Андрей Паунов

АРХИМЕД И ЕВРИКА

Когато вечер слънцето падаше на земята и тихичко започваше нощта, Еврика гледаше през прозореца. Споделяше с Архимед света. Светът във вид на стара карта. Парчета земя и вода. Електричеството ги прегръщаше и те заспиваха като палави деца, на които принадлежи бъдещето. Те доплуваха до този остров с продънената лодка на своята любов. Той беше платната, а тя изгребваше водата. На брега на фара те намериха непокътнатата къща на преброителя на рибите. Избърсаха праха и простряха своето пране. Архимед запали лула като истински морски вълк-дебютант, а Еврика го прегърна малко разочарована от мебелировката. На разсъмване той издои една учудена дива коза и двамата закусиха мляко и мед. И тъй като тя готвеше ужасно, той изобрети редица рецепти. Дори написа готварска книга, нопоради липса на издател тя е загубена завинаги. След време те забравиха да говорят, а след още малко започнаха да мънкат нещо на някакъв нов, странен и разбираем единствено от тях език. Това стана ясно при едно кратко и бурно посещение на туристи, след което техният кей запустя. В свободното си време двамата си пишеха писма. Тя - от кухнята, а той - от верандата или обратно. Обикновено те завършваха така:

“Ма сар на мар мон амур.

Архимед.”

“Рам парам дам дам завинаги.

Еврика.”

***

СТРОГО ОХРАНЯВАНИ ЖЕНИ

В полунощ водопроводчикът просто се покатерваше по изгнилия улук в стаята на принцесата и докато замъкът спеше, те пушеха марихуана, правеха любов и се смееха. Това бяха дълги нощи. Тръбите бяха толкова изгнили, че водопроводчикът въобще не мислеше за тях. Той мислеше само за принцесата. И както по правило строго охраняваните жени се влюбват в неподходящи мъже, така и тя беше луда по него. Нещата толкова задълбаха, че те започнаха да мислят за революция, но всичко свърши съвсем различно. Една нощ водопроводчикът пусна водата и замъкът се наводни, а докато всички се давеха в съня си, принцесата прибра кралската хазна. На изгрев той направи от каляската кабриолет и двамата отпрашиха към слънчевите плажове на Калифорния.

***

НИЕ ТРИМАТА

Седим така ние тримата. Седим и мълчим. Тя, която обичах, и той, който е тук. Той, койтоя обича, и тя, която пуска плочите. Аз, който отдавна съм си отишъл, и те двамата. Навън -дърветата и вятърът. Вятърът, който тихичко шуми. Под нас - светът, а между нас - красива тишина. Тишина във вид на думи. Откъснати, самотни, жълти и зелени. Иска ми се да се смея или да плача, но това няма да ме промени. Тук нищо не може да се промени. Ледът в чашите ни се топи и бавно остаряваме. Може да сме тук, а може да сме другаде. Тя има хубави очи.Той крои планове. Разделя земята на континенти за по-лесно. Аз си мисля за куфара в шкафа. Как ще сгъна ризите и ще отплавам. Моята любима пуска косите си и те танцуват с вятъра. Виждам устните й в огледалото на колата. Гледам луната и мисля за теб, защото и ти мислиш за мен, защото този свят изглежда толкова малък, щом и ти си някъде. Поглеждам назад ивиждам под луната толкова жени. Но любовта започва всеки път отново, като за първи път, и винаги е вечна. Сега аз кроя планове и разделям земята на континенти. Аз тичам и се загубвам. Той тича и изчезва. А тя - тази, и тя - другата, ще ни чакат да се приберем у дома. И когато се върна, ще ти подаря мечта за лека нощ. Но това е друга история. Ще ти я разкажа, ако загасиш лампата. Ще ти я разказвам, докато те любя, а на сутринта ти ще направиш кафе и гърдите ти ще се усмихват. И седим ние тримата, и изучаваме изкуството да не казваш нищо. Просто запълваме празното. Между нас се разхождат тези, които ги няма, и тези, които ще бъдат. Ние тримата мълчим и гледаме.

Андрей Кулев

АЕРОПЛАН И АВРОРА

Имаше един такъв момент, в който нямаше нищо, а когато вече имаше, ТЕ стояха на брега на реката и гледаха как минава времето. ТЕ отдавна бяха сменили часовниците си с компаси. ТОЙ спеше. ТЯ по-често. Когато не спеше, ТОЙ Я пазеше. Неясно защо и от кого. Спяха в корените на дърветата. ТОЙ правеше легло от мъх и Я галеше по гърба, докато усети равномерното й дишане и съня, който идва, за да Я отнесе някъде...

С изгрева ТОЙ ставаше и целият облян в утринна роса береше горски растения. Бе научен да ги разпознава само в ранните часове на деня, когато маранята започва да се вдига лека-полека и нощните птици заспиват приспани от светлината. В току-що откъснатата и още сълзяща кора от дъб ТОЙ носеше горските растения: боровинки, коренчета, ягоди, специални зелени листенца от дърво, растящо единствено там, където свършват зелените поляни и започва снегът.ТЯ се събуждаше от шума на листата и със затворени очи отваряше уста, за да може ТОЙ да й подаде много нежно първия плод.

Денем ТЕ бяха много заети: ловяха пеперуди, пускаха хвърчило, което ТОЙ направи от ризата си, къпеха се в реката, ловяха риби и след това ги пускаха. После уморени и щастливи сядаха на пясъка и ТЯ ГО учеше да пише непонятни за него думи. ТОЙ Я гледаше в очите и се чудеше какви ветрове биха довяли това прекрасно нещо, което драскаше с пръст по пясъка чертички и после ГО караше да ги повтаря, а ТОЙ седеше прехласнат и повтаряше. Така живееха те двамата, някъде там между момента, в който нямаше нищо, а след това се появи Любовта. Така живееха ТЕ, сред неясните очертания на младите континенти, някога, в онова далечно време наречено “Началото”, когато тялото Й беше все още непознато и с устни ТОЙ любопитно се разхождаше из красивия пейзаж на нейните клепачи. Незнайно откъде кацаха нежни и плахи целувки като птици, открили съвсем случайно способността си да летят. Това беше време, в което, колкото и близо да се намираха един до друг, думите, които ТОЙ отправяше към нея, летяха през океани и поля, носени от пощенски гълъби - бавно и малко несигурно...Той усмихнат я наричаше Слънце мое. Тя свеждаше поглед и тихо си мислеше: “Щом ме чака значи ми трябва часовник, може би?” И каквото и да си говорим, това бяха весели години, в които дъвченето на бонбони по цял ден беше занимание по-важно от всички останали и усмивките слизаха от лицата само тогава, когато трябваше да се каже нещо сериозно от типа на: “Защо пък да не хапнем някой друг захаросан бръмбар, а?”, и дори тогава, в тези жизнено важни моменти, ТЯ не сваляше усмивката от лицето си, а ТОЙ съсредоточено се залавяше за работа, защото тези бръмбари не бяха обикновени, тези бръмбари живееха в захарната трева, която растеше под водопада - там, където падащата вода докосваше спокойната, и в кръговете при удара се отразяваше точното разположение и трябваше око, свикнало с пречупването на светлината, за да разбере местонахождението на тези странни и толкова вкусни създания. Те ги нарекоха захаросани, защото бяха досущ като онези, истинските, летящи точици, от които ТОЙ често Й правеше гердани. Винаги когато Й омръзнеха, Тя ги пускаше да отлетят. Те често се връщаха и кръжаха около НЕЯ като планети около слънцето, топли, неоткрити... Понякога птиците долитаха с тревожната вест за избухването на някоя страшна и далечна война. Тогава ТОЙ се изправяше замислен и започваше бавно и много внимателно да облича сребърните си доспехи, които през останалото време на годината служеха единствено за огледало. Това бяха най-тъжните моменти в НЕЙНИЯ живот. Тихичко, без глас, ТЯ плачеше свита в хралупата на една голяма мечка, която ТЕ бяха кръстили Айсберг, заради белия цвят на козината, а и за краткост (цялото й име бе Айсбергина Де Ла Кристофор Колумбос). Айсберг беше добра мечка със странна предистория - като малка се бе качила на огромно парче “Топяща се скала”* и без да разбере бе прекосила цялото “Океанско море”, владение по това време на нейния близък приятел и пръв любовник Кристофор Колумб. Като губернатор на всички води, включително и леда в нашите питиета, и небето над тях, Крис, както ТЯ галено го наричаше, й бе подарил няколко звезди и ги бе нарекъл съзвездие “Голямата мечка”. Те често си пращаха писма. В последното ТЯ започваше с думите: “...Ех, и ти побеля, мой храбри мореплавецо и мой единствен...” - по нататък не се сети какво да пише и затова продължи “...единствен, единствен...” Но толкова за предишния бурен живот на Айсберг. Сега тя държеше в прегръдките си плачещото момиче и бършеше с опакото на лапата си сълзите Й. Така двете прекарваха времето, през което НЕГО го нямаше. А когато се върнеше целият в рани и почести, ТОЙ тихо лягаше в скута на СВОЯТА ЛЮБИМА и с дни разказваше за преживените битки. Понякога и Айсберг сядаше до тях и слушаше. Но сега бързаше: “Ще ме извините, но имам среща с Крис в средата на морето.” “Мога ли да се огледам в ризницата ти?” “Добре ли изглеждам?” “Надявам се, ще ме разберете?” - и изчезна. Така живееха ТЕ и ако някой някога каже: айсберг потопи Титаник, знайте това е била Айсберг, забързана към своята единствена любов.

А когато паднеше виолетовото покривало на нощта и малките камъчета изглеждаха като бисери на лунна светлина, и реката, сякаш огледало, отразяваше света слагайки го в рамка, с двата си бряга, тогава, в онова далечно и поетично време, ТЕ седяха на пясъка и хвърляха камъчета във водата и от концентричните кръгове, които се образуваха на повърхността, се роди виртуалната реалност. Тогава ТЕ и не подозираха, че след време разместените пластове на образа ще обърнат всичко с главата надолу и ще накарат хората да повярват в правенето на любов без допир.

И ето ги, стоят на брега и хвърлят камъчета в реката, която тече към извора си бавно, и се превръщат в деца.

Александър Джоганов

ПРЕТЕНЦИОЗНИЯТ СЕКСУАЛЕН ЖИВОТ НА ПРЕПОДОБНИЯ УИЛЯМ

МОНГОМЪРИ III

“Левски имаше очи сини, почти сиви...”

Иван Вазов

Естествено, че такова претенциозно заглавие не може да бъде заглавието на този разказ. И

в същото време то (заглавието) се настани отгоре върху текста - яхна го - и отказа да напусне

мястото. Така че, уважаеми читателю, ще ти се наложи да го изтърпиш и да се съгласиш с

него.

Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещенник Йосариан, веднага лудо се

влюби в него.

Винаги съм мислил, че това начало е най-доброто, което може да хрумне на някого, който

е решил да напише една шантава история за един много объркан и в същото време безкрайно

разумен човек. Затова и този текст ще започне с него.

Уилям Монтгомъри III не беше случаен човек, можем дори да нажем, че беше историческа

личност - винаги, когато отидеше някъде, с него се случваше по някаква история: един ден

дори му се наложи да изтърпи удивителни по своята невъзможност сексуални задявки от

страна на група млади хомосексуалисти. Това, че се намираше в клуб “Синята стрида”, едва

ли е от значение, но подчертаваме факта за историчността на отеца.

Но това няма да е разказ за него. По дяволите, кой е пък този Уилям Монтгомъри, че да

бъде главен герой на разказ, който аз съм решил да напиша?

Това ще е разказ за несъвършеното свършване или казано по-точно, защото веднага предположих какво си помисли една част от твоето съзнание, уважаеми читателю, но държа да отбележа, че грешиш, ах, как грешиш, защото това няма да е порнографски текст, някога -

надявам се - ще събера достатъчно сили и опит и ще напиша и такъв текст, а текст, който ще

разказва за несъвършенното свършване на света. Но стига сме се оправдавали и сме пресмятали фаталистично колко остава до този край. Нека преминем към същността на въпроса, без да знаем дали има такъв.

Беше петък или вторник, или дори може би беше сряда, но в никакъв случай не беше събота

или неделя, защото тогава обиновено прекарвам времето си зает с преборване на тъпоумни

каракуди, които не искат да кълват това, което аз им предлагам, а налитат на гнусотиите,

поднасяни им по най-безсрамен начин от колеги риболовци. Та значи беше петък.

Беше един наистина побъркващ петък, който си спомням и заради това, че само седмица

по-рано - а това означава, че действието се развива през току-що отминалата година - някъде

някой се беше подлъгал да пусне някъде последния ми текст. Беше някакъв шантав разказ от

сборника “Класическата българска поезия в разкази”, който така и не сядам да донапиша.

