Сутрин, обед, вечер. (пауза) Мина време и разбрах, че нищо няма да стане. Търсих дълго баща на децата ни. Беше ми трудно... Не исках нищо да разбереш. (пауза) Когато го правехме на пианото, непрекъснато го гледах (към ПИАНИСТА) Погледът ми замръкваше в клавишите. Усетих го. Бях сигурна, че това ще е ТОЙ. (пауза) Бобът изобщо не помогна, но ти свикна с него.
ТЯ (обръща се към ПИАНИСТА). Той знаеше това още от самото начало. Разбираше, че едва ли не го използвам за разплод. Може би трябва само да му благодариш. Или не знам, но мисля, че така е редно. (пауза) Никога не му позволих да види децата. Дори да ги чуе по телефона. Молил ме е стотици пъти. (пауза) Стотици пъти... Никога не му позволих. (пауза) Както ти казах, бобът изобщо не помогна. (пауза) Една вечер сънувах Чехов. Беше чисто гол. Седна до мен и започна да ме гали. Галеше ме дълго, напоително. Говореше несвързано, заекваше. Разказваше ми някаква пиеса. Знаеш, че никога не съм обичала театъра. Но го
слушах. Имах, чувството, че този сън променя нещо. Опита се да ме целуне по коляното и аз се събудих. Тогава реших, че ти и аз трябва да четем Чехов. Знаех, че е глупаво, дори смешно, но си мислех, че това може да ни помогне да имаме свое дете. По-късно ти свикна с Чехов и започна да го препрочиташ всеки ден. Ядеше боб и четеше Чехов. Не знам дали има човек на света, които да го е чел повече от теб. Възпита децата да четат Чехов. Малко по малко. (пауза) Чехов също не помогна. (пауза) Това бяха моите опити. Моите експерименти. Животът ми... Може би много неуспешни, но... (обръща се към ПИАНИСТА), но поне опитах. Направих, търсих... Не съм стояла... Нали разбираш? Той знаеше и за Чехов, и за всичко. Мисля, че не
трябва да му се сърдиш. Най-нормално е...
ТОЙ и ПИАНИСТЪТ мълчат.
Мисля, че все някога трябваше да ти го кажа. Исках и той да бъде тук (обръща се към ПИАНИСТА). Той има това право. Всъщност, с моите експерименти аз те промених, много те промених, но мисля, че беше за добро. (пауза) Ако мислиш, че съм сгрешила, можеш... каквото искаш... Но все пак опитах. Имах право на този опит. Имах ли право? Кажи де? ... Имах ли? ...
ТОЙ. (на себе си ) Толкова много боб и толкова много Чехов...
ТЯ. (към него) И много Елена Андреевна...
ТОЙ. (към нея) Значи сме живели в нещо като лаборатория.
ТЯ. (към него) Може и така да се каже. Но нали разбираш? Нали ме разбираш? Не точно лаборатория.
ТОЙ. (към нея) Ние тримата сме били едно семейство. Едно семейство. Такова, по-странно, но семейство.
ТЯ. (към него) Не знам дали е точно така. Всъщност може, но...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Вие как мислите? Едно семейство ли сме били?
ПИАНИСТЪТ. (към него) Не, не... не мисля (пауза) Трябва да тръгвам. (пауза) Не сме били едно семейство. Няма такова семейство...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Не, не си тръгвайте. (към нея) Кажи му да не си тръгва.
ТЯ. (към себе си) Не знам. Просто не знам. Изобщо трябваше ли?
ПИАНИСТЪТ. (към двамата) Трябва да тръгвам. (Облича се набързо. Целува я по челото. Излиза.)
Пак Запа. Много Запа. Леко затъмнение. ТЯ и ТОЙ се преобличат и постепенно започват да
танцуват. Двама красиви, жизнени старци танцуват. В този танц годините не се подчертават.
Няма години. Има пиано. Пианистът свири на пианото. Те двамата танцуват силно притиснати. Танцът продължава две минути. На екран се появяват жени, които чистят боб. Мъже, които сеят боб, деца, които събират боб. ТЯ танцува и не гледа към ПИАНИСТА изобщо. Малко по-късно се появяват и Чехови героини. И Елена Андреевна между тях. Те също танцуват. Постепенно танцът свършва. ПИАНИСТЪТ напуска незабелязано сцената. Вече е станало ранна сутрин.
ТЯ и ТОЙ силно притиснати на дивана.
ТЯ. Днес сутринта пак си бил в Чехов.
ТОЙ. Да... Пътувах си. Играх си. Пях.
ТЯ. Сигурно ти е било приятно?
ТОЙ. Да.
Пауза.
ТЯ. Сега го сложих да се вари.
ТОЙ. Какъв сорт? (оживява се)
ТЯ. Дори не видях. Мисля, че е от унгарския.
ТОЙ. В бакалията пуснали някакъв съвсем нов. Експериментален.
ТЯ. Ще проверя. Ако има, ще купя.
ТОЙ. Дано да не е свършил. Тези сортове винаги свършват бързо.
Пауза.
ТЯ. Защо никога не си купихме пиано?
ТОЙ. Все щяхме и все нещо ставаше.
ТЯ. За децата беше важно...
ТОЙ. Важно беше, но така се случи. (пауза) Те къде са сега?
ТЯ. По света.
ТОЙ. Не се обаждат. Взех да ги забравям.
ТЯ. Ще се обадят. Винаги се обаждат.
ТОЙ. Колко му е, само един телефон.
ТЯ. Имат работа. Нямат време.
ТОЙ. Само един телефон...
ТЯ. За какво сме им. (пауза)
ТОЙ. Имам чувството, че избягаха от нас. Остаряхме. Миришем.
ТЯ. Не са, не са...
ТОЙ. Да, да, избягаха...
ТЯ. Не са. Просто така трябваше. Така е по-добре.
ТОЙ. Те всъщност много приличат на мен.
ТЯ. Много. (усмихва се)
ТОЙ. Пеят толкова фалшиво! Ама много фалшиво!
Пауза.
ТЯ. Искаш ли да сложа повече домати?
ТОЙ. Добре.
ТЯ. Ще сложа много домати и чушки. Ще го направя така, както го правехме преди.
ТОЙ. Тогава слагахме много домати. Сега почти не слагаме.
Затъмнение.
ТОЙ и ТЯ в другия край на сцената. 12,00 часа. Ядат боб. Съвсем леко се чува тракането на лъжиците.
Малко по-силно от предишния път.
ТОЙ. (гледа към нея) Усещам, че се променям. Ям боба нервно. Мляскам. Лъжицата ми е неудобна. Започва да не ми харесва боба. Все го мириша преди това. Оглеждам го. Разяснявам си го. Преди не ми се беше случвало да ям боба така. Ако ме види Елена Андреевна сега... Само ако ме види. Ще припадне още на вратата. Няма да иска да влезе. Ще си отиде веднага. Ще ме забрави. Трябва да се успокоя. Да не мляскам. Трябва да не мисля за глупости. Да ям по-културно. По-изискано. С чувство за отговорност. Поне заради Елена Андреевна да го направя. Поне заради нея. Иначе какво ми трябва повече? Нищо. Ама нищо. Само това ми трябва. Да се успокоя. И да започна да ям боба по-спокойно. По-прилежно. И Елена Андреевна да седне до мен. Двамата да се храним. Ето тук, от лявата ми страна. Или срещу мен. Все тая. Само да е тука някъде. До мен да е.
Пауза.
ТЯ. Елена Андреевна ще дойде. Да, ще дойде. И друга като Елена Андреевна ще дойде. Мляскай си спокойно. Мляскай си. Ще дойде. Вярваш ми, нали? ...
ТОЙ. Винаги така казваш. Винаги все така казваш.
ТЯ. Аз не чета Чехов.
ТОЙ. Това не ми пречи.
ТЯ. Добре...
Пауза.
ТОЙ. Аз дори не съм я виждал.
ТЯ. Красива е. Стройна. Елегантна. Малко нервна. Гласът й е нежен и предизвикателен. Очите й - големи, големи. Достатъчно големи, за да остарееш в тях.
ТОЙ. Да остарея ли?
ТЯ. Червилото й е гъсто. Много гъсто. Шията, особено шията й... (разплаква се)
ТОЙ. Ти да не си я виждала?
ТЯ. Стотици, хиляди пъти...
ТОЙ. Колко?
ТЯ. Стотици хиляди пъти... Ще ти хареса... много ще ти хареса.
ТОЙ. Как искам да...
ТЯ. Ще те заведа, ще те заведа... (бърше си скрито очите)
Затъмнение.


ДВАНАЙСЕТА КАРТИНА

ТОЙ. Готов ли е.
ТЯ. Още малко.
ТОЙ. Купих бои да боядисаме къщата.
ТЯ. Какви.
ТОЙ. Зелени. Светло и тъмнозелени.
ТЯ. Откъде ще започнеш?
ТОЙ. От тавана.
ТЯ. Там е пълно с боб!?
ТОЙ. Ще го махнем.
ТЯ. Къде ще го сложим.
ТОЙ. Ще го раздадем.
ТЯ. Какво?
ТОЙ. Ще го раздадем.
ТЯ. Нещо ти е станало.
ТОЙ. Решил съм го.
ТЯ. Защо?
ТОЙ. И Чехов ще раздадем.
ТЯ. И Чехов? (недоумяващо)
ТОЙ. Ще боядисаме къщата. Решил съм го.
ТЯ. Къщата? ...
ТОЙ. Тази къща. Зелена къща. (Отива към прозореца. Гледа навън.) Колко много Елени Андреевни - една, две, четири, пет, шест, седем. Ето пак една Елена Андреевна. Колко много. И с какви найлонови бикини. Всичко им се гледа. Озонът е полепнал по задниците им. Харесва ми да ги гледам. Какви прически? Какви гримове? Все едно са излезли от някакъв филм. Направо от филма - на улицата. И къде отиват сега? Отиват някъде. Вървят си и отиват нанякъде.
