Любен Дилов - син

ХУЙКУ
Необходимо предисловие и апел

За разлика от хайку - прочутият японски кратък, многозначителен и същевременно не много значителен стих, хуйку е късо късче проза, където нещата са казани така директно, че да звучат като намеци за други по-многозначителни неща. Докато хайку
най-често описвайки природата разкрива състоянията на човешката душа, хуйку чрез
състоянията на човешката природа представлява всичко, включително и състоянието
на околната среда. Хуйку - това са кратки истории за природата на плътта, в които
читателя може да открие природата на духа.
Жанрът “хуйку” е извикан за живот от международната необходимост. Един италиански
тълковен речник представя термина “българин”, “българско” и “български” като
синоними на състоянието “тъп, сив и суров”. Запознаването на италианците с жанрът
хуйку ще разшири значително мирогледът им и ще покаже по колко правилна следа се
се насочили - българска следа! Ръководен от желанието за пълноценно представяне на
тъпия, сив и суров климат на модерната българска душа, смятам за наложително и
други български прозаици и лирици да пробват силата си в стила хуйку, за да можем в
края на един период от първоначално натрупване на хуйковини да предложим на италианския пазар на изящното слово и една българска “хуйку антология”...
Смятам, че ще имаме успех. Аз лично не съм бил в Италия, но така предполагам...
Вие били ли сте в Италия? Вярно ли, че прилича на ботуш, както е на картата?!


* * *

Малките холандци - какви са те?! Някои твърдят, че са художници. Живели еди кога си в
Холандия. Рисували с маслени бои. И не били толкова големи художници, колкото големите холандци...
Друга интерпретация има Чавдар от Софийския квартал “Дружба”. Той твърди пред Мими,
че в къщата си, в гнусния си панелен апартамент в “Дружба”, е скътал безценно съкровище - истински малък холандец. Мими учи рисуване, за да кандидатства в Академията. Тя е чувала за “малките холандци” и е нетърпелива. Наистина ли Чавдар има малки холандци?! Какво точно има Ван Дайк, Рубенс Ван дер Любе? Чавдар е потаен. “Ела и ще видиш” - казва той на Мими. Дали пък “малките холандци” на Чавдар не са две холандски хипофизни джуджета, които ако седнете на канапето в хола му, изкачат от спалнята, правят циганско колело и се представят: ван дер еди кой си и ван дер еди кой си... Не! Те не са и художници дори. Чавдар носи “малкия холандец”навсякъде със себе си... Той би могъл да го покаже на Мими още тук, на автобусната спирка в привечерния сумрак... Но Чавдар държи излагането на малкия холандец да стане именно в апартамента му в “Дружба”. Там, в хола, пред седналата на канапето Мими, “малкият холандец” на Чавдар ще се представи в цялата си живописна големина...


* * *

Една млада режисьорка разказваше своя версия на историята за Пинокио. Най-интересното
място беше епизода, в който Момичето със сините коси е яхнало лицето на Дървеното човече и крещи до премала:
- Лъжи! Лъжи-и-и-и, малък мръсник, такъв!
.............................................................................
Това е! Ако на лъжата наистина краката са къси, то логично е пропорционално да се увеличават други анатомични части.