Конкретната идея беше повече от хубава, но както всички хубави идеи все си стои нереализирана - нима наистина не е прекрасно да разкажеш каноничните български текстове с подъл сексуален контекст? Конкретният разказ се наричаше “Песен за човека” (по едноименото стихотворение на Н. Й. Вапцаров) и разказваше общо-взето същата история, само че дамата бе далеч по-сексуално настроена от онази в другия текст. Редакторът, който се подлъга да пусне разказчето го вкара в някаква измислена от самия него рубрика “Грозна проза” и на всичкото отгоре се направи на интересен като ми посвети послепис, който за малко не надхвърли по обем скромния текст на твоя разказвач, уважаеми читателю. Беше се обидил, мръсникът, че най-отгоре стоеше мотото: “Прия те лят ми Левски бе ше не чут характер. Дърво и камък се пука от студ, а той все пее.”

Но всъщност това няма да е разказ за това как и какво отговорих, защото така и не се добрах

до редакцията, за да го занеса. Не, това ще е разказ за нещо друго, както бях обещал по-рано.

И ако наистина началото - Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военният свещенник

Йосариан, веднага се влюби в него. - е най-доброто начало, за което мога да се сетя,

нека да кажем, че имам още няколко любими изречения, които спокойно могат да го

последват.

- Но, господине - сърдито каза Славейков. - Вие не ме обичате!

- Господине - Крачолов беше уморен от среднощно пиянство и нямаше нито сили, нито

настроение да влиза в безсмислени спорове, - вие не сте Жулиета, а и аз не съм Ромео. Защо

си мислите, че трябва да ви обичам?

Всеки, който чете любимите ми екшъни знае, че този цитат не от “Крачолов” - споменах

ли вече някъде за този тест?, - което от своя страна може да ме изпълва само със съжаление.

С далеч по-малко съжаление, обаче, го преписах и приписах на себе си.

Но нека не прекаляваме с разкази около непубликувани текстове, защото това е проява на

лош тон, а последното нещо, в което може да бъде обвинен твоя скромен разказвач, уважаеми

читателю, е именно проявата на лош тон.

И така - Любовта не се дава лесно и намира начин да поникне там, където най-малко я

сееш. Един прекрасен ден той се запозна с Мадлин Басет, падна си по нея като тон тухли, излезе от своето отшелничество, впусна се в лудешко ухажване и след ред обрати в отношенията им капанът щракна.

Коя е тази Мадлин Басет? - ще попитате Вие на свой ред. И какво става с този текст, който

все не може да се структурира около нещо, а прескача нагоре-надолу като баскетболна топка

в ръцете на Меджик Джонсън? Защо не се разказва някаква конкретна история, а се подхвърлят цитати и псевдоцитати, с който се заблуждава уважаемата публика?

Не само инженерите правят лоши мостове, уважаеми приятелю, за съжаление не само те.

Или както го е казал поетът: “И пак се загледа подир каруцата”. Няма нищо страшно в това

да ти се разказва нещо несвързано. Ако отново се позовем на един стар текст, не само деконструктивистите могат да разказват една история до безкрайност. И преди тях са го

правили. Лично аз си спомням ужасът от опита ми да прочета някой от така наречените нови

френски роWмани. Боже, каква скука. И, боже господи, и ти, свети Вартоломей - какви чудовищни тиражи.

Значи това е текст за любовта, за онази любов, която винаги ни настига в най-неподходящия

момент. И аз така, също както моят братовчед от Чешке Будйовице, който построи къща

на три етажа, на всеки етаж сложи по три тоалетни и накрая пак се насра на стълбите. И

това не е най-страшното.

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката другите ми ужаси бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уйлям душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме след като се събудих, и то дотолкова, та

заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха.

Не, ще каже тук този, който е очаквал да прочете някоя пикантна история, подведен от заглавието.

И ще продължи - Ако този идиот, разказвачът, не пусне поне нещо сексуално в този

текст, няма да е честно. - И ще е прав, проклетникът. Това отчайващо заглавие ме задължва

да разкажа поне една историйка:

Беше един ненормално отчайващ петък и аз седях загледан след автобуса. Последният автобус по линията за родния квартал. В джобовете ми подрънкваха няколко монети, които

стигаха за кутия долнокачествени цигари, но не и за такси. От това не ми стана кой знае

колко по-приятно, но само на стотина метра някакъв супермаркет ме подканваше да отида и

да оползотворя наличните по джобовете. Касиерката - имаше вид на току-що ухапана от пепелянка - ми хвърли кръвнишки поглед, докато пребърквах джобовете, за да донаглася

сумата.

- Нещастник - чух да подмята след мен, но тъй като денят вече бе приключил, а с това бяха

приключили и силите ми да се нервирам, отминах забележката с гордо мълчание. На входа

запалих и пуснах дима към нея. Беше закачливо, перверзно и в същото време някак

неутрално.

- Простак - провикна се тя, но аз бях достатъчно далеч, за да се направя, че не съм чул

нищо.

Не, това не е онази история, която исках да разкажа. Това е някакъв тъп спомен отпреди

десетина години, когато се прибирах пеша от “Младост” до “Надежда”, след като бях ходил

до някакво гадже, на което в момента не мога да си спомня и името. Спомените ми се въртят

около някакъв неуспешен опит за секс, след който и двамата останахме по-незадоволени, отколкото преди да започнем. Аз си тръгнах без да кажа довиждане, а тя дори не стана да ме

изпрати, което си беше абсолютно пренебрежение, но от друга страна може би беше права. А

може и да не беше...

В крайна сметка от този текст нищо не излезе. Не съм сигурен дали ще посмея да го дам

на някой да го прочете, както не съм сигурен, че и този, който го прочете ще го пусне. Макар

че хора всякакви, а редактори още повече.

Всъщност това не е текст. Това е идея за текст и/или текстове, които ще напиша. Вярвам в

това. Не знам защо, но вярвам.

В скриптория е студено, палецът ме наболява. Оставям този разказ, не знам за кого, вече не

знам и за какво: stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos.

Пред съвършенството можем само да се поклоним.

Амелия Личева

УСВОЯВАНЕ НА АЗБУКАТА

Не е от очилата,

от туй, че недовижда.

Късогледството

не е причина

да изостава

и да бъде толкова различна

от другите в класа.

Не е и защото мрази

нахаканото си самодоволство,

опиянението,

че вече

да сричат могат

и дори това-онова да попрочетат.

Не я интересуват те!

Причината

в самите звуци е -

в строежа им,

във произнасянето,

във отликите между тях...

Да бяха съгласните само,

с тях проблеми няма -

и ги разпознава,

и да ги пише може,

и имената им харесва,

шума от учленяването също...

защото всички те

хем до тишината близо са,

хем не я взривяват,

а само лекичко я нюансират,

държейки я далече от смъртта...

Да, те не са нахални,

устати, бъбриви, лекомислени,

затуй така обича тя

смълчаните им пози.

Но другите,

онези тъй наречените гласни,

неистово ги мрази -

буквите им не ще да помни,

лицата им да глътне иска,

за да ги скрие в себе си

завинаги,

за да ги няма, няма, няма...

Гадни, кръгли, оперени

гласа явяват непрестанно те,

крещят,

злобно, злобно разрязват тишината,

сразяват я...

и мислят си,

че смисълът е техен,

че щом се появят

и хоп -

донасят го

и всичко

става им подвластно.

Не, не ще се примири

и пише, и говори

само със съгласните,

ще си ги струпва както Ј харесва

и тъй необятността ще бъде нейна -

защото думите са стиснати,

докато

бвг, джз, клм, мкл, здж, гбв...

толкоз много обещават.

Чети каквото щеш!

И тя чете.

А че не ще я разберат

нехае.

КЛАСИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ

Мама! Баба! Тати!

Ма-ма! Ба-ба! Та-ти!

Ма, ба, ти...

ма...

аааааа...

а...

Расте детето

отвъд езика,

след смисъла...

Не е въпрос на глухота

или пък на спомени някакви

от първите мигове,

когато тялото крещяло

и липсата отсъствала...

Афазия! -

отвсякъде отсичат.

Не се лекува!

Не е и доброволен избор.

До мозъка е ...

той отказва

в език да се положи...

Раста...

отвъд говоренето,

след смисъла съм.

Структурите обследвам,

законите постигам,

уча се на справяне с езиците,

но не със живите,

със мъртвите.

Погребани във текстове,

те спят -

идиоми на паметта

(или амнезията?),

граматика на мълчанието,

речници на смъртта,

палимпсести,

които обаче -

подобно на пирамиди -

следите трият,

думите обелват

и до началата стигат...

живот-в-смъртта,

звук-във-тишината

предлагат те,

обратно връщат времето,

спасяват,

възкресяват...

Бойко Пенчев

СЛИЗАНЕ В ЕГИПЕТ

Кравите на Абисиния димят.

Какви ектения, какъв кикот,

какво сладострастие

(и пълнолуние)

в този вертеп свещен на моите деди,

в този кладенец на преобърнатите небеса?

Ти,

сядаше,

лягаше,

ставаше,

свиваше се на кравай,

викваше,

кихваше,

литваше,

мляскаше,

святкаше,

бляскаше,

свиреше на цимбал,

валеше,

течеше,

снежеше,

градеше и мреше

и какво направи?

Какъв бе този хляб,

дето толкова го пече,

и все не втасваше,

и все горчеше

и от яд

на кучетата даже го не хвърли -

о, кажи ми, плачущ в нерадост,

какво направи със свойта младост?

Виж:

тъгите ни пристъпят като морни биволи,

стълпени край реката на душата.

Поне ни прибери телата.

О, татко Нил, чуеш ли -

за таз песен ми копней сега душата.

Ако можеш, залей ни,

ако ли не - млъкни, утаи се.

Борис Роканов

КОФИ

Кофи,

кофи необятни - синева се стича по ръцететози

чехъл от стената вика.

Кой е този мръсен чехъл, който вика?

Умрелият възкръсва в кръст пресипнал,

от шишето с празно дъно, от небето се повдига: ниско,

ниско в хвърчилото прозрачно

изтънели звуци дишат и издишат, преброени

с пръсти по краката.

Искам да възпея този плъх

на ужаса

и във хармония, която разноцветно се прозява,

спукана по семената със всичките кибрити нереални.

Искам да рисувам по телата на децата възклицания

и лозунги

с червени букви,

по телата на блондинки и брюнетки,

оставили дъха си в мазилката -

ще рисувам надписи на стените,

безкрайно дълги и съвсем първични.

Искам моето безсмъртие да е родено

преди да съм роден самият аз.

ПРИЛЕП

Когато нея зърнах на паважа,

надвесена и хвръкнала високо,

погледнах я през гъстите си вежди,

през мигналите мигли,

през дланта си:

Каква е тази плът, която ме постига,

минала на косъм,

стигнала до Бога

със крилца и тънки дрешки.

“О кофти, кофти” - гадно ми е вече

и сърцето ми товара неин не побира,

а сълзливото небе

със едрозърнестите капки

ме гази и ме сипе,

стаята ми свети,

красотата страда - няма красота

и после

всичко ще се срути,

дори и мишките ще станат хора

и като ангели ще полетат.

НЕКА ТИ НАПРАВЯ

Нека ти направя тъмно минало

и със него ти ще оцелееш,

нека ти направя малко жестове опиянени,

нека ти направя ураган и топъл вятър,

аз искам да те изкрещя внезапно, да те изрека

с напевни думи -

сандалите на лятото подскачат

и фльорцата вода се чувства огорчена -

мъглата, паднала на педя от крака ми,

с белия саван обвива всичко живо,

а образът ти, образ до полуда, от плочките отскача

и странно ме привлича

с мистичните си физиономии и загатнати портрети

на лелка, на подпухнала готвачка,

на принцеса,

станала отново Пепеляшка, на момиче

с ореол

от лесни тайни, на пийнала Снежанка и - какво ли още? -

Сега да те представя на блудстващите рими

и да те облея с моите кошмари:

Момиче, кокиче, добиче, сестриче или братче на поета,

стигнал пределите на любовта -

това си ти това си ти това си.

Нека ти направя тъмно минало...

На устните ти подражавам и се

пристрастявам бавно

към гласа ти -

сега да преживея зимата

и времето да надживея

със спомена за всичките жени

радостни от слабостта ми

и още повече да дрънкам глупости

и глупаво да споря за изкуството

на птиците безсилни

излегнали се на гърба на вятъра

на вятъра напомнящ мойте чувства.