ТЯ. (сяда) Когато спях с него, си мислех за теб. Започнах да свиквам с него през годините. Но всъщност никога не свикнах. Ходих у тях. Събличах се и лягах. После си представях, че съм с теб. Все едно ти пулсираше, все едно ти ме целуваше. С твоята миризма. С твоите пръсти. (пауза) Сигурно никога няма да ме разбереш.
ТОЙ. Ще заминем.
ТЯ. Къде?
ТОЙ. В Зенладия, Индия, Маями, Несебър... Все някъде. Ще заминем.
ТЯ. Децата са си твои. Ти си им баща. Те нямат хиляди бащи. Имат един.
ТОЙ. Ще ходим по барове, по кръчми. С големи пиана и запотени пианисти. Ще танцуваме и ще пием. Ще се глезим.
ТЯ. Той дори много искаше. Все ме караше...
ТОЙ. Трябваше да го направим отдавна. Много отдавна трябваше. Без туй тук мирише на лук.
ТЯ. Но аз все му отказвах. Все му отказвах. Дори едно бобено зърно не съм му сготвила. После той ми каза, че ей така ще си остареем. Тъпо, много тъпо ще си остареем.
ТОЙ. Излизам от Чехов и виждам луна, гоня я, гоня. Нищо. Краката ми са мъртви, стар съм, мириша. (пауза) Нямам сили да се прибера.
ТЯ. Поне нещо да беше се случило. Нещо по-различно да беше се случило.
ТОЙ. Прибирам се в Чехов. Тъмно е. Мрачно. Някак облачно. Той свири до теб. Двамата сте силно притиснати до пианото. Той ти говори нещо на ухото. Целува те по шията. После те целува по-надолу. Все те целува.
ТЯ. Как ще оставим тази къща. Тя е толкова стара. Толкова е стара. Стените са закърпени – едвам, едвам... Таванът тече. Всичко тече...
ТОЙ. Трябва пак да изляза от Чехов. Насреща ми луна. Ще я гоня, ще я гоня. И пак нищо. Нищо. Но вече няма да се прибирам. Повече не ми трябва да бъда там. Не ми трябва. На кой му трябва да бъде в Чехов.
ТЯ. Сигурно ще умрем някъде по пътищата. Вече сме стари. Много сме стари. Ще умрем някъде по пътищата. Кой ще ни погледне? Децата са далеч. Много далеч. Дори не знам къде са.
ТОЙ. (отива към прозореца) Ето една Елена Андреевна. Маха ми, маха ми. Ето, и аз ще и махна. (маха й) Ето още една Елена Андреевна. (маха й) Ето още една... ах, какви, какви... (маха й) Пълно с Елени Андреевни. И все ми махат. Всички ми махат.
ТЯ. И как ще тръгнем без боб? Ти не можеш без боб. Ти нищо друго не хапваш четирийсет години. Нищо друго не хапваш. Как без боб?! Не може без боб!
ТОЙ. (стои на прозореца) Махат ми, махат ми!
Прилошава му. Отива към дивана и сяда.
ТЯ. При Елена Андреевна ли ще ходиш...? При нея ли? Защо сега? Трябваше отдавна. Много отдавна. А не сега. Сега е късно. (пауза) Четирийсет години ти чистя комплексите. С носна кърпичка. Един по един. Един по един. С носна кърпичка. Уж за добро. То не бяха комплекси, то не бяха проблеми... И все ти прав. Все аз курвата. Спала съм с много мъже! Не само с онези от оперетата. Спала съм. Децата са от друг. От друг са. Пиех..., наливах се. Всичко правех. Така ми харесваше. Но все исках да ти помогна. И пак само теб обичах. Беше слаб и затова. Да не мислиш, че заради друго. Никакъв не беше. И все боб ти готвех. Уж да се
оправиш. И после Чехов. (пауза)... Все си мислеше, че всичко е война. Война с мен. Война със съседите. Война с продавачката. Война със себе си. Все на война. Едва се оженихме - и започна. Четирийсет години война. Само децата. Децата ги гледаше... (пауза), (сменя тона, по-спокойно) Дори веднъж ми каза, че искаш да имаме 12. Помниш ли? И аз те питам:”Колко?” А ти - 12. С една голяма усмивка. Никога не съм те виждала с такава усмивка. Една ей такава (показва). Тогава, още тогава трябваше да ти кажа. И тогава нито
боб, нито Елени Андреевни. Щеше да си четеш вестниците като всички други. Да си ходиш по мачове като всички други. А аз - не. Все да ти помогна...
Леко затъмнение.
ТЯ и ТОЙ на масата.
ТОЙ. Готов ли е? ...
ТЯ. Има време... Сега ще нарежа лука. Ще нарежа лука.
ТОЙ. Добре.
ТЯ. Ще го направя по онази рецепта.
ТОЙ. И повече домати.
ТЯ става и започва да бели лук. Постепенно започва да го бели много бързо.
ТЯ. Омръзна ми този лук. Много ми омръзна.
ТОЙ. Искаш ли нещо да ти помогна.
ТЯ. Не. (пауза) Главата ми ще се пръсне... ( оставя лука, отива към прозореца) Навън е толкова хубаво. Ние никъде не излизаме. Само стоим в тази къща. Стоим, стоим и нищо. Навън е толкова хубаво. Трамваите пресичат тротоарите. Едни такива тържествени. И колко много мъже... Все млади. Все стройни. Така харесвам млади мъже. Особено раменете им. Най-обичам раменете им. Като реки са. И си се разхождат, разхождат си се. Напред - назад. Пият бира. Работят. Ето сега един ме заглежда. Само да си пооправя малко косата. (пооправя си я) Да, да, гледа ме. И аз го гледам. Погледите ни се пресичат. Има обица на лявото ухо. Квадратна... И ме гледа. Докога ще ме гледа? Не, не искам да ме гледа. Но, защо ме гледа... (истерично) защо, защо...!? (спокойно) Не искам да ме гледа!

Затъмнение.
Край

Степан Поляков

МЕНДЕЛСОН НЕ ИСКА ДА ГАСИ ПОЖАРИ

Действащи лица:
МИК:
Жана:
ЯСЕР:
ИЗРАЕЛ:
ВОДОПРОВОДЧИКА:


Влиза Жана. Окачва плакат, пуска музика, танцува.
Жана - Каква изненада!
МИК - Трябваше да се сетя. (Оглежда.) Не е съвсем скапано тук. Ново гадже?
Жана - Винаги си бил най-гнусният сладур, когото познавам.
МИК - Като ти тегля един отзад...
(Влиза Ясер.)
Жана - Валят ли жаби през този сезон? (На Ясер)
ЯСЕР - През този?
Жана - През този. Ако поискаш и хората заваляват...
МИК - Сезоните не се влияят от жабите.
Жана - Мама ми е разказвала, че жабите са омагьосани зли хора.
МИК - Гадно животно.
ЯСЕР - Тъжно.
Жана - Накъде си тръгнал, Жабчо?
МИК - Към катафалката?
ЯСЕР - Май всички сме тръгнали към катафалката? (Смее се)
Жана - Що ти е този куфар тогава?
МИК - Да не го праща покойната ти майка?
Жана - Може да е тъпкан с пари.
МИК - Тогава що му е катафалка?
ЯСЕР - Чувате ли нещо?
Жана - А ти?
МИК - Сигурен съм, че и ти чуваш това, което и аз.
ЯСЕР - Отмерват ни времето.
Жана - Играта почна.
ЯСЕР - Като гледам, и вие сте се поприготвили.
МИК - Този куфар не е мой.
ЯСЕР - На кой тогава е, по дяволите?
Жана - Чакаме гост.
МИК - Гост?
ЯСЕР - Пътник без багаж.
МИК - Да го отворим ли?
Жана - Тик-так, тик-так...
ЯСЕР - По-добре да не го пипа никой.
МИК - Че ще гръмне.
Жана - Ще гръмне, ако го отворим.
ЯСЕР - С дистанционно е.
МИК - Чувате ли... Тик-так, тик-так и бум!
Жана - Ще излетим като едното нищо.
МИК - Ей го Фантома... Прелита и сипе смърт.
Жана - И идва Нищото.
МИК - Сипе Нищото... Бум... Бум... Бум... Бум...
ЯСЕР - Той ще ни дойде на гости.
Жана - И си взел куфар от непознат?
ЯСЕР - Не е непознат. Така каза.
МИК - Знаеш ли какъв си го налапал, бе, Жабок?
ЯСЕР - Не, познах го по жабите.
Жана - Да. Сезонът на жабите.
МИК - Някой ми беше казал, че се надуват през определен сезон.
ЯСЕР - Тъкмо влизам във входа и гледам, че някакъв ме наблюдава много внимателно. Тогава тръгвам решително към него...
Жана - И той?
МИК - По телевизията даваха за едни такива жаби, дето били във Фиренца. Вятърът ги вдигнал и ги приземил чак на Верона Бийч.
Жана - Лъжеш. Във Флоренция няма жаби.
ЯСЕР - Мразя телевизията.
МИК - Готино е. Седиш си, бирата, ако може “Хайнекен”, чипсче и между другото да се върти голо дупе около теб.
ЯСЕР - Еснафска философия.
Жана - Мразя телевизията. Мразя жените. Обичам думичката “мразя”.
МИК - Кучка...
ЯСЕР - Гладен съм. Да има нещо за ядене?
МИК - “Мразя”... Хубава дума.
ЯСЕР - Кажи нещо да направим...
МИК - Мразя!
Жана - Не ти ли харесва? (Смее се.)
МИК - Ти защо си гладен?
Жана - Тъп въпрос.
ЯСЕР - Няма тъпи въпроси.
МИК - (Смее се.) Въпросите са част от играта.
ЯСЕР - Валят жаби и...
МИК - Ей, ти жабар ли си?
ЯСЕР - Какво ви става? Просто поисках да ям.
Жана - И каква е точно играта?
МИК - Хиляда седемстотин деветдесет и четири дни до Промяната. Това е играта.
ЯСЕР - Значи ние влизаме в последните три дни на Играта?
Жана - Ако някой беше решил да отвори голямата си уста повече...
МИК - Жана, я отвори голямата си уста!