* * *

Неподозирани са възможностите, които предполага женската глава. Тя служи за възхищение, за извайване от гипс, за рисуване с въглен или маслени бои. По женската глава от край време се закачат бижута, за да става тя още по-привлекателна. Едно африканско племе деформира по особен начин долната устна на жените, а друго пък, с помощта на непрестанно добавяни нови и нови пръстени, увеличава до патологични размери женската шия - също тъй прекрасна анатомична част, която се увенчава именно с женската глава.
Някои са склонни да водят дори разговори с женска глава, когато тя е предразположена
към това, разбира се. Повечето мъже са единодушни, че при наличието на желание и умения от страна на женската глава с нея като цяло, а най-вече с отделни нейни части се получава вълнуващ секс...
Съвсем други идеи за използването на женската глава има якият младеж, който в момента
излиза от патоанатомията към Медицинска академия с голяма картонена кутия под
мишница. Разбира се, тези идеи не са хрумнали на самият младеж, но той отлично ги е разбрал от човека, на когато са хрумнали. За по-лесното вникване в смисъла на идеите са послужили и няколко десетки банкноти от по сто долара. Те са дадени за самата реализация на идеята, а каквото остане - за реализатора. Сиреч за младежа, който в момента се качва в големия си черен джип “Тойота”, внимателно поставя картонената кутия на задната седалка и подкарва с аварийни светлини, защото му предстои неприятен обратен завой...
До това нетрадиционно използване на женска глава се е стигнало след сложни взаимоотношения между някакъв държавен чиновник и един, не много едър представител на сенчестия бизнес. Двамата взаимно са опитвали да решат проблемите си чрез подкупи, чрез преговори, чрез бурни и продължителни вечери, завършващи с подарък - проститутка и други щедри жестове от страна на дребния сенчест бизнесмен. Но нещо не е сработило, нещо не е станало както трябва и сега представителят на онези, които наричат ту “мутри”, ту “борци”, ту “мафия” е принуден да използва мрачната слава на гилдията като цяло, за да сплаши своя бивш партньор, неизвестния и незначителен държавен чиновник.
За целта сенчестия бизнесмен е избрал слънчев есенен ден, в края на седмицата. Жената и децата на чиновника са изпратени някъде. Дали защото той се страхува за тях или просто, за да се порадват на последната топлинка от циганското лято сред природата.
Черната “Тойота” е паркирана няколко преки преди кооперацията на чиновника.
Останалата част от пътя почти трапецовидния младеж изминава пеша, държейки елегантно
опакованата кутия сякаш е торта. Той се качва по стълбите към апартамента на държавния чиновник, точно когато онзи, по халат и с чаша кафе в ръка е установил, че телефонът не работи. В този квартал, а и изобщо в тази част на света телефоните често не работят, така че необходимата доза мрачни предчувствия не е успяла да залее нито държавния чиновник, а още по-малко - четящите тези редове в момента. Току-що оставил телефонната слушалка върху вилката на апарата, чиновникът чува мелодичната камбанка на входния звънец. Той прекосява антрето и отваря вратата без дори да погледне през шпионката. Вероятно си мисли, че не само неговият телефон е замлъкнал.
Якият младеж поднася кутията с усмивка:
- Помолиха ме да Ви предам това - учтиво и ясно произнася той - и да почакам докато се запознаете със съдържанието. Отворете кутията!
Държавният чиновник се подчинява без да гъкне. Все едно какви мисли му минават през
главата. Пък каквито и да са те - мигом отстъпват място на влудяващ ужас. От кутията, с мътен поглед в него се взира отрязана женска глава...
- Ъ-ъ-ъ-а-а! Ъ?!
Якият младеж хладнокръвно притиска дланите на чиновника към картонената кутия, за да
не може онзи да я изпусне...
- Защо?! - успява да произнесе членоразделно чиновника.
- Как защо?! - все така любезен е трапецовидният младеж с кожено яке - Това не е ли съпругата ви?!
- Господи!!! Не! - почти изпищява чиновникът.
- Простете! - младежът делово си издърпва кутията с отрязаната глава от ръцете му и отново я затваря с красивия капак - Явно съм сбъркал номера на улицата!
Миг по-късно той слиза надолу по стълбите, без да бърза, тържествено понесъл картонената кутия, както на идване. Държавния чиновник продължава да седи на черджето пред входната врата, облян в студена пот.
Вън есенното слънце радостно препича и няма никакви, ама съвсем никакви белези, че
лятото безвъзвратно си е отишло. Напротив - слънцето грее все тъй уверено, както уверени сме всички ние, че от утре, от новия есенен делничен ден, всички недоразумения между дребният държавен чиновник и дребният представител на сенчестия бизнес ще бъдат разсеяни.


* * *

Кой може пък да знае дали всичко се е случило точно така?! Но нека все пак си представим
място недотам препикано от разхождани кучета. Примерно в местността “Камбаните”,
след околовръстния път. Безделник на средна възраст се приближава към спортно облечен
младеж, който копае плитка дупка с помощта на къса лопата.
- Ще светкаме некой, а!?! - гяволито и свойски пита скитника...
- А-а-а - не! - спокойно отговаря младежа и продължава да изхвърля пръст, трева, корени и дребни камъчета от дупката - Просто чакам гаджето!
- О-о, гаджето значи?! - многозначително вдига вежди скитника и въздъхва - Е, щом са
стигнали дотук нещата...
Младежът се изправя с лопатката и се разкършва.
- Изобщо не е това, което си мислиш! - уморено казва той - Просто момичето ми е гърбаво и за да може да легне...
Това е! Когато става дума за жени, действителността винаги поднася възможност, за която никой не се е сетил да помисли...



* * *

...Млада двойка тържествено се разхожда по светъл столичен булевард в августовската
привечер. Мъжът - висок, суров, излъчващ достойнство. Спътницата му - по-нисичка,
жизнена, не спираща да приказва. Мъжът върви с широки спокойни крачки право напред.
Женичката му подтичва около него като пекинез - ту изостава, ту леко напредва. И говори, говори. Радостно, любвеовилно. Мъжът мълчи. По едно време казва тихо:
- Дай една цигара! - и продължава да върви.
- Сега! Ей-сегинка! - женичката му трескаво се суети, ровейки в дамската си чантичка. Докато вади поомачкан пакет цигари, все тъй подтичва. Спира за миг, за да я запали. След това старателно обърсва филтъра да не би да има следи от червило и пъргаво настига големия мъж.
- Ето вземи, малко е кривичка... - радостно припва женичката до големия си мъж.
- И кура ми е крив, но го лапаш! - тържествено отговаря суровият мъж и продължава да
върви все така спокойно, вече пушейки.
Двойката потъва сред кестените и августовския здрач.