Аксиния Михайлова

РАМКА ЗА ТРИ ЖЕЛАНИЯ И ЕДНА ЖЕНА

* * *

Едно напред, две назад,

проскърцва камъшитеният стол на

доверието,

безплодни са опитите да преодолееш себе си,

колко от разума и колко от сърцето,

за да простиш,

владетелят на тялото ти в рамката на

прозореца,

колко от сърцето и колко от разума,

за да забравиш,

оглушали ябълковите градини

от неистовия повик на плътта,

преминава владетелят на тялото ти

и една ласка не е достатъчна

да укроти зверчетата на желанието,

но за какво говориш?

това не е следобед като всички следобеди,

тук всичко ти е чуждо

и бельото, което съхне на терасата,

и празните кранове на чешмите,

градът, в който живеехме,

се смалява в спомена:

неуместно е да се търси спасение

под шапката на очакването,

едно напред, две назад,

три жълти ябълки върху белия сняг.

* * *

Понеже очакването много често

е по-ранимо от самата среща,

а вестите идват прекалено късно,

намъквам дрехите от вчера,

пъхвам отхвърлените желания

и една ябълка в джоба,

заровен в сънищата

няма да разпознаеш устните върху

слепоочието си,

мирише на прегоряло мляко и кифлички,

улиците на този град са достатъчно дълги,

за да погълнат стъпките ти,

многобройни мостовете му за случайна

среща,

защото нито хлябът, нито целувките

стигаха,

за да заситят бялата птица между нас,

и все по-трудно ставаше да приемем,

че сме се докоснали завинаги.

* * *

Приятелите, с които пиехме чай на

верандата

и очаквахме големия кораб,

отглеждаха по една птица в очите си,

хранеха я с поетически прегръдки

и стискаха мечти в джобовете си,

така неусетно навлязохме в последния двор на лятото,

заякнаха крилата на птиците

и приятелите се запиляха някъде;

сега съм сама с трима новодошли,

говорим за важни неща

като неочаквано ниските температури

за този сезон на Балканите,

за това, че свободата става все понеразбираема,

купчина картички в чекмеджето

и една избеляла снимка:

6 октомври, пълнолуние,

разхождаме се по улиците на ALGARVE,

океанът не търпи неприсъствие,

пияници по тротоарите,

момчето прибира последните столове,

този шал от витрината

толкова би ти подхождал,

но ти не обичаш шалове,

няма значение, казваш ми,

светът е прекрасен, не защото е различен,

а защото постоянно отключва спомени,

непостижими като товарния влак на моста

и огромната луна в празния вагон,

няма значение, пишеш ми,

никой не би разпознал Брьотон в това

предградие,

и разбирам, макар и да траят по-дълго

от прегръдките на плътта, поетическите прегръдки

не закрилят изгубването ни в нищетата на света.

Елин Рахнев

БОБ

Пиеса за нощен бар, джаз-клуб, сладкарница, камерна сцена.
Действащи лица:
ТЯ - на около 70 години
ТОЙ - на около 70 години
ПИАНИСТЪТ - на около 70 години


ТОЙ. Все ме лъжеше. (пауза) Аз най-обичах да ме лъже. Да ме гледа и да ме лъже. В очите... Такава я обичах... И се възбуждах. Ставаше ми хубаво. Направо откачах да ме лъже. Иначе какво щяхме да правим четирийсет години. Поне така се забавлявахме. И си беше невероятно. Да, сега като се замисля... Хубаво ни беше. Аз си знам, че всеки може да ме излъже. За каквото си поиска. (пауза) Все ме лъжеше. Хем само мен обича, а обича всички мъже. Хем само за мен си мисли, а си мисли за целия квартал. Хем готви боб за мен, а всъщност го готви за цяла дивизия. Тя все е аристократка, а аз нещо отдолу. (пауза) Вярно е, че покрай нея зачетох Чехов. Но да не е лесно цял да го четеш. Изобщо не е лесно.
Че само заради един Серебряков може цял живот да си останеш на цъкната лампа. (пауза) А на мен така ми харесва. И боб. Лекувал бил болести. И Чехов лекувал болести... (пауза) Може и да лекува. (замисля се) Ама ей така, можеше да ме излъже както никой друг. (пауза)
И кой ще дойде на моето погребение? Никой. Ама никой. Дори и децата няма да разберат. (пауза) Те къде ли са сега? Къде ли са? Вече съм им забравил лицата. Походките. Всичко съм им забравил. Важното е, че не са музикални. (пауза) Това е важното. Другото... (пауза) А нейното погребение - народ. (пауза) Колко мъже. Броях ги, броях ги. Не успях... И все мъже. И защо толкова много мъже?! Дори продавачката не дойде. Но и пианистът го нямаше. (пауза) И всички с насълзени очи. И млади мъже. Много млади мъже...

ПЪРВА КАРТИНА

Кухня. Маса. Столове. Около 20,00 часа. Той влиза леко запъхтян.
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ. Още малко.
ТОЙ. Мислех, че вече е готов.
ТЯ. Още малко.
ТОЙ. Когато стане.
ТЯ. Да, когато стане.
ТОЙ. Докато чаках, го четох.
ТЯ. Пак ли?
ТОЙ. Четох го по-особено от друг път.
ТЯ. Но ти само това правиш.
ТОЙ. Не ми се яде.
ТЯ. Изобщо.
ТОЙ. Да.
ТЯ. Има водка и сок. И няколко ябълки.
ТОЙ. Ще изпия чаша сок.
ТЯ. Днес сутринта се разхождах. Отдавна не бях излизала.
ТОЙ. Трябва да го правиш по-често.
ТЯ. Беше ми хубаво сред дърветата. Усещах зеленината. Изпълвах се. Отдавна не бях се чувствала така добре.
ТОЙ. Трябва да го правиш по-често.
ТЯ. Знаеш ли, ще хапна малко.
ТОЙ. Сигурно вече е готов.
ТЯ. Трябва да е готов. Ей сега ще сложа.
ТОЙ. Всичко мирише на лук.
ТЯ отива до печката. Започва да бърка боба.
ТЯ. Още малко трябва до поври.
ТОЙ. Нещо ми става през тези дни.
ТЯ. Сигурно е от сезона.
ТОЙ. Миналата година по това време не беше същото.
ТЯ. Променил си се през последните седмици.
ТОЙ. Сигурно. Може и да е от лука.
ТЯ. Дори много си се променил. (пауза) Странно...
ТОЙ. От годините е.
ТЯ отива до печката и леко разбърква боба.
ТЯ. Днес за трети път ще ядем боб.
ТОЙ. За трети? (учудено)
ТЯ. Не мислиш ли, че...
ТОЙ. Какво лошо има?
ТЯ. Понякога не мога да те разбера. Особено напоследък.
ТОЙ. Мисля, че няма нищо лошо. Какво лошо има? Всеки ден е така. Не мисля, че има нещо по-различно.
Пауза.
ТЯ. Утре ще стана много рано. Ще изляза. Ще пия кафе някъде по улицата. Ще се подстрижа. Имам нужда от нови дрехи. Мога да мина през шивачката. След това ще се прибера. Ще сготвя боб. Ще вечеряме. Смятам да сготвя от онзи, специалния. Още не сме го опитвали. Казаха ми, че бил много добър. Само че от него се пълнеело. Бил някакъв смесен сорт, много специален.
ТОЙ. За първи път чувам, че от боб се пълнее.
ТЯ. И аз не бях чувала.
ТОЙ. Нещо не мога да разбера в Елена Андреевна. Толкова години - и не мога да го разбера. Серебряков ли й е виновен за всичко? Нещо не мога да разбера.
ТЯ. Не, не е Серебряков.
ТОЙ излиза леко запъхтян.
Затъмнение.
На другия ден сутринта. Някъде около 8,00 часа.
ТОЙ. Къщата мирише на лук.
ТЯ. Това е заради боба.
ТОЙ. Не искам да мирише на лук.
ТЯ. Аз не го усещам.
ТОЙ. Искам дните, които ни остават, да бъдат различни. Да не мирише на лук.
ТЯ. Проветрявам колкото е възможно.
ТОЙ. Не се усеща.
ТЯ. Ти вече нищо не забелязваш.
ТОЙ. Винаги така казваш. И това не е вярно. И много добре го знаеш.
ТЯ. Иска ми се да е така.
ТОЙ. Така е.
ТОЙ я хваща за рамото.
ТОЙ. Защо така си мислиш?
ТЯ. Имам правото да си го мисля.
ТОЙ. Дори не съм ти дал повод.
ТЯ. Сънувам те. Звучи направо глупаво след толкова години. Тази нощ пак те сънувах.
ТОЙ. Много хубаво звучи. Разнежващо.
ТЯ. Дори понякога (смее се), все още ми се иска да навлизаш в мен - гладко избръснат, малко меланхоличен, стеснителен. Да броя пулсациите ти. После да ги сънувам. Да ги рисувам върху стената. Ти да си блед и мнителен. Гладко избръснат. Леко сглупен. Малък. (пауза) Като преди...
ТОЙ. Колко малък?
ТЯ. Много малък. (замисля се)
ТОЙ. Отивам да чета.
ТЯ. Добре. Сега ще сготвя онзи боб.
ТОЙ. Няма да прекалявам. (излиза)
Вратата се отваря. Влиза.
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ. (мълчи)
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ. Бобът ли?
ТОЙ. (мълчи)
ТЯ. Още не. Искаш ли да отидем да вечеряме навън?
ТОЙ. Предпочитам да си останем вкъщи. Имаме какво да правим тук.
ТЯ. Не ми се стои вкъщи. Искам да отидем в онзи клуб, в който ходехме през 1956-та. Да пием водка с фъстъци и шоколад.
ТОЙ. Напоследък пак си започнала да пиеш.
ТЯ. Когато те видях за първи път, си мечтаех да не си говорим. Само да се гледаме. Да се гледаме дълго. Да ходим по кръчми, да пием и да се гледаме.
ТОЙ. Никога не съм те харесвал пияна. Само онзи път.
ТЯ. И като се гледаме, да се обичаме още повече. После да си лягаме. Да се преливаме един в друг. Спонтанно. Да се сънуваме един друг. Да четем заедно. Да уеднаквим движенията, диафрагмите си. Да го правим постепенно...
ТОЙ. Стомашните ни сокове да текат върху чаршафа... Да се преливат един в друг. Един в друг... Знам го наизуст. Повтаряш го от четирийсет години.
ТЯ. Да.
ТОЙ. И да отидем после до Зенландия.
ТЯ. Да.
ТОЙ. Или през пролетта, или през лятото.
ТЯ. Ако съм жива да си ушия нова рокля.
ТОЙ. Със самолет или с кораб. Специално до Зенландия.
(ТОЙ става и носи две купи за боб).
ТОЙ. Бобът е готов. Онзи, от север. Дето се напълнява. Да сипвам ли?
ТЯ. Трябва да отидем до Зенладия... Понякога си мисля колко много трябва да отидем до Зенладия. И на колко места не сме ходили... Почти никъде не сме ходили.
ТОЙ. Не сме ходили. (пауза) Днес сутринта пак го четох. Пак не разбирам. Нещо ми се губи.
ТЯ. Какво?
ТОЙ. Не мога да преценя какво. Това не мога.
ТЯ. Внимателно ли чете.
ТОЙ. Много...
Сядат на дълга дървена маса на другия край на сцената. Започват да се хранят. Хранят се дисциплинирано,
с определени навици и привички. 12,00 часа е.
ТОЙ. Обичам жените, които се възбуждат от Незнайния войн. В погледа им виждам всичко.
ТЯ. Всичко?
ТОЙ. Да...
ТЯ. Кой ще ти го прости?
ТОЙ. Жените!
ТЯ. Никой.
Пауза.
ТОЙ. Това е най-добрият боб, който съм ял.
ТЯ. Правила съм и по-добър.
ТОЙ. Кога?
ТЯ. Сега не мога да си спомня.
ТОЙ. Опитай се.
ТЯ. Защо стана така?
ТОЙ. Никога не съм си задавал този въпрос.
ТЯ. Сега е моментът.
ТОЙ. Обичам войната. Самолетите и бомбите. И жените, които се възбуждат от Незнайния войн.
ТЯ. Ти не си Незнайния войн.
ТОЙ. Откъде знаеш...
ТЯ. Има само един Незнаен войн...
ТОЙ. Стотици са.
ТЯ. Ял съм и по-добър от този.
ТОЙ. Къде?
ТЯ. Вече не мога да си спомня.
ТОЙ. В детството ли?
ТЯ. Не, не в детството.
Затъмнение.