ЯСЕР - Остави я. Тя и сама ще се оправи.
Жана - Ти винаги ли сам се оправяш?
МИК - Ей, ти сигурно сам се оправяш.
Жана - А няма ли някой, или не, чакай, някоя малка русокоса шибла край теб да те оправя?
МИК - Знаеш ли го за оня, дето все искал да духа, но говорел със стомаха си. И всички му казвали – ами добре, но не бихте ли се надигнали малко.
ЯСЕР - Бил е вентролог.
МИК - Така ли му казвате...
ЯСЕР - Това е научното за хората, които говорят със стомаха си.
МИК - Много ще е интересно, ако ги отворим тия стомаси, какво ли ще намерим вътре, а?
Жана - Хайде да отворим куфарите!
(Влиза Израел.)
МИК - Звънецът ли се беше повредил?
ИЗРАЕЛ - Ти си се повредил, ако мислиш, че Израел звъни, когато влиза. През този сезон валят ли жаби?
ЯСЕР - А, това е онзи...
МИК - Израел...
ИЗРАЕЛ - Да сверим часовниците.
Жана - Израел, часовникарят...
ИЗРАЕЛ - Така... Ще можете ли да се справите с този адски часовник? (Оставя куфара.)
ЯСЕР - А другият?
ИЗРАЕЛ - Това не е куфар. Това е адският часовник.
Жана - Това е играта.
МИК - Мигът на хиляда седемстотин деветдесет и четвъртия ден и бум!
ИЗРАЕЛ - Стани! Дисциплината... Легни... Скачай... Песен... Мирно! Сега, да ви изясня плана. Днес е първият ден - той вече свършва. Утре е вторият, който е по важен от третия. Третият ден е Денят на Всеобщата справедливост. Хиляда седемстотин деветдесет и четвъртия ден! Ден за запознаване с Машината на всеобщото щастие. Очаквам допълнителни инструкции от Тялото. И не забравяйте - всяка заповед е предпоследна.
(Излиза.)
Жана - Дисциплината.
ЯСЕР - Чак пък толкова осмисляне.
МИК - Мен ако питате, просто трябва да задействаме машинарията и да гръмне тъпият упадъчен блок. Бум... И толкова.
Жана - Така ли мислиш?
МИК - Вярно, на нас ще ни е за първи път.
Жана - Ясер?
ЯСЕР - И на мен, но...
МИК - Важно е да не се паникьосваме. Паникьосаш ли се и влизаш в лайната. А оттам, като знаем, няма излизане.
ЯСЕР - Мик е прав. Ей така можем и нищо да не направим...
Жана - А бе що се паникьосвате! Какво толкова му има. Винаги, когато се съмняваш, когато много го премисляш, и влизаш до коленете, а после и се оправдаваш. Ние сме влезли в гадните лайна, мамка му и това си е. Оттук нататък ще действаме докрай.
(Влиза Водопроводчика.)
МИК - Ти какво правиш тука, бе?
ВОДОПРОВОДЧИКА - За тръбите...
Жана - Какви тръби бе?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Това нали е хиляда седемстотин деветдесет и четвърти блок?
МИК - Е, и?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Пращат ме от канализацията...
ЯСЕР - Ти си водопроводчик?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Повредена ви е канализацията.
Жана - Целият ни живот е повреден.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Понеже сте на последния етаж, има опасност да се удавите в лайна.
МИК - Хайде бе!
(Смеят се.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Е не ви ли мирише? Ето на...
(Отива в тоалетната. Излиза.)
ЯСЕР - От колко време се познавате с Мик?
МИК - Ти голям професор си бил бе! Откъде знаеш, че сме се познавали?
ЯСЕР - Какво чука оня там?
МИК - Ша го изхвърлям тоя лайнар оттук.
Жана - Може наистина нещо да се е повредило.
ЯСЕР - Едва ли...
ВОДОПРОВОДЧИКА (Чува се.) - Господине, ела да видиш какво става тук.
Жана - Направете нещо накрая.
МИК - Направи нещо, бе!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Нали това правя - правя нещо!
МИК - Къв нахалник! Идва ми посред нощ, наводнява всичко и после вика, че правел нещо. Ти да не си вентуролог?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Водопроводчик съм.
ЯСЕР - Вентролог...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Виж какво, господине, на лайната не им пука нощ ли, ден ли е. Те си изкачат, щом се скапе канализацията. А вашата си е точно такава - скапана.
Жана - Мик, размърдай се малко!
ЯСЕР - Направи нещо.
МИК - Отивам да къртя.
(Излиза.)
Жана - Ти си студент, нали?
ЯСЕР - Да, но работя като журналист на свободна практика.
Жана - И как е?
ЯСЕР - Как как... От едното на другото... От едната канализация на другата...
Жана - В лайната. С професионална цел.
ЯСЕР - Най-малкото, преди да се усетим, ще ни пръснат слепоочието и няма въобще да разберем дали сме на най-горния, или на най-долния етаж на фекалийната система.
Жана - Понякога се чувствам много тъпо.
ЯСЕР - Това е от самотата.
Жана - Стига с тия миризливи изводи... Тик-так...
ЯСЕР - Не чувам нищо.
Жана - Само така ти се струва. (Пауза.) Ти всъщност студент ли си?
ЯСЕР - Бях.
Жана - Защо?
ЯСЕР - Писна ми от всичко. Всички влизат в университета с хъс и амбиции, щастливи и бодри и вървят, вървят, вървят нататък и няма край, и няма край, и няма край нашир и длъж. После се срещат с непознатата посредственост, която се оказва твърде позната.
Жана - Много го усукваш. Тик-так.
ЯСЕР - Стремя се да обясня.
Жана - Ти защо не станеш един преподавател?
ЯСЕР - Как?
Жана - Тик-так.
ЯСЕР - Липсва ми интелигентността да можеш да лъжеш, да привличаш, да завличаш... А ако ти хареса някое маце, да можеш елегантно да го свалиш в леглото.
Жана - Тва не е чак такава беда. Кво толкова, това е доброто хващане на целта във въздуха.
ЯСЕР - Ти си била във вестници, нали?
Жана - Тик-так...
ЯСЕР - И там е така. Главните редактори се представят за едни или други, а манипулирането на общественото мнение си остава едно и също. Ако разменим местата на тези редактори, вестниците няма да се променят. Мисленето на обществото - още по-малко.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Да имате кибритче?
Жана - Топлим се на камината.
ВОДОПРОВОДЧИКА - За цигарата...
МИК - Ей, тарикат! Защо не дадеш по една цигара?
ЯСЕР - Колко е часът?
Жана - Тик-так, тик-так...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Само две са ми, ама вземи едната, нали сме заедно в лайната.
Жана - Да не ходим в тоалетната ли?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Абе ходете, ама най-добре изчакайте да се върна.
ЯСЕР - Ти къде ще ходиш, ако смея да те попитам, другарю еснаф?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ми и ние сме хора. Ще хапна, ще поспя и пак съм тук, че току виж, сте заплували яко в помията. (Смее се.)
Жана - Как така няма да ходим толкова време до тоалетната бе, скапаняк?
МИК - Той е вентиролог.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Не съм, там как го казваш. (Смее се.) Щото аз знам какъв съм. Ама виждам, че вие не сте наясно кои сте.
Жана - Започвам да се изнервям.
МИК - Жанчето започва да се изнервя.
ЯСЕР - Аз също.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ами да сте пазили, сега нищо не може да се направи.
МИК (Вади пистолет.) - Така. Влизаш в лайнарника и действаш, докато не го направиш точен ей като този часовник. (Пауза. Чува се тик-такането на часовника от куфара. Водопроводчикът тръгва. Мик е след него.)
ЯСЕР - Трябва да изляза.
Жана - И ти ли, къде?
ЯСЕР - Трябва да се срещна с едно момиче.
Жана - Родителите ти в добри отношения ли са с нея?
(Влиза Мик.)
ЯСЕР - Така мисля. Ква-ква, така мисля... Но и тя се наду.
МИК - Сигурно тази вечер ще валят жаби, а?
ЯСЕР - Какво се стягате, не съм дал никакви причини.
МИК - Абе, не си дал... То е като да пуснеш ескадрила “Фантоми” над виетнамско село, нали схващаш? Не те прецакват, докато не са влезли.
ЯСЕР - Трябва да видя Еми.
Жана - “Ромео и Жулиета”. Класика.
МИК - Мога да ти подаря една кърпичка.
Жана - .........................................................................................
...................................................................................
МИК - Браво, браво! Очарователно.
Жана - Тик-так, тик-так!
МИК (Отваря единия от двата куфара.) - Един голям въпрос отпадна. А, будилник и пишуща машина.
ЯСЕР - Трудно се събуждам сутрин.
Жана - Идиоти!
(Влиза Израел с куфар.)
ИЗРАЕЛ - Приятели, искам да ви уверя, че вие сте неземни. Вие сте свръхзвуковете на Лигата. Ние непрекъснато мислим за вашата Тройка. Утре вечер блокът ще започне да се взривява на вълни отдолу нагоре. Вие ще излетите нагоре, като преди това ще имате непостижимото удоволствие да чуете писъците и стенанията на десетки проклети апатични нихилисти.
Жана - Бих искала да заснема мига на собствената си смърт.
МИК - Това е страшна идея.
ИЗРАЕЛ - Смърт на живо.
Жана - Гениално е. Смърт на живо по всички сателити.
ИЗРАЕЛ - Как е нашият водопроводчик.
МИК - Водопроводчик?
ИЗРАЕЛ - Чел си инструкциите?
МИК - Да.
ИЗРАЕЛ - За провала на акцията отговаряш ти.
МИК - Защо аз?
ИЗРАЕЛ - Лигата ти повери ролята на лидер. А с лидерите знаеш какво става.
МИК - Е, и?
(Израел си тръгва. Пауза.)
Жана - И вие си го мислите, нали?
МИК (Сякаш не разбира.) - Кое?
ЯСЕР - Права е, мамка му стара! Абсолютно прозрачно е. (Мик се навежда до единия куфар, слуша, после отива и прави същото до другия, накрая се изправя мълчаливо.)