ВТОРА КАРТИНА
Празна сцена.
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Две.
ТЯ. И къде са те сега?
ТОЙ. По света.
ТЯ. Защо не се обаждат?
ТОЙ. Далече са.
ТЯ. Колко далече?
ТОЙ. Достатъчно, за да не ни се обадят.
ТЯ. Виж пердетата. Вятърът ги полюшва. Светлината се свлича в тях.
ТОЙ. Слънцето иска да влезе заедно с буболечките. Знам го наизуст. Казваш ми го от четирийсет години.
ТЯ. Трябва да сменим пердето. От колко време все е същото.
ТОЙ. Това перде ми харесва. Винаги ми е харесвало. (замисля се) Готов ли е?
ТЯ. Още не.
ТОЙ. Много ми се яде боб с наденичка.
ТЯ. Не си спомням да има наденичка.
ТОЙ. Бях купил.
ТЯ. Защо тогава ме питаш?
ТОЙ. Наистина трябва да сменим пердето.
ТЯ. И колко пъти казваш, че си ми изневерявал?
ТОЙ. Само веднъж. Всъщност още веднъж.
ТЯ. Бобът сигурно е готов.
ТОЙ. Три пъти, три пъти...
ТЯ. С наденичка или...?
ТОЙ. Бях купил.
ТЯ. Аз само веднъж. С един пианист от оперетата.
ТОЙ. Знам.
ТЯ. И още веднъж с един тромпетист, пак от оперетата.
ТОЙ. И за него знам.
ТЯ. И още веднъж. Пак с един от оперетата.
ТОЙ. Да не е бил валдхорнист.
ТЯ. Не, не. Не беше валдхорнист...
ТОЙ. Хубаво, че поне не е валдхорнист. Ако беше с валдхорнист, просто не знам. Просто не понасям валдхорнисти. Какво щях да правя?! Не знам, наистина не знам.
Пауза.
ТОЙ. Помниш ли, когато скачахме от онзи басейн? Ти си удари коляното. Имаше някакъв писател там...
ТЯ. Не си спомням.
ТОЙ. В Зенландия.
ТЯ. В Зенландия? Не беше ли в Несебър? Колко отдавна не сме ходили в Несебър.
ТОЙ. Той полудя по теб. Направо, както се казва, взе да си говори сам. Дано да е умрял този дърт графоман.
ТЯ. Води ме в някаква кръчма с много вкусни калмари. Това бяха най-добрите калмари, които съм яла.
ТОЙ. Знам... (замисля се, става, разхожда се)
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Две.
ТЯ. Защо избягаха от нас?
ТОЙ. Стари сме. Миришем. Къщата мирише на лук.
Пауза.
ТОЙ. Ще ми зашиеш ли после това копче? (показва си ризата)
ТЯ. Не мога да виждам. Вече не мога и боб да готвя добре. Съблечи я, ще се опитам. Трябва да видя само къде съм си оставила очилата. Ти виждал ли си ги някъде? Или са в спалнята. Ще проверя там.
ТОЙ. В спалнята ги нямаше. Виж другаде.


ТРЕТА КАРТИНА

ТЯ и ТОЙ отиват на другия край на сцената. Дървена маса. Ядат боб. Почти не се чува шум на лъжици. 12,00 часа е.
ТОЙ. Помниш ли войната в бивша Югославия, Карибската криза, Втората световна война, Първата световна война, Балканската война, войната Ирак - Кувейт? А Хирошима, Нагасаки? Помниш ли ?...
ТЯ. Нямам чувството, че помня. Защо трябва до помня?
ТОЙ. Помниш ли военното положение в Тайланд? Раниците на войниците, пълни с боб?
ТЯ. И смърт...
ТОЙ. Да... (замисля се ), раниците им пълни с боб. От този, най-евтиният сорт. Дето можеш да го сготвиш само в казан. В гърне не става. Пълен с някакви животинки...
ТЯ. Не беше ли всичко една раница боб? Не е ли една раница боб? Ако не е една раница боб, няма какво да е. (замисля се)
ТОЙ. Няма по-кофти сорт от него. Най-кофтият сорт...
Съвсем леко започва да звучи парче от Боб Дилън. Двамата ядат боб. Чува се само леко тракане на лъжици.


ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

ТОЙ и ТЯ в кухнята. Празна маса. Около 20,00 часа. Тихо, спокойно, меланхолично...
ТЯ. Искам да ме събориш както някога. Да ме заболи. Да започна да блея. Да цъфна от блеене. И после да помълча. Да си измислям неща, сюжети... Да си измисля всичко наново. Много наново.
ТОЙ. Знам го наизуст. (замисля се) А и сме много стари...
ТЯ. (мълчи) Да...
ТОЙ. Вече миришем.
ТЯ. Знаеш ли защо не смея да пазарувам? Защото когато видя продавача, ми се иска.
ТОЙ. По-добре отиди да си легнеш.
ТЯ. Знам, че си мислиш...
ТОЙ. Нищо не си мисля.
ТЯ. Ти никога нищо не си мислиш. А и за какво да си мислиш.
ТОЙ. Наближава лятото. Трябва да купуваме репички и марули. Много репички и много марули.
ТЯ. И сол трябва да купуваме. Всяка сутрин ще купуваме сол.
ТОЙ. Виждаш ли, нищо не може да ни спре да купуваме репички, марули и сол.
ТЯ. Да, нищо... Дори че сме стари, че миришем. Пак не може да ни спре.
ТОЙ. Голяма чиния боб. Леко излиза пара. Зърната - леко кафеникави. И една огромна купа със салата. Зеленината изпълва стаята. Мирише на лято. А ти ми говориш за...
ТЯ. А аз ти говоря... (пауза)... За какво ти говоря?
ТОЙ. Знаеш, че започнах да полудявам по нея. Знаеш го. Затова не ми говори, не ми говори... Или за каквото и да било. Нали го знаеш? (раздразнено) А? Нали го знаеш?
ТЯ. Вече съм сигурна.
ТОЙ. Знаеш го, много добре го знаеш. Правиш се, че не разбираш. Винаги така се правиш. Цял живот се правиш.
ТЯ. Утре е неделя.
ТОЙ. Това няма значение.
ТЯ. Аз съм една стара готвачка на боб. Това съм аз. А ти си чувствителна душа, нежна душа...
ТОЙ. Всичко ще свърши съвсем скоро.
ТЯ. Най-мразя готвачките, с цялото си сърце ги мразя.
ТОЙ. Учудваш ме...
ТЯ. Повече никога, ама никога няма да готвя боб.
ТОЙ. Защо? (изнервя се, започва леко да трепери)
ТЯ. Четирийсет години боб.
ТОЙ. Но... как няма да готвиш боб? (още по-истерично)
ТЯ. Винаги, когато ти кажа, че повече няма да готвя, ти откачаш, направо откачаш. Физиономията ти се променя, цветът на лицето, жилите ти ще се скъсат. Задникът ти се качва нагоре.
ТОЙ. (спокойно) Ти беше купила боб от магазина зад ъгъла. Аз те загледах. И ти го изтърва. Цялата пресечка се изпълни с боб. Аз започнах да го събирам. Ти се разплака. После влязохме в кафенето.
ТЯ. После те заведох в къщи. И казах на майка ми, че се женя. (пауза) Знам го наизуст. Четирийсет години ми го повтаряш.
ТОЙ. Майка ти се зарадва. Тя винаги ме е харесвала. Дори много ме е харесвала.
ТЯ. Стига сме го повтаряли. Само го повтаряме.
ТОЙ. После отидохме вкъщи...
ТЯ. И така четирийсет години. Знам го наизуст.
ТОЙ. Ти винаги ми казваше, че само бобът, само бобът...
ТЯ. Така е ...
(Той изпада в истерия. Става и ляга в краката й)
ТОЙ. Ти мислиш за всичко друго, но само не и за това. Разваляш магията. Иска ти се да правиш всичко друго, само не да готвиш боб. Нали заради теб? Нали всичко заради теб?
Става от земята и излиза леко запъхтян.
ТЯ. Ще се върнеш. Няма кой на този свят да ти готви сутрин, обед и вечер боб. Няма...
Пауза.
ТЯ (на себе си). Сутрин, обед, вечер готвя боб. Пера, гладя, почиствам. Готвя боб. Когато сънувам, виждам полета с бобени растения. Върху тях накацали щъркели. Щъркелите са сини. Тъмносини. Така са накацали върху боба, че те е страх да се събудиш. Понякога правят любов върху боба. Само в съня си съм виждала щъркели да правят любов върху боба. Когато се събуждам, усещам целия свят в едно бобено зърно. Грамадно бобено зърно. Все едно Марс и Венера са в него. И се върти... Пак заспивам. Разхождам се в полето. Няма хора. Коленете ми са леко охлузени. Драскотините са приятни. По-приятни от всичко останало. Докато се разхождам, ми се пие вода. Много вода. И да съм будна, пак съм в този сън. Той не
може да разбере това. (пауза) Когато отивам на магазина, продавачът веднага ми пълни чантата с боб. Не ме пита искам ли мляко, сирене, хляб, тиквички... Когато няма боб, той изпада в кризи. Направо абстинира. Вече не усещам вкуса на боба. Ям и си представям, че е нещо сладко. Като сладолед. Или солено като калмари. Или не знам какво.
ТОЙ влиза.
ТОЙ. Готов ли е?
ТЯ (всеотдайно). Ей сега ще стане,... до десетина минути.
ТОЙ. Казаха ми, че на отсрещната улица донесли някакъв нов сорт.
ТЯ. (пак всеотдайно) Утре ще намина.
ТОЙ. Може да отидем заедно.
ТЯ. Разбира се... Би било чудесно.
ТОЙ. Да, чудесно... Да отидем заедно да купим боб. Много искам да отидем заедно...


ПЕТА КАРТИНА

Кухня. Маса. Столове. Около 20,00 часа.
ТЯ. Имаме ли някакви пари в банката?
ТОЙ. Нищо нямаме...
ТЯ. А онези, които ги спечелих на залагането?
ТОЙ. Спечели залагането през петдесета или май по-отдавна. Вече не си спомням...
ТЯ. Мислех, че има нещо останало в банката.
ТОЙ. Имали сме достатъчно пари. Сега нямаме...
ТЯ. Помниш ли, когато почти го направихме върху бакенбардите на онзи пианист. Тогава имахме много пари.
ТОЙ. Помня.
ТЯ. Тогава ти ми каза, че това е всичко. Че вече няма какво да правим. И само спокойно можем да я дочакаме.
ТОЙ. Така беше. Помня го. Бакенбардите му бяха по-големи от лицето...
ТЯ. Беше полутъмно. Нямаше много хора. Той свиреше страхотно. Ние излязохме отпред, пред пианото. Пода беше с дюшеме. Вече не правят такива дюшемета.
Пауза.
ТЯ. Танцувахме дълго. В един момент не издържахме. Ти започна да ме притискаш към пианото. Свърши много бързо. Никой нищо не разбра. Тогава усетих, че сърцето ми става по-претенциозно. Някак губи формите си. За първи път го усетих такова.
ТОЙ. След това пианистът дойде на нашата маса. Пихме тримата. Бяхме нещо като герои без война. Точно като герои. Беше много отдавна. Дори не мога да се сетя точно кога беше... Не искам да знам! (сопнато)
ТЯ. Знаеш ли, че след години спах с пианиста? (пауза) Една вечер ми се обади по телефона. Покани ме на вечеря. Ти беше заминал някъде. Ядохме някакви страхотни калмари. Мисля, че бяха шотландски.
ТОЙ. За първи път чувам, че има шотландски калмари.
ТЯ. Вкусни са. Малко сладникави... Наподобяват на унгарския боб, но не точно.
ТОЙ. Унгарския не го харесвам.
ТЯ. Винаги съм си мислила, че ти допада.
ТОЙ. Никога не сме говорили за унгарския боб. Хранили сме се два-три пъти с него, не повече.
ТЯ. После той ме заведе у тях. През цялото време си мислех за теб. Но всъщност ми беше приятно. Пихме вино с ядки.
ТОЙ. Сигурно е било много отдавна. Поне преди двайсет години.
ТЯ. По-далеч. Много по-далеч.
ТОЙ. Сега си спомням физиономията му. Имаше огромни бакенбарди и корем. Докато свиреше, се потеше. Да, да, спомням си го. Имаше доста голям корем. Направо свирепо голям корем... (сериозно)
ТЯ. Беше с една зелена риза. (пауза) Докато сме го правили, ни гледал непрекъснато. После, когато бях с него, ми каза, че много ме харесал. Направо луднал. Не бил спал няколко седмици.
ТОЙ. Сега се сещам за унгарския боб. Точно така. За първи път, мисля, че се е появил през 13-ти век... Точно така... (припряно) Трябва да проверя в справочника. Точно така, през 13-ти век. Но наистина, за по-сигурно, трябва да го проверя в справочника.
ТЯ. Когато влязохме у тях, той седна на пианото и започна да свири. Мисля, че Шуберт. После ме пита, дали искам да го направим върху пианото. Каза ми, че е готов на всичко само да го направим върху пианото.
ТОЙ. Всъщност унгарския боб е направен по специална технология. Първите семена са кръстоски от няколко неизвестни до тогава култури. Мисля, че така пишеше в справочника.
ТЯ. Аз му казах, че пианото го пазя за теб. И го направихме върху някакъв издънен диван със скъсани пружини. (замисля се) После дълго свири... Каза ми, че съм една от малкото жени в живота му. По-точно ми каза, че съм единствената.
ТОЙ. Да, точно така пишеше в справочника.
ТЯ. Така ми каза...
ТОЙ. (пауза) Сигурно е умрял от инфаркт. Приличаше на човек със слабо сърце.
ТЯ. Може и да е умрял. Да, да... със сигурност е умрял.
Затъмнение.
Около 7.00 часа сутринта. Кухня. Маса. Столове.
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Две...
ТЯ. Сигурно са някъде по света и ядат боб.
ТОЙ. Би било хубаво.
ТЯ. Когато бяха малки, ги учехме. Колко бяха смешни?! Непрекъснато се цапаха. Замерваха се. Правеха цели представления...
ТОЙ. Седяхме на тази маса. Всички. Все още никой не беше си тръгнал. Слагахме им лигавниците. Бях им направил специални дървени лъжици. Всяка - с инициали.
ТЯ. Докато още не можеха да четат, много се забавляваха.
ТОЙ. Хранехме се на музика. Тържествено, много тържествено. Винаги беше празник.
ТЯ. Хранехме се дълго, много дълго. Понякога те заспиваха на масата.
ТОЙ. Тогава си мислех, че цял живот ще е така - ние двамата и те. Храним се с боб. Всички четем Чехов.
ТЯ. Понякога идваха и гости. И те сядат. Готвех още боб. Всички ме хвалеха, че правя най-добрия боб. Дори веднъж, помниш ли, по радиото говорих за специалните рецепти. Имаше много телефонни обаждания. А после някакъв издател ми предложи да направя книга с рецепти. Помниш ли?
ТОЙ. Издателят ти завъртя главата, но ти отказа книгата. Искаше повечето рецепти да останат само за нас. Не знам дали беше права. Всъщност... ти имала ли си нещо общо с онова говедо издателя?
ТЯ. Взимаш един килограм боб. Първо го сваряваш. Изхвърляш мъртвата вода. Пак го слагаш в тенджерата. После сипваш двеста грама доматен сок. Настъргваш четвърт моркови. Другата четвърт ги слагаш цели. Две лъжици захар. Магданоз. Сушени сливи.
ТОЙ. Може малко бадеми, малко брашно. Гьозум и пресен лук.
ТЯ. Някой звъни.
ТОЙ. Бакпулвер, черен, червен пипер.
ТЯ. Може и пресни чушки.
ТОЙ. Не, не, аз не обичам чушки.
ТЯ. Някой звъни.
ТОЙ. Да поври два-два и половина часа. После още магданоз. Може и още малко захар. И пак малко сол...
ТЯ. Май някой звъни...
ТОЙ. Няма кой да е.
ТЯ. Гладен ли си?
ТОЙ. Още не...
Пауза.
ТЯ. Таванът ни е пълен с боб. Когато умрем, кой ще го яде? Събирали сме го цял живот. Сорт по сорт. Държава по държава. Цял живот. По картата сме го събирали. (пауза) Децата са далеч.
ТОЙ. И няма да се върнат.
ТЯ. Сигурно...
ТОЙ. Защо трябва да се връщат?! Ако са добре, защо трябва? Нали стоят някъде и ядат боб? Какво по-хубаво?! И те като мен го обичаха с много оцет, точно като мен. С по две лъжици оцет.


ШЕСТА КАРТИНА

ТОЙ и ТЯ в различни части на стаята. Маса, столове. ТЯ седи на стол. ТОЙ е прав и гледа през прозореца.
ТОЙ. Навсякъде е пълно с курви. Щъкат насам-натам. Непрекъснато щъкат. Ходят с найлонови бикини. Всичко им се вижда. Само курви и вятър. Озонът полепва по задниците им. Бягат, разхождат се... Курвенски град. Малко вали. Дори не вали. Дърветата са малко. И храсти няма. Само курвите се виждат. Фигурите им гълтат прозореца ми. Зрението ми. Диафрагмата ми. Всичко ... Вдишвам ги. После не мога да го изхвърля. Малко ме възбуждат. Курвите не ме възбуждат. Не трябва да ме възбуждат. Само Елена Андреевна може да ме възбуди. (пауза) Много може да ме възбуди. (пауза) Аз си стоя тук и ям боб. От сутрин
до вечер ям боб. И ми е добре. Преглъщам много внимателно всяко зрънце. От всяко усещам тръпка. Вратните ми жили припукват от задоволство. А навън само курви. Те никога не са яли боб. Български, корейски, филипински, шведски... всякакъв боб. Добре ми е, добре ми е тук... Не искам дори да ги гледам през прозореца. Не искам да излизам. Ходя само до продавачката да купувам боб. Чета си Чехов и си ям боб. Не че е кой знай каква философия, но все пак... Изисква чувство за отговорност. Една много съществена отговорност. Ако я нямаш, се задушаваш. Повръщаш. Трябва да ходиш непрекъснато, да изхвърляш. Червата ти могат да се оплетат. (пауза) Иначе какво по-приятно от това да си напълниш купичката? Може малко сол. Оцет може и да не слагаш. И без хляб може. И започваш бавно. Празнично. Пускаш си музика. Нещо барок, нещо 18-ти век. Животът ти става кеф... Дори можеш да си купиш специални дрехи. Фрак, папийонка. Ядеш боб с фрак, папийонка и лъснати обувки. А те нека си щъкат с найлоновите си задници. И тя е като тях (към нея). Точно като тях. Мислят, че ще ме... Ама на... (среден пръст) Нищо не могат да ми вдигнат. Курвенски град. Никой не яде боб. Само аз. Само аз правя този ритуал. Цял живот, от сутрин до вечер. Понякога и през нощта не спя. А ям. И ако не ми се яде, само галя, само пипам зърната. Мириша ги. Това ме възбужда страшно. Изпълва ме със сладост. Понякога дори мога така да свърша. Като го галя зърно по зърно. Зърно по зърно. Толкова много и толкова различни. Всяко с различна форма и миризма. Възбуждам се чак до ходилата. Толкова ми харесва тази възбуда. Тя е по-различна, не е като другите възбуди. По-различна, по-специална.
ТЯ. Какво ти пречат курвите? Защо цял живот ти пречат? Ако не курвите - нещо друго. Елена Андреевна също е курва. Много добре го знаеш. И то от тези, най-гадните курви, прикритите. Дето уж са си съвсем безобидни. Но всъщност са си курви. И много добре го знаеш...
ТОЙ. Тя не е курва. (сяда на дивана)
ТЯ. Няма по-голяма курва от нея. Тя е една много съществена курва. Много. Курва с чувство за отговорност...
ТОЙ. Елена Андреевна не е курва. (става и излиза)
ТЯ. (дълга пауза) Вече нищо не може да ми се случи. Слънцето напича. Април си отиде. Животът само се мярка тук-там. Всичко е по-различно. И бобът е по-различен. Само боб. Боб - дрога. Боб – пролетен цвят. Боб - звук. Денят ми кипва като тенджера. Бавен е. Муден е... Вечер не ми се спи. Прозорците са затворени. Пердетата са спуснати. Нищо не продължава. Обирам паяците по стените и готвя боб. Превеждам боба на всички езици. Трябва да го ям на всички езици. Само в началото ми беше хубаво. После всичко свърши. Прекипя. Превари се. (пауза) Дори от боба не се напълнява. А винаги така съм искала да напълнея. Дори много съм искала. Само те прави по-здрав. По-жилав. Прави те и по-чувствителен. Някога, когато за първи път ядох боб, изпитах вълнение. Все едно, че отивам в Индия. Започнах леко да се притеснявам. Кръвта напълни мозъка ми. Позачервих се. Беше октомври. Една хубава, такава жлъчна есен. Седях между майка ми и баща ми и се хранехме. Беше хубаво. Беше някакъв много непопулярен сорт. У нас още не беше дошъл. Майка ми го купи от някаква жена, която започнала да го отглежда в градината си.
ТОЙ влиза пак запъхтян.
ТОЙ. Ти си курва. Не Елена Андреевна. Ти ме накара да ям боб. Оженихме се и ме накара. Всичко е заради теб - сутрин, обед, вечер - да съм си взимал купичката. Било полезно, не знам си какво. Било за мъжкари. Ти си виновна. Кучка. Елена Андреевна е стопороцентова жена. Вълшебна жена.
ТЯ. (спокойно) Ти виждал ли си я?
ТОЙ. Веднъж, докато пазарувах някакъв нов сорт, една жена до мен също пазаруваше. Ръцете й бяха дълги и непривични. Имаше специален маникюр. Не бях виждал такъв. Глезените й - съвършени. Шията й - съвършена. Всичко съвършено. Запознах се с нея почти без да искам. Тя изтърва една монета. Аз се наведох и й я подадох. Благодари. Излъчваше възторг. Не беше курва. Със сигурност не беше курва. Поканих я да пием кафе. Седяхме дълго, пихме кафета, водки, коняци, сокове...Какво ли не пихме. Продължихме повече
от десет часа. Тя ме покани у тях. Живееше сама. Сготви ми от нейния боб. Беше направо съвършен. Нахранихме се. И аз се прибрах. Дори не съм я докосвал. След няколко месеца я срещнах пак в магазина. Купуваше боб. Поканих я на кафе. Пихме цял ден кафе. Отидохме у тях. Тя ми сготви боб. Ядохме. Останах там вечерта. И другата вечер. И по-другата... Не съм я докосвал. У тях имаше съвършени прибори за ядене на боб. Прибрах се вкъщи. Ти ме чакаше. Мислеше, че съм ти изневерил. Че съм преспал с някой найлонов задник. А ти беше сготвила... Купата стоеше и ме чакаше на масата.
ТЯ. Ти виждал ли си Елена Андреевна?
ТОЙ. Понякога, понякога, много за малко.
ТЯ. Толкова не исках да остарявам, че цял ден стоях и се гледах в огледалото. Това започна още докато бях съвсем млада. Стоях и изследвах бръчките си. Бяха малко, но достатъчни... Ти в началото се прибираше рядко. Рядко се хранеше, рядко правехме любов. Нямахме още деца. (пауза) Някъде по това време засади първия сорт на тавана. Тогава разбрах, че животът се променя. Много се променя. И започнах да старея много по-бързо. Ти ходеше всяка вечер да го поливаш. Понякога заспиваше на тавана. По-късно ти донесоха индианското семе. От него наистина стана великолепен боб. Все по-рядко правехме любов. Бобът започна да ти отнема цялото време. Напусна работа. Първо продадохме колата, после - част от покъщнината. Напълнихме се със заеми. Ти не искаше никъде да излизаме. Само от време на време ходехме до бакалията да купуваме боб. После таванът започна да не стига. Трябваше да търсим още тавани.
ТОЙ. Знам го наизуст. Това няма нищо общо с Елена Андреевна.
ТЯ. Всичко има общо с Елена Андреевна.
ТОЙ. Така ми харесваше повече от всичко друго. Целият - обграден от боб. И от теб. И от Чехов. Правехме рядко любов. Така е...
ТЯ. Старостта започна да ме прави по-сантиментална. Започнах да усещам, че все съм в крайности. Вземах лекарства. Когато се гледах в огледалото, то се пропукваше и аз изчезвах. Бягах... Нервите ми заприличаха на някакви евтини дрънкулки. Тогава се качвах горе на тавана и започвах да поливам боба. Яростно, всеотдайно, напористо го поливах. Така си отмъщавах. Първо на себе си. После на теб. И на Елена Андреевна си отмъщавах. Връщах се долу. Готвех боба и заспивах. Понякога сънувах много мъже. Голи или само по слипове. И всички гладни. Няма кой да им сложи. И аз започвах да сипвам, да сипвам, да сипвам...
И така, докато... (Замисля се) Трябва да боядисаме къщата зелена. Толкова зелена, че да чуруликат птиците и мравките. Да се зачервим от зеленина. Това е единственият смисъл сега. Поне за мен. Всичко да е зелено. И огледалото да е зелено. Трябва да я боядисаме зелена... Като магданоз и целина, толкова зелена.