ЯСЕР (Заедно с Жана) - Чува ли се нещо?
(Мик поклаща глава. Жана и Ясер падат до куфарите, ослушват се малко.)
Жана - Тук нищо.
ЯСЕР - Тик-так, тик-так... (Разменят си местата.)
Жана - Нищо не се чува.
ЯСЕР - Цъка дяволът му.
Жана (Заедно с Ясер.) - Не може да бъде!
МИК - Имаме две Машини!
(Пауза.)
ЯСЕР - Валят ли жаби?
Жана - Валят.
МИК - Когато си поискаш.
Жана - Цъкат ли още?
МИК - Оттук ги чувам.
ЯСЕР - Единият беше по-шумен. Обзалагам се.
Жана - Не се видиотявай. Мики, ти си чел инструкциите, колко трябва да са куфарите?
МИК - Един. Не знам. Не си спомням, майка му.
ЯСЕР - Кой е Израел? Това е въпросът.
Жана - Да бе, докога ще се мъкне тоя тука?
МИК - Не става без него. Ние сме част от добре смазан механизъм.
Жана - Идиотското е, че и когато отворим последния пакет инструкции, пак няма да се изяснят някои натрапващи се въпроси.
МИК - Натрапващи се въпроси! А стига бе! И на кого се натрапват тези въпроси?
Жана - На Ясер. На теб?
МИК - На мен не ми се натрапва нищо.
ЯСЕР - Какви въпроси ми се натрапват на мен?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Така е то, не е лесно. Канализацията е сложен организъм, всеки си мисли – бръкнеш два-три пъти с телта и готово. А не е така. Тук трябва система. Бачкаш яко два-три дни, понякога дори седмица, и чак тогава идват добрите резултати.
МИК (Хрипливо.) - Изчезвай в лайнарника!
(Водопроводчика влиза в банята.)
ВОДОПРОВОДЧИКА (Оттам, сякаш повече на себе си.) - Да, да, с истинския занаят е така. Никой не те ебава. (Продължава да си мърмори.)
Жана - Интересно е как стана така, че ни изпратиха в най-крайния квартал. Защо не ни изпратиха в центъра?
МИК - Искаш да ти е ясна стратегията на тялото? Радвай се, че сме посветени в тактиката.
ЯСЕР (Неуверено.) - Може да са нямали пари за квартира в центъра.
Жана - Ха! Най-вероятно. Има обаче и още въпросителни.
МИК - Давай.
Жана - Защо трябва да сме точно трима? Защо не си само ти или не сме шестима? Кой е провъзгласил Тройката като Тройка за най-ефективна?...
МИК - Ми нали си чувала за Светата Троица. (Имитира я.) Защо вчера беше петък, а днес е събота, а утре неделя, и то каква неделя - самото Възкресение. Символи бе, Жанче, в тия игри символите са по-важни от самото действие.
Жана - Що не се застреляш някъде.
ЯСЕР (Става и я прегръща през рамото.) - Спокойно, Жанче, спокойно, просто малко си се превъзбудила. Има логика във въпросите ти, но нямаме и сериозни доказателства, че някой се опитва да ни прецака. Това, че не сме в центъра и сме точно трима, не е причина да ставаме свръхподозрителни към Лигата изобщо. Те... Ние... Не сме отчаяни левичари, за които е без значение не само обикновеният човешки живот, но и този на членовете им.
Жана - А ако сме жертва на експеримент, организиран от Лигата. Или даже не от нея. Какви са ни гаранциите? Двамата, които ми казаха къде да дойда, дори не ги познавам. Аз искам да свърша точно онова, което сама съм решила, а не нещо друго. В тъпите инструкции може да се говори за друг блок или пък не и за блок.
(Влиза Водопроводчика.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Да съм си оставил тук някъде клещите?
(Всички се оглеждат разсеяно.)
ЯСЕР - Не си.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Не може да бъде. Оттатък ги няма.
Жана - Може да си дошъл без тях.
ВОДОПРОВОДЧИКА (Поглежда я поразен.) - Аз да не си взема клещите? Госпожице...
Жана - Госпожо.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз никъде не ходя без клещите си. Освен това ги използвах преди малко.
МИК - Ми значи са там някъде.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Няма ги.
(Престават да му обръщат внимание. Той си ги търси сам.)
МИК - Жана! Жана! Какви са тия съмнения, какви са тия подозрения от член на Лигата.
Жана - Мои са си.
ЯСЕР - Точка трета: Следвай дословно инструкциите на Тялото, без да ги допълваш, съкращаваш или променяш по какъвто и да е начин.
МИК - Така си е. (Тръгва да излиза.) - Слизам долу на улицата. Не е ясно какво ще се вечеря.
(Излиза. Ясер и Жана се гледат известно време. Ясер тръгва към нея.)
ЯСЕР (Крещи.) - Жана! (Тя му прави знак да мълчи.) - Жана! (Прегръщат се.)
Жана - Да викаме. (Целуват се.)
ЯСЕР - Да!
(Падат на кушетката. Тъмнина.)
Влиза Мик.
Жана - Ебаси, това пък какво е сега!
МИК - Довел съм ви един бездомник, като нас. (Поглежда към банята, откъдето продължават да се чуват шумове от Водопроводчика.)
ЯСЕР (С много самочувствие за известно време след случката с Жана.) - Откъде, по дяволите, се взе тоя помиар?
МИК - Кучето ли? Срещнах го навън. Харесахме се и...
Жана - Приличате си наистина.
ЯСЕР (С победоносна усмивка.) - Как му е името?
МИК (Вдига рамене) - Няма име.
ЯСЕР - Има. Жан Пол. Този е Жан Пол Сартър, човекът, успял да претича през целия идеологически спектър на времето си.
МИК - Ти що се будалкаш бе?
Жана - Мик, защо доведе кучето? (Тя става, отива при Мик, преплита ръце край раменете му.) Кажи, мое малко момче, защо доведе кученцето. (Погалва го.)
МИК (Стои известно време замислен, после скача.) - Сигурно и то иска да се извиси към великото... Бум! (Пауза.) Поувлякохте се двамата, доста се поувлякохте. (Усмихва се.) Не ви ли се струва така, а, момиченца и момченца? (Двамата кимат с глава.) Ако искам, ей сега мога да ви... Бум! Бум! Запаметявайте, аз съм вашият покровител, господар, баща, бог, още преди да се възвися, за да възкръсна после в идеалите на хората за Човека от Земята. (Двамата го гледат в почуда.)
ЯСЕР - Никой не поставя под съмнение небесната ти кариера, но пък не ти ли се струва, че пред лицето на смъртта всички сме равни?
(Мик излиза.)
Жана - И какво?
ЯСЕР - Какво какво?
Жана - Не крия нищо от теб, знаеш всичко, което и аз.
ЯСЕР - И смяташ, че всичко е от въображението ми?
(Жана кима.)
Жана - Друг въпрос е, че и мен малко ме съмнява лоялността на Мик.
ЯСЕР - Занасяш ли ме?
Жана (Поклаща глава.) - Не мисля, че Мик е точно предател, но... Не знам, нещо не ми...
ЯСЕР - Тогава защо не ми каза това още в началото? Защото ако тогава бяхме станали двама срещу един, най-лесно можехме да се заблудим. По-лошо, такъв фанатизъм щеше да опуши атмосферата, че щяхме да заприличаме на богомолци от Мека. А сега си го наблюдаваме тайничко и безпристрастно, и при първото доказателство ще го...
(Мик влиза.)
МИК - Брей, злобно се оказа това зверче.
ЯСЕР - Не се били разформировали Червените бригади...
Жана (Надменно.) Така ли?
МИК - Исках да го храня от ръка, за да свикне с нея, нали знаете, кучетата имат нужда да признаят някога за водач на глутницата, а то взе, че ми заръфа пръстите. Нарочно го направи...
ЯСЕР - Не е ли време за по чаша вино? По едно каберне в тази магическа вечер. (Чува се все по-нарастващ шум известно време, после някъде от тавана се показва Водопроводчика.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Тая повреда се оказа по-голяма, отколкото предполагах. Тежка повреда.
МИК - Ай стига бе! (Ясер отваря бутилката. Водопроводчика продължава да си виси горе.) Искаш ли чаша вино по тоя повод?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Може. За ваше здраве. В тая вечер, че то как иначе, Тя, жената, ме чака сега, нали, празник е, обаче най-важна е работата. (Ясер разсипва. Чукат се.)
МИК - Ясер, ти си толкова интелигентно момче, много чудно, че си в Лигата... Чудно наистина...
ЯСЕР - И защо да е чудно?
МИК - А, нищо предвид. Просто ти си имаш дом, приятелка, родители, намирал си работа по вестниците и все пак си дошъл при нас... Питам, щото е нормално човек да му се прииска да узнае нещо повече за хората, с които утре.... Бум-бум!
Жана (Към Ясер.) - Да чуеш от тях защо искат да...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Чудно ви е винцето.
ЯСЕР (Възмутено.) - Как защо? Аз...
МИК (Вдига ръка.) - Чакай, чакай, не е така просто. Не е.
Жана - Иска да каже, че всичко започва много по-рано. Тогава, когато дори не си знаел още какво най-много искаш на света. Кое ти е подсказало да вземеш най-правилното решение. Откъде ти е дошло просветлението.
ЯСЕР - Как откъде, ами заради стремежа към промяна. След като през целия си съзнателен живот си се сблъсквал с пороците на обществото.
Жана - Само че, за разлика от нас ти винаги си гледал на тях като на нещо теоретично. Ние с Мик сме стигнали дотук, преборвайки се с голи ръце за всяко откровение отгоре.
ЯСЕР - Звучи патетично.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Мно-о-о-го сериозно. Вие не можете ли да се забавлявате бе, хора? Какви са тия приказки? Пийте си виното и си гледайте кефа. (Допива.)
МИК (Изчаква го да излезе.) - Не знам кво е, но е вярно. Не го знаеш, но в Лигата влязох направо от таксито. Бях шофьорче де, това искам да кажа. А ти дори не си бил в казармата. Сигурен ли си, че изобщо искаш да умреш?