СЕДМА КАРТИНА

ТЯ и ТОЙ отиват на дървената маса и започват да се хранят с боб. 12,00 часа е. Чува се само леко тракане на лъжици.
ТОЙ. Понякога излизам от Чехов.
ТЯ. Разбирам те...
ТОЙ. От целия “Вуйчо Ваньо” излизам.
ТЯ. И? ...
ТОЙ. И ти ли? ...
ТЯ. Аз не...
ТОЙ. Когато Серебряков напуска имението си...
ТЯ. Нали ти казах, че не съм...
ТОЙ. И знаеш ли защо повече никога не се връща?
ТЯ. Защо?
ТОЙ. Защото не е могъл, ама изобщо не е могъл да го понесе.
ТЯ. Защо?
ТОЙ. (измънква нещо неразбираемо)
ТЯ. Какво ти стана?
ТОЙ. Цялата гмеж...
ТЯ. И при рибите е така.
ТОЙ. (замисля се, много се замисля) При рибите не е така.
ТЯ. Точно така.
ТОЙ. Във “Вуйчо Ваньо” има едно излизане, едно приплъзване. Много естествено.
ТЯ. Като бягство ли ? ...
ТОЙ. Не точно така. Има едно раздвоение, което те кара да си ръфаш кожичките на пръстите. Кара да си гризеш ноктите. Направо да се хвърлиш в огледалото.
ТЯ. Точно както при рибите?
ТОЙ. Не точно така.
ТЯ. Ти откъде си сигурен?
ТОЙ. Когато Серебряков и Елена Андреевна си тръгват от имението, зад тях остава само прах и гмеж. Чехов не продължава, защото след това трябва да има само празни страници. Сто хиляди празни страници. Ти разбираш ли какво значи сто хиляди празни страници?
ТЯ. Страшно е да има празни страници. Много е страшно. Май от това по-лошо няма.
ТОЙ. Може и така да е.
ТЯ. Така е... Така е... Празни страници...
Пауза.
ТОЙ. Когато препрочитам “Вуйчо Ваньо”, така се влюбвам в Елена Андреевна, така се влюбвам в Елена Андреевна, че направо...
ТЯ. Може да не ми го казваш всеки път. Нали? Ако поне малко държиш на мен.
ТОЙ. Остави това. Трябва да ти го казвам всеки път.
ТЯ. Ти виждал ли си я?
ТОЙ. Елена Андреевна ли?
ТЯ. За какво ли те питам. И да си я виждал...
ТОЙ. Виж какво, да си говорим за нещо друго. Какво ще кажеш? Да си ядем боба и да си говорим за нещо друго.
ТЯ. Ти започна за Чехов. Аз за Чехов не искам.
ТОЙ. Аз започнах за “Вуйчо Ваньо”.
ТЯ. Че не е ли същото...
ТОЙ. Не е същото. (раздразнено) Какво му е същото... Стига толкова.
ТЯ. Чакай малко бе..., ти как си се влюбил в Елена Андревна като не си я виждал, а? Защо ми пълниш само главата? (ядосано, нервно, сприхаво) Ти почваш, след това - не ми се говори. Говорим си, а след това - не си я виждал. Виждал си я само на книга, нали? Само на книга си я виждал. И само си измисляш. Всичко ей така си измисляш. Виждал ли си й очите, гърдите, задника, че си влюбен в нея. Кажи де...?
ТОЙ (целият трепери) Остави ме... Дай да си говорим за нещо друго...
ТЯ. Ще те оставя като ми кажеш какви са й очите на Елена Андреевна - сиви ли, оранжеви ли, розови
ли? Тогава ще те оставя.
ТОЙ. (спокойно) Чеховски..., чеховски очи... (започва тихо да се чува парче от Запа, след което музиката се засилва)


ОСМА КАРТИНА

Кухня. Маса. Столове. Някъде около 16,00 часа.
ТЯ. Колко деца имахме?
ТОЙ. Пак ли забрави. (пауза) Кучка... (спокойно)
ТЯ. Не искам да си спомням.
ТОЙ. Ти помниш всичко. Само не и това.
ТЯ. Нещо не мога да си спомня.
ТОЙ. Ще го слагаш ли да се вари.
ТЯ. Да, но трябва да обеля лука. (Става и започва да бели лука.)
Пауза.
Утре ставаш на 72. За първи път ставаш на 72. Купила съм ти подарък.
ТОЙ. На колко ставам?
ТЯ. На 72. (брои с пръсти) Да точно на 72.
ТОЙ. Колко много... Нямат край, нали. Нямат. (сприхаво) Дори понякога си мисля, ако свършат тези години? След това - празни страници. Много празни страници. Без номера и полета.
ТЯ. 72 е хубава възраст. (чисти лук)
ТОЙ. Не ми говори така. Всичко приключи.
ТЯ. Купила съм ти подарък.
ТОЙ. Нямаше нужда. (разнежено)
ТЯ. Исках утре да те изненадам, но не се сдържах. (спира да бели лук) Бих искала да се сетиш.
ТОЙ. Не, не мога.
ТЯ. Нов справочник.
ТОЙ. Какво...?
ТЯ. С най-новите, последните рецепти. (усмихната)
ТОЙ. (става, целият разтреперен) Не мога, не мога, направо ще се побъркам. Откога го чакам... къде, къде го намери? От толкова време търся.
ТЯ. Това няма значение. Нали е изненада.
ТОЙ. Ще ми дадеш ли да го видя?
ТЯ. Там върху хладилника е.
ТОЙ отива, взима справочника, леко го гали, целува го, пада на колене, очите му се насълзяват, не може да се удържи, започва да се тресе на земята. ТЯ продължава да бели лук. Не му обръща никакво внимание. ТОЙ тръгва към нея. Пада в краката й и започва да хлипа. ТЯ продължава да бели лука.
ТОЙ. Направо ще получа инфаркт. Това е най-добрият подарък, който съм получавал. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало през последните години. Дочаках го. Не мога да повярвам... Наистина не мога...
ТЯ. Радвам се... (продължава да бели лука)
ТОЙ. Сега приличам ли ти...
ТЯ. Малко...
ТОЙ. Защо малко. Мисля, че много трябва да ти приличам.
ТЯ. Още малко трябва. Серебряков, нали разбираш... той сякаш е потънал. Удавил се е. Но всъщност плува. Удавен плувец.
ТОЙ. Не го разбирам. Все не мога да го разбера.
ТЯ. Още малко трябва. Жестовете му са по изпъкнали. Но душата, душата му е по-отпусната. А ти направо си луд. Разбираш ли, той не е толкова нервен. Ти си нервен сега, много си нервен.
ТОЙ. Това не са нерви. Емоции са. Превъзбуда.
ТЯ. При него няма толкова емоции. Всичко е естествено. Много естествено.
ТОЙ. Ще отида пак да прочета.
ТЯ. Без това бобът скоро няма да стане. (продължава да бели лук)
ТОЙ излиза с разтреперени крака. ТЯ продължава да бели лук. След това започва да чисти боба. Върти се из кухнята. Пуска си Запа. Започва леко да влиза в ритъм. Постепенно изпълва ритъма. Продължава така около половин минута. Полека музиката утихва.
Вратата се отваря. ТОЙ влиза.
ТОЙ. Не мога да чета, не мога да спя. Нищо не мога да правя.
ТЯ. Излез да се поразходиш. Може да са пуснали някакъв нов сорт. Да го приготвя утре за рождения ти ден.
ТОЙ. Не ми се разхожда. Таванът е пълен с най-различни...
ТЯ. Ще каним ли гости?
ТОЙ. Гости...? (учудено) Кога сме канили? Аз никой не познавам.
ТЯ. Е, все някого можем да поканим.
ТОЙ. Нямам никой предвид. Може би ти... Аз нямам кой да поканя. Само децата, но те са далеч. Нямам... (замисля се) Нямам кой да поканя.
ТЯ сваля готварската престилка. Сяда на дивана.
ТЯ. Бих искала да поканим един човек, когото и двамата добре познаваме. (притеснява се) Той със сигурност би дошъл. Дори би се зарадвал.
ТОЙ. (разтреперан) Добре, добре, покани го. Който искаш покани.
ТЯ. ПИАНИСТЪТ... от бара. Когато го правихме... върху...
ТОЙ. Онзи с бакенбардите, със зелената риза, дето се изпотяваше? (пауза, втренчено) Онзи, с когото беше спала?
ТЯ. (леко притеснена) Същият.
ТОЙ. Нали ми каза, че бил умрял.
ТЯ. Не, не е умрял. Дори...
ТОЙ. Какво дори...
ТЯ. Дори той ми намери справочника.
ТОЙ. Но защо ще ми намира той справочника. Един пианист ще ми намира справочника. Беше умрял, сега е жив... Чукал те е, не те е чукал... Че даже ми намира справочника...
ТЯ. От 1954-та до сега винаги съм поддържала връзка с него. Чувахме се по телефона, разхождахме се. Имам дори две деца от него...
ТОЙ. От 1954-та какво? Какво каза накрая? (става от дивана)
ТЯ. Имам две деца от него.
ТОЙ. (сяда пак на дивана) Чудесно. Къде са те сега?
ТЯ. По света.
ТОЙ. (пауза) Искаш да кажеш, че това са нашите деца?
ТЯ. Точно това исках да ти кажа. Нашите деца. Твоите деца.
ТОЙ става. Отива към прозореца. Пуска Запа. Спокоен е.
ТОЙ. Мога ли да разбера... нашите деца са неговите деца и обратно... Неговите деца са нашите деца и обратно.
ТЯ. Така. Точно така.
ТОЙ. Моите деца са и негови деца и обратно...?
ТЯ. Така. Добре си ме разбрал...
ТОЙ. Пак ме лъжеш. От четирийсет години само това правиш. Кучка. Само това правиш.
Пак тръгва да обикаля стаята. Дълга пауза. Само музика от Запа. Постепенно - пълна тишина.
ТЯ. Бях сигурна, че все пак трябва да ти го кажа.
ТОЙ. Сега какво да правя. Би ли ми обяснила сега какво да правя?
ТЯ. Нищо. Каквото и до сега си правил.
ТОЙ. Дори се сещам...
ТЯ. Никога няма да го разбереш. Не си прави труда. Знам, че в момента не си на себе си, но опитай да се овладееш. (пауза) Разбери ме правилно. Трябваше да ти го кажа. (пауза)
ТОЙ ляга на дивана. ТЯ сяда до него.
ТЯ. Децата не знаят нищо. За тях ти си единственият. Няма друг. Искам добре да ме чуеш - няма друг. Това е по-важно от всичко, нали? Това е по-важно. (пауза) Трябваше да ти го кажа, нали? Кажи, не съм ли права? (нервно, почти истерично) Кажи, не съм ли права? Ако не бях ти го казала, как щеше...?
ТОЙ мълчи. Не помръдва от дивана.
ТЯ. Точно сега трябва да ми кажеш нещо. Нещо трябва да ми кажеш. (истерично) Напсувай ме. Хайде, напсувай ме. Кажи ми пак, че съм кучка. Курва... Че не съм Елена Андреевна. Че цял живот онанираш на Елена Андреевна. Моля те, поне ме напсувай. Един път, само един път. Удари ме. Напсувай ме. Като мъж.
Затъмнение.



ДЕВЕТА КАРТИНА

Дървена маса в другия край на сцената. Ядат боб. Едвам се чува тракането на лъжиците.
ТОЙ. Искам някой да ми каже за пеперудата..
ТЯ. За кое?
ТОЙ. Ако не може, поне да се опита.
ТЯ. За кое?
ТОЙ. Ако изобщо я има, да ми каже.
ТЯ. Нещо ти става. Става ти нещо, разбираш ли? ...
Пауза.
ТЯ. За Елена Андреевна ли? Кажи ми, моля те, кажи ми...
ТОЙ. Тя е една, не са сто. И сто да са, пак да ми каже.
Пауза.
ТОЙ. Спал съм с пеперуда, (пауза) беше лесно, хубаво, приятно...
ТЯ. Полудяваш... Аз съм виновна. Полудяваш...
ТОЙ. Искам Запа...
ТЯ. Няма Запа, няма Шуберт, нищо няма. Ти, ти...
ТОЙ. Да попеем за пеперудата, да я удавим в химни.
ТЯ. (бута си купата с боб и се заглежда проницателно в него сякаш за първи път. Иска да каже нещо, но не може)
ТОЙ. Опитай с пеперуда, опитай. Лесно е...
ТЯ. Добре, добре... (истерично)
ТОЙ. И е приятно, и е лесно...
Музика - Запа. Затъмнение.


ДЕСЕТА КАРТИНА

Рожден ден. На масата - боб, ядки, плодове, цветя. Около 20,00 часа. Пусната е касета на Запа. ТЯ и ТОЙ. Не се хранят. Стоят и мълчат.
ТОЙ. Дали ще дойде?
ТЯ. Обеща.
ТОЙ. Той знае ли, че си ми казала?
ТЯ. Предположил е...
ТОЙ. Не ги е виждал, нали? (нервно)
ТЯ. Никога.
ТОЙ. Имал ли е желание?
ТЯ. Много.
ТОЙ. На колко години е?
ТЯ. На 72.
ТОЙ. Има ли други деца?
ТЯ. Децата не са негови.
ТОЙ. Така и предположих.
Чува се звънец. ТОЙ става нервно и не знае какво да прави. ТЯ също става.
ТЯ. Ще отида да отворя.
ТОЙ кимва с глава. ТЯ отива. Отваря вратата. Появява се ПИАНИСТЪТ. Носи бутилка и цвете. В първия момент силно се притеснява. По лицето му е избила пот. Подарява й цветето.
ПИАНИСТЪТ. Приятно ми е да се запознаем. (подава му ръка) Отдавна бих искал да го направя. Желая ви здраве и още повече успехи в отглеждането на боба. (оставя бутилката на масата)
ТОЙ. Благодаря. (ТОЙ към нея) Мисля, че е време да пийнем.
ТЯ. И аз така...
Тримата сядат на масата. Неловка тишина. Само се чува Запа.
ТОЙ. По ирония на съдбата днес имам рожден ден.
ПИАНИСТЪТ. Защо по ирония.
ТОЙ. Дойде ми на езика.
ТЯ (към двамата) Кой какво ще пие? (усмихнато, лъчезарно)
ТОЙ. Аз ще налея.
ПИАНИСТЪТ. За мен един пръст ракия.
ТЯ. За мен повече ракия.
Разлива. На себе си налива водка.
ТОЙ. Трябва ли да се случи нещо тази вечер?
ТЯ. Не мисля. Просто исках да се запознаете. Вие всъщност се познавате. Но така, по-отблизо.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Аз ви помня съвсем бегло.
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Тогава сте гледали само нея. Така, че е нормално. По-нормално не може и да бъде.
ПИАНИСТЪТ я поглежда скрито. Оправя си косата. Пипа се за носа.
ТЯ. (към него) Гледал е и двама ни. Но аз все пак съм жена.
ТОЙ. (към нея) Гледал е само към теб.
ТЯ. (към него) Аз все пак съм жена.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Нещо не разбирам...
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Казах всичко. Абсолютно всичко.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Всичко...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Най-вече за децата...
ПИАНИСТЪТ. Мисля, че ....
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Мисля, че сега е моментът да си кажем всичко. Тримата. Няма време.
ТОЙ става. Започва да обикаля стаята. Приближава се към масата. Отпива глътка водка. Пак става. ТЯ гледа надолу в чашата си. ПИАНИСТЪТ гледа надолу в чашата си.
ПИАНИСТЪТ. (към двамата) Смятам, че е редно...
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Редно е и ти да си тука... (пауза) Все пак си дошъл на рожден ден.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Редно да обясня все пак...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Мисля, че всичко е ясно. Всъщност как поддържате това шкембе вече толкоз години? От музика ли или работите извънредно? Предполагам, че само от музика не става...
ПИАНИСТЪТ. (към него) Не знам дали сега е моментът.
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Сега е моментът, няма други моменти. Няма време за други моменти.
ТОЙ. (към нея) За какво няма време? Защо все няма време?
ПИАНИСТЪТ. (към него) Вижте, нищо не е случайно. И това не беше. Изобщо не беше...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Пак ви казвам - сега е моментът.
ПИАНИСТЪТ. (поглежда към нея, към него) Не знам как ще прозвучи. Може би адски банално. (гледа към нея) Това е жената на живота ми. Разбирате ли. Единствената жена, първата, последната. Майка, дете, жена, всичко... Жената... разбирате ли...?
ТОЙ. (към ПИАНИСТА, видимо напрегнат) Не се чувствайте длъжен чак толкова, че да разбирам.
Налива си още малко водка. Долива всички чаши на масата.
ТОЙ. Все пак не са ли много силни думи?
ПИАНИСТЪТ. (към него) Силни думи... (сприхаво) То няма думи. Всъщност изобщо няма думи. Откъде може да има такива думи?
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Има нещо перверзно в това някакъв мъж да ми обяснява, как жената, с която живея от 40 години, му е и майка, и дъщеря, и жена, и всичко.
ПИАНИСТЪТ. (към него) И кислород, и вода, и цвят, и пеперуда... Каквото си искате. Каквото си изберете. (пауза) Вижте, адски е деликатно.
ТЯ. (към него) Ако искаш, мога аз да кажа (притеснено)
ТОЙ. (към нея) Ти не мислиш ли, че това все пак е перверзия? Поне малко не го ли мислиш?
ТЯ. (към него) Защо перверзия? За теб всичко е перверзия. Кое не е перверзия за теб? Поне до края на живота си бих искала да знам кое не е перверзия.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Вижте... (изключително притеснен) Вижте, аз децата не съм ги виждал. И сигурно няма да ги видя. Разбирате ли ме. Тя никога не ми е позволявала да ги видя. Искал съм поне веднъж, ей така... някакъв подарък... Поне така, някак си...
ТОЙ. (към него) Изобщо не приличат на вас.
ПИАНИСТЪТ. (към двамата) Дори не са музикални?! (учудено)
ТОЙ. (към него) Малко, съвсем малко. Като всички останали.
ПИАНИСТЪТ. (към нея) Не мога да повярвам.
ТЯ. (към него) Така е. Не са музикални. Приличат на мен.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Ето, виждате ли!? Не са музикални.
Пауза. Минали са няколко часа. Около 1,00 часа. Малко уморени.
Още напрегнати.
ТОЙ. (към пианиста) От вчера си мисля, че това е сън. И сега е сън. Дори не знам случва ли се нещо. Дали живея, не знам. През всичките години все се питам защо толкова я обичам. Вчера пак се питах. Защо толкова? Какво трябва да се случи? Има ли изобщо нещо, което може да се случи? Когато я видях за първи път знаех, че е ТЯ. (пауза) Хареса ми скромното червило. Беше някак матово. Жестовете й ме притегляха. Стопяваха се саркастично в уличката. Крайчеца на устата й ме възбуждаше. Още като я видях, разбрах... Разбрах, че е ТЯ. После си говорихме с часове, с месеци, с години. Без да спрем. Бях сигурен, че в
нея е всичко. Вчера пак си го мислех. Дори след като разбрах... Още повече си го мислех.
Пауза.
ПИАНИСТЪТ (към него) Беше с едно такова матово червило, когато го правихте върху пианото. Аз ви гледах. Тя ви целуваше дискретно. Аз ви гледах и свирех. Тогава всъщност беше най-добрият ми концерт. Тялото й се извиваше деликатно над пианото. От време на време се стопяваше и пак се появяваше. Аз разбирах, че е ТЯ. Разбирах го със всеки нерв в мозъка си. След тази вечер изобщо не заспах. Стоях на прозорците. Обикалях улиците. Започнах да се погубвам. Разбирате ли ме? Мина известно време и се обадих по телефона. Поканих я. Тя дойде. Казах й, че преди дори да е проговорила, преди да я познавам, е вече
част от мен. Същата вечер вие не бяхте в града. Направихме го на едно старо легло, останало от баба ми. Аз мечтаех да го направим на пианото. Тя винаги ми казваше, че то е само за вас. Спали сме много пъти. И все на тази стара пружина. Все на тази пружина.
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Веднъж се прибра пияна. Седна до мен и ми каза: “Само бобът ще ни спаси”. (пауза) Каза ми: “От утре започваме да ядем боб”. (пауза, замисля се) Започнах да събирам различни сортове. Всяка сутрин, обед и вечер ядяхме боб. Може по малко, по една лъжичка, но ядяхме. Опитвали сме всички възможни сортове. Тя правеше най-вкусния боб. Никога не съм си го представял по-вкусен. Посадих специални сортове на тавана. Дори имаме индиански семена. В града само ние имаме от тях. (пауза) Възпитахме децата да ядат боб. Всички казваха, че бобът действа положително. Дори лекарите. С годините тя постепенно губеше желание. При мен беше точно обратното. Все повече и повече. Сутрин, обед, вечер.
ПИАНИСТЪТ. (към него) Понякога вървя по улиците и си мисля как стоите двамата и ядете боб. Сутрин, обед, вечер. С отмерени жестове. Винаги съм мечтал (пауза) и аз цял живот с нея да ям боб - сутрин, обед, вечер. Дори посреднощ. Много рядко сме яли заедно боб. Почти не помня кога. Все ми обясняваше, че иска вие двамата... (гледа към нея)
ТЯ. (към ПИАНИСТА) Ако искаш, ти му кажи.
ТОЙ. (към двамата) Още нещо ли има?
Дълга пауза.
ТЯ. (към него) Не, нищо...
Затъмнение.
ЕДИНАЙСЕТА КАРТИНА