ЯСЕР - Защо всички се опитвате да ми навирате в очите проклетата си казарма. Какво от това, че съм се въртял като кретен напред-назад и не съм крещял безсмислици: ТЪЙ ВЯРНО! НАЛЯВО! СЪВСЕМ НЕ! РАВНИС! За разлика от мнозина ветерани аз на двайсет и една година окончателно съм избрал накъде да се обърна. Моята цел, ако ви интересува, е да взривя политиката и общественото лайняно мнение, което цапа и смърди навсякъде. Друг е въпросът какво трябва да остане и дали са нужни екстремалните средства и тероризмът. Според мен, очевидно е, че това е пътят към миролюбието, към Промяната, а това е крайната
цел...
Жана - Мене достатъчно ме кефи, че тичам пред всички мъже, с оголена гръд и адски хъс...
ЯСЕР - Ей, Мик?
МИК - А, аз ли... Аз съм професионалист.
ЯСЕР - Що си въобразяваш, че си професионалист?
МИК - Винаги съм бил. От нашата фирма аз правех големия оборот. За толкова години имам само една катастрофа. Фраснаха ме отзад. Мога да карам денонощие и половина без прекъсване. Това е по-шибано, отколкото да изкараш две хиляди и четиристотин километра с МИГ 29 без прекъсване. Абе новите модификации могат и във въздуха да се презареждат...
Жана - Ми, не се оплесквай!
МИК - Само че за разлика от авиацията ние сме долу в лайната и на никой не му пука защо смърди, защо из цялото ни общество властва непрофесионализъм, мърлячество, безхаберие... Не му пука, а си върти синджира и си пие ракията и мисли, че така ще се оправи със съвестта си.
ЯСЕР - Трябва да направим нещо. Трябва да се напише нещо... Манифест или...
Жана - Представяте ли си, ще се появи цял стил в живота и изкуството. Реклами, кино...
МИК - Виж киното ми харесва. Филми за великата Тройка от Лисичия квартал.
ЯСЕР - Игрални, документални, биографични. И най-накрая родителите ми, колегите, преподавателите ми ще ме видят по телевизията, както още в първи курс им бях казал, че ще стане.
Жана - За моята роля ще се натискат най-талантливите и хубави артистки.
ЯСЕР - Аз ще съм най-трагическият, обречен и загадъчен образ...
МИК - Естествено, аз пак ще съм шефът и мозъкът.
Жана - Как само ще ги подпалим тия отдолу.
МИК - Момчета, радвам се...
ЯСЕР (Към Жана.) - Винаги ли те пренебрегва?
МИК - Момчета и момичета, велико е, че точно с вас съм в тоя кретенски миг. Харесвате ми, обичам ви. Вие най-много ми приличате на мои братя и сестри. Винаги съм мечтал да имам братя и сестри.
Жана - Кажи, Мик, даваш ли дума, че ще успеем?
МИК - Кълна се. (Той потапя пръсти във виното и прави знака на Лигата по челата на двамата и по своето.)
Жана - А според вас какво значи да успеем?
ЯСЕР - Да победиш себе си в битката с останалите. И тримата да тръгнем по пътя на съвършенството.
Жана - Нали няма да спим тази нощ?
ЯСЕР - Естествено, че няма.
Жана - Мики, нали?
МИК - Щом сте казали.
ЯСЕР - Последната нощ.
Жана - Невероятната нощ.
МИК - Великата нощ. Вие сте страшно готини.
ЯСЕР - Ние сме избраниците. (Стават. Започват да маршируват. Викат: “Тик-так, тик-так”. Водопроводчика изпада в ужас.)
МИК - Изчезвай в лайнарника!
(Тормози го и го праща в тоалетната.)
ЯСЕР (Пауза.) Понякога не се ли страхуваш?
Жана - А ти?
ЯСЕР - Не знам.
Жана - Нали всичко знаеш. Поне така изглежда.
ЯСЕР - Понякога някои неща изглеждат точно такива, каквито не са.
(Влиза Израел.)
ИЗРАЕЛ - Къде е Мик?
ЯСЕР - Не знам.
ИЗРАЕЛ - Акцията се отлага.
Жана - Какво?
ИЗРАЕЛ - Ще чакате тук. Ето новите инструкции на Лигата.
Жана - Последни инструкции...
ИЗРАЕЛ - Изпраща ви ги Лигата. После ги изгорете.
ЯСЕР - Абе, тия защо се ебават с нас?
ИЗРАЕЛ - В този час не може да има новини, а нужна е литургия.
ЯСЕР - Израел, ти всъщност дали си Израел?
ИЗРАЕЛ - Да...
Жана - Или не?
ЯСЕР Ние тук имаме един въпрос... По-точно два въпроса...
Жана - Искахме да те питаме, например защо се оказахме с два куфара.
ЯСЕР - И докога ще се ебаваш с нас?
ИЗРАЕЛ - Мен ли питаш?... Мен ли питаш?
МИК - Тик-так, а, Израел... Що останахме с два куфара, а не с един?
ИЗРАЕЛ - Теория на вероятностите.
ЯСЕР - Да не е ядреният куфар на Московската петолъчка?
МИК - Ей, кво голямо Бум ще се възпроизведе тук, а?
ИЗРАЕЛ - Менделсон не иска да гаси пожари. (Отива си.)
ЯСЕР - Будалка ни.
МИК - Къв ни е проблема?
Жана - Абе, кой е тоя Израел, всъщност...
ЯСЕР - Не ми харесва това копеле.
МИК - Утре, като отидеш горе, може и брадата на Господ да не ти хареса. Ще тръгнеш ли да го бръснеш? Или и кучето ми не ти харесва?
Жана - Може би очаквате аз да ви извеждам помиара?
ЯСЕР - Никога не съм харесвал помиари.
МИК - Помиари като мен?
Жана - Така е, като не можа да стане водач на глутница...
МИК - Ква-ква... Пак си отвори голямата уста.
ЯСЕР - Помиарът трябва да си отиде.
Жана - Ще се развони, ще се разсмърди из целия блок, ще го чуят и в Центъра дори, а от акцията ще остане само смрадливата му...
МИК (Извадил е пистолета, гърми.) - Жан-Пол Сартър...
ЯСЕР - Битието и нищото.
Жана - Великото нещо.
ЯСЕР - Във една велика нощ всичко може.
Жана - Вече толкова сме се извисили, че всичко край нас приема други измерения, друг смисъл.
МИК - Добре бе - Великата нощ сме, Великото нищо сме...
Жана - Монетата си има и обратната страна.
ЯСЕР - За какво говориш?
Жана - За играта. Това с плочите и филмите е вариант. Другият е да минем в нелегалност, но най-важното е да станем богати. За лигата загубата няма да е голяма. Значи, обаждаме се на ченгетата и разменяме един скапан блок на Промяната срещу злато и долари. Ще се навият заради скапания живот на неколкостотин нещастника, даже и волни пожертвования ще съберат. Ние пък няма да сме издънили никого и всичко ще е чисто като морава след дъжд.
ЯСЕР - Жана, такива неща не се приказват и на шега.
Жана - Аз не се шегувам.
МИК - Тогава заслужаваш незабавно куршум в главата.
ЯСЕР - И ще й отива.
Жана - Добре, застреляйте ме, но преди това си раздвижете малко мозъчната пихтия, фанатици такива. Не разбирате ли, че не може винаги да сме на крайността.
ЯСЕР - Да. Израел също се измъкна.
МИК - Как?
ЯСЕР - Отлага се акцията.
МИК - Този не е бил Израел.
Жана - Друга възможност няма да имаме. Но както и да е. Беше само идея.
ЯСЕР - Какво изобщо й става?
Жана - Нищо не ми става. Освен това си промених мнението.
МИК - Жанчето лесно се възбужда и точно толкова бързо се отказва.
ЯСЕР - Ясно. Всяка жена, си представя, че светът е задвижен винаги около нейните представи, желания и усещания.
Жана - На тоя скапан свят колко още хилядолетия му остават, за да му се завие свят накрая от непрекъснатото въртене около Слънцето...?
МИК - И да повърне. (Прави опит да повърне.)
Жана - Ми да вземе да се върти около тебе.
ЯСЕР - Добре де, Жана, ти все пак си жена, не се ли опълчва нещо вътре в тебе при мисълта за всички деца, от входа например, които ще загинат, ей така, с едното натискане на копчето?
МИК - Бум - и настъпва великото Нищо, ей така.
Жана - Странно. Странно е, че ти като Съдружник на Лигата все още не си признал равенството между половете.. У тебе като мъж нищо ли не се бунтува, че ще изтребиш толкова много жени, някои и много красиви?
МИК - Ще останат по-красивите и толкова.
ЯСЕР - Не знам, може и да се бунтува.
Жана - Е, у мене не се бунтува нищо. Ще си отидат десет-двайсет деца, но точно те ще са гаранцията, че после, след хиляда седемстотин и колко дни бяха (Поглежда към Мик и той й посочва стената.)... Да, всички останали хлапета ще бъдат облечени, нахранени, здрави. Ще имат заможни родители. Тези, които ще загинат, биха били щастливи, ако знаеха в каква голяма степен ще помогнат на всичките си по-сетнешни връстници. И че ще бъдат техни патрони.
МИК - Смяташ ли, че щяха да са щастливи?
Жана - Да. Най-малко щяха да го оценят, като пораснат.
ЯСЕР - Ако имаше възможност да пораснат.
Жана - Ето ти отговора бунтува ли се нещо у мен. Бунтува се, когато всеки мъж, от когото съм не по-малко мъж, ме попита бунтува ли се нещо у мен. Така че, не го вземай толкова навътре. (Мик излиза от стаята.)
ЯСЕР - Но, разбира се, че няма, скъпа Жани. Аз съм възхитен, аз съм просто влюбен в думите ти, аз... Ти си едно изключително момиче-мъж... (Жана излиза. Отива в другата стая при Мик. Той стои изправен на прозореца.)
Жана - Мик!...
МИК - Ш-шшш-т!
Жана - Защо си там?
МИК - Наблюдавам международната ситуация.
Жана - Защо не я наблюдаваш с крака на пода?
МИК (Изсмива се зловещо.) Оттук нещата от живота си личат по-добре. А може и просто да съм решил, че така ми се иска.
Жана (Бавно тръгва към него.) Хайде, слез и ще обсъдим всичко подробно.
МИК - Я не ме будалкай. И си стой на мястото. Решил съм да сложа черта на скапания живот, не ме карай да го правя точно сега.
(В стаята тихомълком влиза Ясер.)
Жана - Добре, добре, може да поговорим и така.
МИК (Повече на себе си.) - За какво да говорим?
Пауза.
Жана - Мирославе, като си решил, направи го, но точно днес нямаш право. Нямаш и мотив.
ЯСЕР - Аха, Мирослав. Е, поне му отива.
МИК - Кой ти каза, кой ти каза, че няма никакъв скапан мотив. Има, и то много повече, отколкото може да се побере в извратения ти мозък. Че малък мотив ли е точно между Страстната събота и Възкресение да поема и вашите грехове. Ще полетя в нощта като ангел с цялото съзнание за онуй, което правя. А не е ли причина да се изчистиш малко от греховете на жена си?
Жана - Не намесвай жена си!
МИК - Що да не я намесвам. Ще правя, каквото си искам. Някой да може да ми забрани? (В това време Жана прави отново опит да се приближи към него. Тя спира.)
ЯСЕР - Ей, защо не слезеш оттам?
МИК (Усмихва се.) - Аз трябва да умра. Аз убих човек. О, Боже, така си е... (Сяда на перваза. Изсмива се нервно.)
Жана - Кога?
ЯСЕР - Защо?
МИК - Ми оная история с катастрофата. Разбираш ли, до тоя момент нямах дори счупен мигач или изкривен калник. А тоя дъбил ми нагъна задницата до волана. Излязох, измъкнах го от колата е му набих една глава. Кръвта от носа му обаче така ме изпръска, че още повече побеснях, все пак с костюм бях. Винаги карам елегантен, аз не съм като някои простаци, дето карат с анцузи. С един тупаник го свалих на земята и тогава го почнах с крака. Ритах го, докато не престана да пищи и мърда. Целия ремонт аз трябваше да го плащам. Накрая главата му беше на кървава пихтия и беше изцъклил белтъците на очите си. Повърнах.
Може да се каже, че беше отвратителна гледка. Черепа, нали знаете. (Смее се.)
ЯСЕР - Ти защо си избра името Мик?
Жана - Той не е Мик, а е МИГ? Това е любимият му самолет.
МИК (Разпалва се.) - Страшни са, братко, ти казвам. С две хиляди и четиристотин километра в час лети, осемнайсет километра му е таванът. Най-доброто е, което може да има - тактически изтребител бомбардировач. Много по-добър от американския Ф-16. Може да носи всякакви бомби, включително и ядрени, един човек го управлява. Има и морски вариант - МИГ 29 К със сгъваеми криле. С осем възела за окачване на бомби. Прелест. Да не говорим, че по-новите модификации на МИГ могат да зареждат и във въздуха, макар че той и без това си лети две хиляди и четиристотин километра...
Жана - Ясно...
МИК - Произведен е още седемдесет и осма година...
Жана (На Ясер.) - Само че е по-слаб от Ф-15, но е типично за Мик да изброи онези самолети, които му отстъпват по нещо, а да не спомене по-добрите. Че на МИГ 29 му е по-слаба електрониката от на “Торнадо”, например. Как го казваш, МИК - аз съм най-големият шофьор, най-разбирам от коли, най не знам си какво, а да споменем какво простотия е в гаража, няма да се сетим.
(Пускат телевизора. Гледат малко, после Ясер скача и го изключва.)
ЯСЕР - Лъжи, лъжи! Накъдето и да се обърнеш - само лъжи! Всички телевизии и радиостанции са парад на лицемерието...
Жана - Що, вече не само всяка организация, но и всеки Политик е станала вълк единак.
ЯСЕР - А след новините естествено идва ред на сериала. Лесно натъжаващите се двойки, на които обаче никога нищо не им е отказвано, сядат пред телевизора край мама и татко, за да видят на екрана още по-яки и разгърдени мъжаги от приятелите си и още по-красиви и плиткоумни момичета от себе си.
Жана - Цялата битка, която ни се представя от някои за общ фронт, всъщност си е просто Голямата измама. Обединението наистина никога няма да настъпи. Да не говорим, че и в момента бихме предизвикали единствено погнуса у обикновения човек...
ЯСЕР - Телевизията е проекцията им за идеалното състояние на съзнанието ни. Само че за някои момчета, момичета, каки, батковци, маменца, баби, дядовци няма да има нито един сериал повече, това е последната серия от всичките им поредици. Остава им само до изгледат късните новини, по-точно последната новина от късната емисия.
Жана - Тик-так, тик-так, тик-так...
МИК - Вие сериозна ли ги приказвате тия работи за погнусата?
Жана - Може би не без основание.
МИК - Крайно време е да вземем някои мерки.
Жана - Мерки ли? Какви мерки? Не разбирам за какво говориш. (Ясер се отдалечава в противоположния край и застава с гръб към двамата.)
МИК - Образно казано, маце, мислиш ли, че някой тук играе двойна игра?
Жана (Замисля се.) Нямаме сигурни доказателства за такова нещо.
МИК - Ясер, в такъв случай, ако обичаш, приготви ареста. Клеветниците от Лигата трябва да си получат заслуженото.
(Влиза Водопроводчика.)
Жана - Какви ги плямпаш! Не съм клеветила никого.
МИК - И все още не сме почнали да говорим за предателството, което подготвяше.
Жана - Той е луд! Ясер, той е луд!
МИК - Да не мислиш, че тука сме някакви венеролози и гълтаме мухите.
ЯСЕР - Вентролог. Като няма друга жена наоколо, май аз ще трябва да те пребъркам. (Ясер я свлича на земята. С графита чертае на пода положението на тялото й.)
Жана (Вече повярвала, че наистина могат да я затворят.) Мик, това е безумие. Не можете да ме прецакате само защото съм изказала някакво скапано мнение.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Абе, така си е.
Жана - Вие прекалено много се вземате насериозно.
ВОДОПРОВОДЧИКА - И аз в началото си мислех, че това с вашите тръби ще е детска игра, обаче ми се струва, че работата все повече се закучва, както се казва.
МИК - Жана, жабчето ква-ква в своята локва, преди да бъде засмукано от всесилния вентролог.
Жана - Момчета, отпуснете се. Релакс, нали ме разбирате.
МИК - Оставаш вентролог на жабчето.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Момчета, не си играйте така. Момичето...
МИК - Ох, айде, айде да не вадя пушката...
(Двамата излизат.)
Жана - Ти ли го направи?
ЯСЕР - Винаги ли търсиш виновника извън теб?
Жана - Скапаняк!
ЯСЕР - Не приписвай качества, които са характерни за Стратегическия бомбардировач.
Жана - Ти и Стратегическият бомбардировач сте изперкали тотално.
ЯСЕР - Думите не са неподвижно бръмчене. Те притежават своя енергия, отлитат нанякъде, но това не значи, че не долитат до определени зони на мълчанието. Както е с проклятията. Нали? Друг е въпросът, че те обикновено се връщат с много по-голяма сила и взривяват енергийното поле...
(Влиза Водопроводчика.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Мамка му, аз защо съм още тук?
Жана - Къде е Мик?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Клещите, моите клещи да са били тук?
ЯСЕР - А ти, кво правиш тук?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Търся си клещите.
ЯСЕР - Не виждаш ли, че двама разговарят.... (Водопроводчика си тръгва.) Няма нощ за... Жана... Жана... Жана? (Тя упорито мълчи.) Жана, сигурна ли си, че на никого не желаеш да се обадиш? Моля те, кажи, вероятно някой някъде чака вест от тебе...
Жана - Когато единственият човек, заради когото си е струвало да живееш, е мъртъв за тебе, не си струва да му се обаждаш, преди да умреш.
ЯСЕР - Е, не си очаквала от един улегнал мъж все пак да взема на абордаж търговски кораби и да търси острови със заровени съкровища из тропическите морета, нали?
Жана - Когато го разкарах пък, съвсем откачи. Наложи се с Ели да се преместим при сестра ми - и там продължи да ни тормози. Звънеше по телефона. Искаше да ми отнеме Ели. Причакваше ме да ми обяснява, че щял да си отмъсти и на двете ни за униженията, които сме му причинили. Унижавала съм го... Но аз винаги съм знаела къде е мястото на всяка уважаваща себе си жена и какво я отличава от кукличките Барби. Тогава постъпих в Лигата и си казах: Сега ще те видя как ще си го връщаш, приятелче, татко на дъщеря ми, задника ще ти подпаля. Макар че и той като си науми нещо... Ели как я беше страх от него...
ЯСЕР - Къде е тя?
Жана - При сестра ми. Тя се оказа по-добра майка от истинската й. (По време на разказа на Жана от долния етаж се е чул шум от счупена чиния, мъжът там е повишил глас, от другаде се чува музика от купон.)
ЯСЕР - Чуваш ли как квакат по стаите? (Пауза.) Ти току-що си се прибрала отнякъде, той те пита къде, мама му стара, си била до това време, ти отговаряш със заядливия си тон: “И какво, не мога ли вече да излизам с приятелки?”, той пък ти казва, че си можела да сготвиш нещо поне, преди да ходиш да се развяваш нагоре-надолу, а ти му викаш да си наеме прислужница или даже ако иска още една жена, защото ти вече...
Жана - Сбърка, аз съм момичето, което прави купона. (Жана повдига рамене.)
ЯСЕР (Влиза при нея.) - Жана, обичам те! (Прегръща я.) Искам да го направим. За последно... (В това време тя стои съвсем безучастно. Накрая Ясер спира.)
Жана - Предпочитам да ми го беше казал час-два по-рано.
ЯСЕР - Какво?
Жана - Просто млъкни.
ЯСЕР - Ти наистина си анархистка. Просто една професионална анархистка.
Жана - Нали се съмняваме в него?
ЯСЕР - Искаш ли да излезеш оттук?
Жана - Това не зависи от теб.
ЯСЕР - Излезеш ли оттук, ще сме двама срещу враждебността на Мик към “Жана”. (Жана сякаш се замисля върху предложението). Измислил съм го, повярвай.
(Водопроводчика се спуска при тях от тавана по тръба.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Готово! Имате канализация! Вече можете да правите, каквото си поискате.
ЯСЕР (На Жана.) Готова ли си да се чупим оттук?
ВОДОПРОВОДЧИКА - А, моля ви се, дет се вика, ще почерпите по едно, дай боже да ви хареса работата и ще си ходим по живо по здраво. Никакви специални работи.
МИК (Пак към Водопроводчика.) - Ти защо не си където трябва?
Жана - Валят ли жаби през този сезон?
МИК И ЯСЕР - През този сезон... Ако поискаш, и хората заваляват.
ЖАНА (На Водопроводчика.) - Ти заслужаваш специално признание! Специална награда!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Айде бе, хора, уж щяхме само да пийнем по нещо. Бе каква награда, не ви ща наградата.
МИК (Застава мирно.) Мирно! За изключителни заслуги към Лигата удостоявам Водопроводчика с най-високата чест - да остане докрай с нас и да вземе лично участие в святото дело. (Жана и Ясер започват да викат: “Е-е-е, браво, страхотно, честито” и др.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Какво дело, каква Лига...
МИК - Мислиш си едно, друго става, трето се започва. Няма ли кой да донесе тая бутилка, майка му стара? Няма ли да си размърдаш задника накрая?
ЯСЕР - Жанче, тик-так...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Мен жената ме чака.
ЯСЕР - И за какво ще пием?
МИК - Пия за моменталното настъпване на промяната навсякъде по света след нашата гибел.
ВОДОПРОВОДЧИКА - За трите ми момчета, с които прекарвам най-важния период от живота си.
(Отпиват по голяма глътка, Водопроводчика също, макар и след известно колебание. Прегръщат се.)
МИК - Нещо ме кара да вярвам, че ще изживеем триумф. И в двата смисъла - и ще се изстреляме нагоре, и ще си останем завинаги там.
Жана - Трябва само да подкараме към небето няколко десетки препречващи ни се задника.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Я да ми обясните...
МИК - Силвия, обичаш ли ме още, моето момиче?
Жана - Да, Мики. А ти?
МИК (Пали цигара.) Естествено.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Тия двамата, какво?
ЯСЕР - А, нищо - семейство са.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз да взема да звънна на жената...
ЯСЕР - Ей, вие дамата, за какво изобщо сте се домъкнали тука? Май за едното смрадливо сдобряване, а, лекета недостойни? За това ли ми се домъкнахте тука?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз, аз не знам защо вися тука с тия кукувици.
ЯСЕР (На Жана.) - И защо точно стоиш?
МИК - За да види как ще гръмне скапаният блок.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Кой ще гърми блока, бе, аз току-що му оправих цялата канализация, че се беше... Беше се скапала...
ЖАНА (На Ясер.) - Да знаеш по-добър начин? Номерът е в това жестът и посланието да са равностойни.
МИК - Има и по-добър начин.
(Жана и Ясер го поглеждат сепнати.)
ВОДОПРОВОДЧИКА (Към Ясер.) - Ми прав е човекът, аз доколкото разбрах, да земем да се дигаме оттука вече.
МИК - Чакайте, това не е ни предателство, ни сепаратизъм. Показват ни го самите богове и можем само да сме им благодарни.
Жана - Любопитно звучи.
МИК - Така бихме могли да променим много повече, отколкото изобщо е възможно да си представим.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Я да вляза да проверя аз всичко наред ли е с тоя канал. (Влиза. Чуват се звуци от пуснат сифон, течаща вода.)
ЯСЕР - А бе какво прави непрекъснато тоя в тая баня? (Срещу Водопроводчика.)
МИК - Знам какво се случи между вас. Знам и за първия, и за втория, и за третия. Видях ви.
Жана - Тогава защо не се намеси?
МИК - За да спра да те подозирам. Тебе, него.
Жана - Той ще ни предаде.
МИК (Поклаща глава.) Той е пречистен. Ясер най-после тръгна по алеята на собственото си
възмъжаване. А ти - ти започваш да се превръщаш в моя идеал.
(От банята излизат Ясер и Водопроводчика.)
ЯСЕР - Това е осмото чудо на света, братче.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз нали ти казах, че ще е там. (Взима си клещите.) Аз ще си ходя.
Жана - Шъ си ходиш ли? (Удря го по челото.) Къде бе, пич?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ей, ей, какво искаш! (Тя пак го прави, той се опитва да й улови ръцете, но в това време до него се промъква Мик и силно го ритва. Водопроводчика се хваща отзад.) О-о-о-о-о-о!
(Смях.)
Жана - Разкарани ли са всички лайна?
ЯСЕР - Че как най-голямото лайно ще успее да почисти другите? (Водопроводчика побеснява и го удря.)
(Приготвя се да боксира.)
Жана - Чакай, Ясер! Ей, каналджията, наистина ли си сигурен, че искаш да си ходиш?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Че оправих го ами, оправен е. Всичко си му е наред. Сифонът, засмукването - всичко...
МИК - Не ми се вярва.
ЯСЕР - Лъже, естествено.
Жана - Да вървим да го изпробва.
ЯСЕР - Ще направи някаква шашма, ще ни изменти.
МИК - Добре ме подсети. Разбира се, че сам ще го изпробва. (На Водопроводчика.) Отивай да сядаш.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Къде да сядам? (Замъкват го към тоалетната.) Какво, какво искате... Защо трябва да сядам...
ЯСЕР (Разсмива се.) - Ще сере. Ха-ха-ха... Ще сере, мръсният еснаф. Жената и салатата, а, ракията и Великден. Ще видиш ти един Великден. Сядай бързо, където ти се казва, бе!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Стига сте се ебавали бе, вие грях от Бога нямате ли! (Жана и Ясер почват да го налагат.) Моля ви се, оставете ме. Много ви се моля... Ако трябва, ще се плати...
МИК - Сядай! (Водопроводчика сяда върху тоалетната чиния, Жана и Ясер му изуват
панталоните.)
Жана - Почвай да акаш!
ВОДОПРОВОДЧИКА - По-малки сте от мене, не гневете Светата Майка и собствените си родители, където и да са...
ЯСЕР (С театрален жест.) - Спектакълът започва.
Жана - Канал, айде, направи кеф на Малкия принц.
МИК - Да видим дребната буржоазия забравила ли е днес да напълни тумбака.
Жана - Започвай!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Не мога. (Жана излиза.) Истина, не мога.
МИК - Как да си го обясним?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ами снощи... (Влиза Жана. Носи сандвич. Почва да му го тика в устата. Всичко се размазва.)
Жана - Искате ли да му отрежем топките? Казват, че ако ги изядеш, после не можеш да спреш да ти се иска.
МИК - Няма да се учудя, ако и след като си умряла продължи да ти се иска.
Жана - Ясер, донеси ножиците. (Водопроводчика скача. Ясер грабва метлата и го удря през краката. Подкосява го.)
ЯСЕР - Аз съм тренирал хокей. Бях най-добрият. (Водопроводчика се опитва да се изправи. Ясер скача върху пръстите на ръката му.) Оттук не се минава, много е нагъсто защитата. (Жана се приближава до Водопроводчика, целува го по устата, моментално след това му забива десен прав.)
Жана - Христос възкресе!
МИК (Мята се върху него.) - Наистина възкресе!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Спрете! Моля ви!
МИК - Ако се мотаеш така, ще изостанем от другите коне и няма да спечелим никаква награда. Заради което ще трябва да те накажа. (Жана размахва камшик и стоварва няколко удара върху него. Един-два от тях попадат и върху Мик.) У-у-у-у, дий! А ти внимавай къде удряш, кучко! Ди-и-й! (Пришпорва го. Водопроводчика започва да пълзи колкото може по-бързо. Върху него се мята Ясер. След малко човекът грохва. Ритат го, докато се надигне.)
Жана (С нож в ръка.) - Я да проверим има ли сърце буржоазията за несгодите на обикновените хора.
(Ръга го с ножа по различни части на тялото. Водопроводчика закрещява, без да спира.) Ха-ха-ха! Хаха- ха!
ЯСЕР - И изнежен на всичкото отгоре! Пречукайте мършата! (Мик връзва с канап ръцете на
Водопроводчика.)
МИК (На Водопроводчика.) Искам да умреш.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Недейте!
Жана - Ако знаеш колко си грозен. (Ясер, който е домъкнал водопроводната тел, я увива край врата му.)
ЯСЕР - Мръсен шпионин! ИЗРАЕЛ! (Стяга телта.) Ето кой е Израел! С тва ли се правеше, че работиш? Ей ти я телта сега! (Водопроводчика пада мъртъв.) Пукни!
Жана - Той го направи. Ха-ха.
ЯСЕР - Получи си го значи гадината... Жабата се наду и пукна. Пук! И това е.
МИК - Какво?
ЯСЕР - Как какво? Нали ти каза, че искаш той да умре?
МИК - Казах го в друг смисъл.
ЯСЕР - В колко смисъла може да се умре?
Жана - И аз мисля, че Мик не го каза буквално.
ЯСЕР - Я си ебавайте майката и двамата! Да, аз го убих. Сам го реших и сам му светих маслото на тоя скапан шпионин. Той е такъв, ако не сте забелязали. И аз усетих това и го елиминирах. Щото за разлика от вас съм поне малко по-решителен. Аз съм част от Лигата и когато се наложи да я предпазя от нещо, аз ставам Лигата...
Жана (Кимва към ТРУПА.) - По-добре го разкарайте оттука.
ЯСЕР - Какво, правите ми забележка, че съм го пречукал? Така? А вие сте чисти и невинни като ангели? Много сте смели, бе, какво сте ми се умълчали такива! А, аре де, слушам ви...
МИК (Кимва към трупа.) - От този не чакай да се разприказва точно сега.
Жана (На Ясер.) - Да пукнеш дано, глупако! Ти го пречука и това е цялата воняща истина. Гадно, истерично хлапе. (Вади пистолет.) Лягай, лягай веднага долу. (Ясер пада на пода.) Само да си мръднал, и ти пръсвам тиквата. Ще си ебеш майката в ритъм с патлака.
ЯСЕР - Не стреляй!
МИК - Пречукай го. Нищо, че може да приказва с корема си.
ЯСЕР - Никога не съм бил вентролог.
МИК - Огън! (Захлупва с ръце главата си. Жана стреля няколко пъти. Ясер е застинал и не се знае умрял ли е накрая.)
Жана - Убит ли е?
МЕК - От такова разстояние и кит не би оцелял. Защо го направи бе, братче!... Защо? (Към Ясер.)
ЯСЕР (Немощно.) - В болница ли ще ме водите? Кажете на Еми... Моля ви, кажете й, че я обичам... Кажете на Еми, че я обичам.
МИК - Ще й кажем, спокойно. Всяко момче в крайна сметка трябва да се събере с момичето си.
ЯСЕР - Защо ме гръмна така... Спри, мамка ти... (Жана отново се цели.)
МИК - Ха-ха, няма страшно. Жанчето винаги е знаела какво прави... (Смее се.)
ЯСЕР - Тя ме гръмна, глупако!
МИК - И мен, само че по-отдавна. Не ти ли казах, че това е жена ми! Какво искаш от мен? (Жана насочва пистолета към Мик.)
ЯСЕР - Отиваш ли си? Напускаш ли ни? (Полива цялата стая с бензин.)
МИК - Не, Силвия, шегуваш се, нали? (Тя се усмихва.)
ЯСЕР - Никога не ми е вървяло. Никога.
МИК - Готин номер. Бум-бум!
ЯСЕР - Какъв номер бе, тя си ни застреля като едното нищо.
МИК (Пробужда се. Смее се.) - Тя ще ни взриви, не я познаваш. Няма майтап, шъ ни взриви като едното нищо. (Разбира, че е вързан и започва да псува. Гърчи се.)
ЯСЕР (Свлича се от леглото, запълзява към Жана, която вече е почти готова да тръгне.) - Защо мен, а, защо мене, мамка му!
МИК - Прецака ни и това си е!
ЯСЕР (С нарастващ страх.) - Какво ще правиш?
(Мик се надига.)
МИК - Да пукна, ако някога... (Жана гръмва Мик.)

Сирени - полиция - гласове...
Затъмнение. Израел сяда на пишещата машина и започва да трака - пише. Пета - осветителни - по лицата на Жана, Мик и Ясер.

Жана (Финален монолог)
Просто ми писна от нищожества. Даже и тия мъже, които са стопроцентови трепачи, в крайна сметка се оказват пълни въздухари. Запомни, всички са егоисти и страхливци. Какво като можеш да набиеш всеки в бара. Даже и това си е някакъв вид безсилие и инфантилизъм. Какво като кара страхотно мотор и кола. Така само получаваш доказателство, че не му пука ни за живота на тоя, когото вози, ни за неговия собствен. Е, в началото всеки може да се подмами, ако той е безупречен в леглото. С Миро сме прекарвали денонощия там, в кревата вечеряхме и закусвахме. На четвъртия ден той ме качваше на мотора и аз имах чувство,
че всичко продължава, но по някакъв друг начин. Може и да не повярваш, но съм свършвала върху проклетия му мотоциклет. Всички тия неща могат да те накарат да си мислиш, че на света няма друго освен секса, обаче като му казах, че съм бременна с теб, почна да заеква и да говори несвързано. Да не решиш, че от радост. Заврънка ме да правя аборт. Собственият ти баща, миличка, искаше да те убие. Не сме били сега за дете, не бил най-подходящият момент. И ако не бях аз, а някоя по-мекушава, щеше да го направи... Колкото и да си готина с мъжете, накрая винаги ти си глупачката и кокошката. Неориентирани, безчувствени, неспособни две яйца да си направят като хората, примитивни същества, въобразяват си, че са нещо повече от теб. И защо, само защото са яки като волове и могат да те пребият, когато си поискат, а после да се оправдават, че били пияни. Не че и на това не може да му се намери лесното. Когато ми писна, отидох и постъпих в армията на лесбийките. Нямам такива наклонности, разбира се, но предпочитах да се правя на обратна и да мога да стрелям по мъжете, отколкото да съм хетеросексуална слугиня. В крайна сметка обаче, всички лесбийки се оказаха опортюнисти. Точно тогава научих за Лигата. Изобщо не се замислих. Записах
се още същия ден. И забележи сега какво направи баща ти - поиска да те открадне от мен! Проследил ме и два дни по-късно също постъпил в Лигата. По това време аз вече си бях наела отделна квартира и спях с когото си поискам. Не ги знаеш тези неща, защото помолих леля ти да ги крие, колкото може. И, представи си, той го направил защо мислиш - за да може да ми отмъсти... Вярвал в идеите на Лигата? Глупости, този простак, този каскет! Всъщност никога не съм пропускала да му напомня, че е каскет, и да си знае мястото...
Като се замислиш, и на момчетата не им е толкова лесно. Сигурно е, че и те по някакъв начин усещат непълноценността си, но природата ги е лишила от възможността да могат да й се противопоставят по някакъв начин. Те нямат грам интуиция. Интуицията е не само това, което истински ни отделя от тях, тя просто ни е привилегията да сме нещо повече от обидната категория човек. Там ни е грешката, че лежим и се докосваме до тези животни. В момента, когато придобием чувство на крайно и абсолютно отвращение от физическия контакт с тях, ние ще сме изпреварили даже кацането на извънземните с всичките им
антени... Искам някой да ме обича. Но да е истински. На този свят това не е възможно. Ето, по някакъв начин аз обичам Миро и Ясер, дори понякога ми домъчнява за тях, но нищо не мога да направя. Те са мъже... Не издържам вече, моето момиче. Говоря едно, а според дори моя здрав разум, след някоя и друга година трябва да се замисля за кого ще те омъжвам. Собствената ти майка трябва да те даде в ръцете на някакво чудовище. И сърцето ми се къса, защото ти наистина ще станеш красиво момиче. Не е ли по-добре да те застрелям още сега, вместо да гледам как се наказваш. Ти трябва да вземеш в ръцете си собствената си
съдба и поне един пистолет. (Дъщеря й тръгва, поспира се, после излиза.)
МИК (Финален монолог)
Ми така става, жена ти като кръшка. Ама не е и само това. Шибано е да си каскет. Другото са приказки - за общата кауза, за пролетариата, ако щеш и за общото ебане. Има го, само че, те прекарват жена ти, а ти им бачкаш. Така че, няма общо ебане, колкото и да ни съединяваха... Хубаво щеше да е, ако бях станал пилот. Тогава аз щях да съм над всички и проблемите ми щяха на пръсти да се броят. Пък може и да не е така. То, като се замислиш, и МИГ 29 не се оказва най-съвършеният самолет. По-скъп е, отколкото функционален, а и вече хич не съм сигурен, че е добре да се обединяват бомбардировач и изтребител. А аз май съм точно такъв хибрид: баща, глава на семейство, таксиметър, герой. На всичкото отгоре още ми е
терсене за Силвия, кучката му с кучка... Е, не е съвсем кучка, даже си е много стабилна мадама, отвсякъде. Фурия е в леглото, хубава е, не е тъпа женска... Май е терористка. Друг въпрос е, че се връткаше отвреме навреме, обаче коя жена не го прави - всяка. И твоята. Ще й счупя тиквата на моята! Мамка й, открадна ми моята Ели! И какво излиза накрая, счупи на някого черепа и изпитай удоволствие после. Друго просто не ти остава... Тероризмът е същата хава, но с повече размах. Ф-ш-ш-ш-ш-ш... Бу-у-у-у-м! Ей, обичам ви, и тебе, и
ония двама льохмани Жана и Ясер, че и Каналджията, и всички пречукани... Искам да кажа, не съм виновен аз, че така става. Сигурно има начин по тая земя да не е толкова кърваво, но то си е, а ние, обикновените хора, не можем нищо да променим. Щото излиза, че всеки си решава някакъв собствен проблем с тези неща. Ако някой ти каже, че не е така, не му вярвай, това поне разбрах дотука... Родителите ти те тормозили, докато завършиш гимназия, че и по-нататък, гаджетата ти се присмивали зад гърба, ти си с най-ниската заплата от целия колектив или жена ти - да, да си го кажем, тя е курвата, която си оспорва първото място в квартала с не повече от две-три подобни, на които всеки им знае и есграона... А не можеше ли изобщо да не го правят?
(През цялото време, докато Жана и Мик говорят, Израел пише на машина.)
ЯСЕР (Финален монолог)
Ало!... Да, чувам те... Чакай, ще ти обясня всичко, коте... Не, просто няма начин един млад и буден човек да остане настрани от тези идеи. Просто - няма. Да не говорим за... Да не говорим за професионалния ми интерес към тях... Не те будалкам, разбира се. Просто си жена и хубавата ти главица няма как да го побере. Не си виновна ти... Да, вярно е, че спах един-два пъти с Жана, обаче и като се чуках с нея, пак те обичах. Повярвай!... Честна дума, това е самата истина... Обичам те, наистина те обичам, катеричке, непрекъснато мисля за теб... Не, друго, даже когато умирам, искам да е с мисълта за теб. Моля те, прибери всичко мое, което ти се стори ценно и мило, и го пази... Разбира се, че нямам намерение да умирам, обаче човек трябва да е достатъчно предвидлив да си направи завещанието - в тия времена. Обаждай се на нашите... Това е, предай на всички, че работя за каузата... Те знаят... Не съм точно революционер... Като се видим, ще ти обясня... Скоро ще е... Ще се обадя пак. Чао, чао, съкровище. (Затваря.)

(Монолозите могат да се разместват според решението на спектакъла. Финалът е след последния и тримата започват да ги повтарят едновременно.)


Край