ТЯ и ТОЙ отиват в другия край на сцената. Сядат на дървената маса и започват да ядат боб.
ТОЙ. Искам да й направя небе. С малки свенливи облачета.
ТЯ. На кого?
ТОЙ. Да няма космонавти, самолети и делтапланери.
ТЯ. Пак ли...
ТОЙ. Да ги напълня с червило, с шампанско. И с други работи.
ТЯ. С какви други работи?
ТОЙ. Да се полюшват монотонно. Напред-назад, нагоре-надолу.
ТЯ. Напред-назад, нагоре-надолу...
ТОЙ. Да е толкова есенна, като Елена Андреевна.
ТЯ. Добре си, нали си добре? ...
ТОЙ. Да е толкова бяла, като Елена Андреевна.
ТЯ. Ти нали не си Серебряков, нали не си...
ТОЙ. Да е толкова малка, като Елена Андреевна.
ТЯ. Виж, ако нещо те боли, можеш просто да ми кажеш. Да ми прошепнеш, да ме предупредиш..., нали ме разбираш...
ТОЙ. Да е облаче някакво сред другите облаци...
ТЯ. А ти какво ще си? Кажи де, ти какво ще си... (истерично)
”Парче” от Боб Дилън.
Затъмнение.
Тримата в стаята. Стоят на масата. Много след полунощ е. Много уморени. Почти пияни.
ТЯ. (към него) Ти не можеше да имаш деца. Разбрах го три месеца след като се оженихме. Казаха ми, че някои бобени зърна имат свойства да оправят безплодието. Хванах се за това. Всичко трябваше да изглежда нормално. Затова започнахме да се храним с боб. Сутрин, обед, вечер. (пауза) Мина време и разбрах, че нищо няма да стане. Търсих дълго баща на децата ни. Беше ми трудно... Не исках нищо да разбереш. (пауза) Когато го правехме на пианото, непрекъснато го гледах (към ПИАНИСТА) Погледът ми замръкваше в клавишите. Усетих го. Бях сигурна, че това ще е ТОЙ. (пауза) Бобът изобщо не помогна, но ти свикна с него.
ТЯ (обръща се към ПИАНИСТА). Той знаеше това още от самото начало. Разбираше, че едва ли не го използвам за разплод. Може би трябва само да му благодариш. Или не знам, но мисля, че така е редно. (пауза) Никога не му позволих да види децата. Дори да ги чуе по телефона. Молил ме е стотици пъти. (пауза) Стотици пъти... Никога не му позволих. (пауза) Както ти казах, бобът изобщо не помогна. (пауза) Една вечер сънувах Чехов. Беше чисто гол. Седна до мен и започна да ме гали. Галеше ме дълго, напоително. Говореше несвързано, заекваше. Разказваше ми някаква пиеса. Знаеш, че никога не съм обичала театъра. Но го
слушах. Имах, чувството, че този сън променя нещо. Опита се да ме целуне по коляното и аз се събудих. Тогава реших, че ти и аз трябва да четем Чехов. Знаех, че е глупаво, дори смешно, но си мислех, че това може да ни помогне да имаме свое дете. По-късно ти свикна с Чехов и започна да го препрочиташ всеки ден. Ядеше боб и четеше Чехов. Не знам дали има човек на света, които да го е чел повече от теб. Възпита децата да четат Чехов. Малко по малко. (пауза) Чехов също не помогна. (пауза) Това бяха моите опити. Моите експерименти. Животът ми... Може би много неуспешни, но... (обръща се към ПИАНИСТА), но поне опитах. Направих, търсих... Не съм стояла... Нали разбираш? Той знаеше и за Чехов, и за всичко. Мисля, че не
трябва да му се сърдиш. Най-нормално е...
ТОЙ и ПИАНИСТЪТ мълчат.
Мисля, че все някога трябваше да ти го кажа. Исках и той да бъде тук (обръща се към ПИАНИСТА). Той има това право. Всъщност, с моите експерименти аз те промених, много те промених, но мисля, че беше за добро. (пауза) Ако мислиш, че съм сгрешила, можеш... каквото искаш... Но все пак опитах. Имах право на този опит. Имах ли право? Кажи де? ... Имах ли? ...
ТОЙ. (на себе си ) Толкова много боб и толкова много Чехов...
ТЯ. (към него) И много Елена Андреевна...
ТОЙ. (към нея) Значи сме живели в нещо като лаборатория.
ТЯ. (към него) Може и така да се каже. Но нали разбираш? Нали ме разбираш? Не точно лаборатория.
ТОЙ. (към нея) Ние тримата сме били едно семейство. Едно семейство. Такова, по-странно, но семейство.
ТЯ. (към него) Не знам дали е точно така. Всъщност може, но...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Вие как мислите? Едно семейство ли сме били?
ПИАНИСТЪТ. (към него) Не, не... не мисля (пауза) Трябва да тръгвам. (пауза) Не сме били едно семейство. Няма такова семейство...
ТОЙ. (към ПИАНИСТА) Не, не си тръгвайте. (към нея) Кажи му да не си тръгва.
ТЯ. (към себе си) Не знам. Просто не знам. Изобщо трябваше ли?
ПИАНИСТЪТ. (към двамата) Трябва да тръгвам. (Облича се набързо. Целува я по челото. Излиза.)
Пак Запа. Много Запа. Леко затъмнение. ТЯ и ТОЙ се преобличат и постепенно започват да
танцуват. Двама красиви, жизнени старци танцуват. В този танц годините не се подчертават.
Няма години. Има пиано. Пианистът свири на пианото. Те двамата танцуват силно притиснати. Танцът продължава две минути. На екран се появяват жени, които чистят боб. Мъже, които сеят боб, деца, които събират боб. ТЯ танцува и не гледа към ПИАНИСТА изобщо. Малко по-късно се появяват и Чехови героини. И Елена Андреевна между тях. Те също танцуват. Постепенно танцът свършва. ПИАНИСТЪТ напуска незабелязано сцената. Вече е станало ранна сутрин.
ТЯ и ТОЙ силно притиснати на дивана.
ТЯ. Днес сутринта пак си бил в Чехов.
ТОЙ. Да... Пътувах си. Играх си. Пях.
ТЯ. Сигурно ти е било приятно?
ТОЙ. Да.
Пауза.
ТЯ. Сега го сложих да се вари.
ТОЙ. Какъв сорт? (оживява се)
ТЯ. Дори не видях. Мисля, че е от унгарския.
ТОЙ. В бакалията пуснали някакъв съвсем нов. Експериментален.
ТЯ. Ще проверя. Ако има, ще купя.
ТОЙ. Дано да не е свършил. Тези сортове винаги свършват бързо.
Пауза.
ТЯ. Защо никога не си купихме пиано?
ТОЙ. Все щяхме и все нещо ставаше.
ТЯ. За децата беше важно...
ТОЙ. Важно беше, но така се случи. (пауза) Те къде са сега?
ТЯ. По света.
ТОЙ. Не се обаждат. Взех да ги забравям.
ТЯ. Ще се обадят. Винаги се обаждат.
ТОЙ. Колко му е, само един телефон.
ТЯ. Имат работа. Нямат време.
ТОЙ. Само един телефон...
ТЯ. За какво сме им. (пауза)
ТОЙ. Имам чувството, че избягаха от нас. Остаряхме. Миришем.
ТЯ. Не са, не са...
ТОЙ. Да, да, избягаха...
ТЯ. Не са. Просто така трябваше. Така е по-добре.
ТОЙ. Те всъщност много приличат на мен.
ТЯ. Много. (усмихва се)
ТОЙ. Пеят толкова фалшиво! Ама много фалшиво!
Пауза.
ТЯ. Искаш ли да сложа повече домати?
ТОЙ. Добре.
ТЯ. Ще сложа много домати и чушки. Ще го направя така, както го правехме преди.
ТОЙ. Тогава слагахме много домати. Сега почти не слагаме.
Затъмнение.
ТОЙ и ТЯ в другия край на сцената. 12,00 часа. Ядат боб. Съвсем леко се чува тракането на лъжиците.
Малко по-силно от предишния път.
ТОЙ. (гледа към нея) Усещам, че се променям. Ям боба нервно. Мляскам. Лъжицата ми е неудобна. Започва да не ми харесва боба. Все го мириша преди това. Оглеждам го. Разяснявам си го. Преди не ми се беше случвало да ям боба така. Ако ме види Елена Андреевна сега... Само ако ме види. Ще припадне още на вратата. Няма да иска да влезе. Ще си отиде веднага. Ще ме забрави. Трябва да се успокоя. Да не мляскам. Трябва да не мисля за глупости. Да ям по-културно. По-изискано. С чувство за отговорност. Поне заради Елена Андреевна да го направя. Поне заради нея. Иначе какво ми трябва повече? Нищо. Ама нищо. Само това ми трябва. Да се успокоя. И да започна да ям боба по-спокойно. По-прилежно. И Елена Андреевна да седне до мен. Двамата да се храним. Ето тук, от лявата ми страна. Или срещу мен. Все тая. Само да е тука някъде. До мен да е.
Пауза.
ТЯ. Елена Андреевна ще дойде. Да, ще дойде. И друга като Елена Андреевна ще дойде. Мляскай си спокойно. Мляскай си. Ще дойде. Вярваш ми, нали? ...
ТОЙ. Винаги така казваш. Винаги все така казваш.
ТЯ. Аз не чета Чехов.
ТОЙ. Това не ми пречи.
ТЯ. Добре...
Пауза.
ТОЙ. Аз дори не съм я виждал.
ТЯ. Красива е. Стройна. Елегантна. Малко нервна. Гласът й е нежен и предизвикателен. Очите й - големи, големи. Достатъчно големи, за да остарееш в тях.
ТОЙ. Да остарея ли?
ТЯ. Червилото й е гъсто. Много гъсто. Шията, особено шията й... (разплаква се)
ТОЙ. Ти да не си я виждала?
ТЯ. Стотици, хиляди пъти...
ТОЙ. Колко?
ТЯ. Стотици хиляди пъти... Ще ти хареса... много ще ти хареса.
ТОЙ. Как искам да...
ТЯ. Ще те заведа, ще те заведа... (бърше си скрито очите)
Затъмнение.


ДВАНАЙСЕТА КАРТИНА

ТОЙ. Готов ли е.
ТЯ. Още малко.
ТОЙ. Купих бои да боядисаме къщата.
ТЯ. Какви.
ТОЙ. Зелени. Светло и тъмнозелени.
ТЯ. Откъде ще започнеш?
ТОЙ. От тавана.
ТЯ. Там е пълно с боб!?
ТОЙ. Ще го махнем.
ТЯ. Къде ще го сложим.
ТОЙ. Ще го раздадем.
ТЯ. Какво?
ТОЙ. Ще го раздадем.
ТЯ. Нещо ти е станало.
ТОЙ. Решил съм го.
ТЯ. Защо?
ТОЙ. И Чехов ще раздадем.
ТЯ. И Чехов? (недоумяващо)
ТОЙ. Ще боядисаме къщата. Решил съм го.
ТЯ. Къщата? ...
ТОЙ. Тази къща. Зелена къща. (Отива към прозореца. Гледа навън.) Колко много Елени Андреевни - една, две, четири, пет, шест, седем. Ето пак една Елена Андреевна. Колко много. И с какви найлонови бикини. Всичко им се гледа. Озонът е полепнал по задниците им. Харесва ми да ги гледам. Какви прически? Какви гримове? Все едно са излезли от някакъв филм. Направо от филма - на улицата. И къде отиват сега? Отиват някъде. Вървят си и отиват нанякъде.
ТЯ. (сяда) Когато спях с него, си мислех за теб. Започнах да свиквам с него през годините. Но всъщност никога не свикнах. Ходих у тях. Събличах се и лягах. После си представях, че съм с теб. Все едно ти пулсираше, все едно ти ме целуваше. С твоята миризма. С твоите пръсти. (пауза) Сигурно никога няма да ме разбереш.
ТОЙ. Ще заминем.
ТЯ. Къде?
ТОЙ. В Зенладия, Индия, Маями, Несебър... Все някъде. Ще заминем.
ТЯ. Децата са си твои. Ти си им баща. Те нямат хиляди бащи. Имат един.
ТОЙ. Ще ходим по барове, по кръчми. С големи пиана и запотени пианисти. Ще танцуваме и ще пием. Ще се глезим.
ТЯ. Той дори много искаше. Все ме караше...
ТОЙ. Трябваше да го направим отдавна. Много отдавна трябваше. Без туй тук мирише на лук.
ТЯ. Но аз все му отказвах. Все му отказвах. Дори едно бобено зърно не съм му сготвила. После той ми каза, че ей така ще си остареем. Тъпо, много тъпо ще си остареем.
ТОЙ. Излизам от Чехов и виждам луна, гоня я, гоня. Нищо. Краката ми са мъртви, стар съм, мириша. (пауза) Нямам сили да се прибера.
ТЯ. Поне нещо да беше се случило. Нещо по-различно да беше се случило.
ТОЙ. Прибирам се в Чехов. Тъмно е. Мрачно. Някак облачно. Той свири до теб. Двамата сте силно притиснати до пианото. Той ти говори нещо на ухото. Целува те по шията. После те целува по-надолу. Все те целува.
ТЯ. Как ще оставим тази къща. Тя е толкова стара. Толкова е стара. Стените са закърпени – едвам, едвам... Таванът тече. Всичко тече...
ТОЙ. Трябва пак да изляза от Чехов. Насреща ми луна. Ще я гоня, ще я гоня. И пак нищо. Нищо. Но вече няма да се прибирам. Повече не ми трябва да бъда там. Не ми трябва. На кой му трябва да бъде в Чехов.
ТЯ. Сигурно ще умрем някъде по пътищата. Вече сме стари. Много сме стари. Ще умрем някъде по пътищата. Кой ще ни погледне? Децата са далеч. Много далеч. Дори не знам къде са.
ТОЙ. (отива към прозореца) Ето една Елена Андреевна. Маха ми, маха ми. Ето, и аз ще и махна. (маха й) Ето още една Елена Андреевна. (маха й) Ето още една... ах, какви, какви... (маха й) Пълно с Елени Андреевни. И все ми махат. Всички ми махат.
ТЯ. И как ще тръгнем без боб? Ти не можеш без боб. Ти нищо друго не хапваш четирийсет години. Нищо друго не хапваш. Как без боб?! Не може без боб!
ТОЙ. (стои на прозореца) Махат ми, махат ми!
Прилошава му. Отива към дивана и сяда.
ТЯ. При Елена Андреевна ли ще ходиш...? При нея ли? Защо сега? Трябваше отдавна. Много отдавна. А не сега. Сега е късно. (пауза) Четирийсет години ти чистя комплексите. С носна кърпичка. Един по един. Един по един. С носна кърпичка. Уж за добро. То не бяха комплекси, то не бяха проблеми... И все ти прав. Все аз курвата. Спала съм с много мъже! Не само с онези от оперетата. Спала съм. Децата са от друг. От друг са. Пиех..., наливах се. Всичко правех. Така ми харесваше. Но все исках да ти помогна. И пак само теб обичах. Беше слаб и затова. Да не мислиш, че заради друго. Никакъв не беше. И все боб ти готвех. Уж да се
оправиш. И после Чехов. (пауза)... Все си мислеше, че всичко е война. Война с мен. Война със съседите. Война с продавачката. Война със себе си. Все на война. Едва се оженихме - и започна. Четирийсет години война. Само децата. Децата ги гледаше... (пауза), (сменя тона, по-спокойно) Дори веднъж ми каза, че искаш да имаме 12. Помниш ли? И аз те питам:”Колко?” А ти - 12. С една голяма усмивка. Никога не съм те виждала с такава усмивка. Една ей такава (показва). Тогава, още тогава трябваше да ти кажа. И тогава нито
боб, нито Елени Андреевни. Щеше да си четеш вестниците като всички други. Да си ходиш по мачове като всички други. А аз - не. Все да ти помогна...
Леко затъмнение.
ТЯ и ТОЙ на масата.
ТОЙ. Готов ли е? ...
ТЯ. Има време... Сега ще нарежа лука. Ще нарежа лука.
ТОЙ. Добре.
ТЯ. Ще го направя по онази рецепта.
ТОЙ. И повече домати.
ТЯ става и започва да бели лук. Постепенно започва да го бели много бързо.
ТЯ. Омръзна ми този лук. Много ми омръзна.
ТОЙ. Искаш ли нещо да ти помогна.
ТЯ. Не. (пауза) Главата ми ще се пръсне... ( оставя лука, отива към прозореца) Навън е толкова хубаво. Ние никъде не излизаме. Само стоим в тази къща. Стоим, стоим и нищо. Навън е толкова хубаво. Трамваите пресичат тротоарите. Едни такива тържествени. И колко много мъже... Все млади. Все стройни. Така харесвам млади мъже. Особено раменете им. Най-обичам раменете им. Като реки са. И си се разхождат, разхождат си се. Напред - назад. Пият бира. Работят. Ето сега един ме заглежда. Само да си пооправя малко косата. (пооправя си я) Да, да, гледа ме. И аз го гледам. Погледите ни се пресичат. Има обица на лявото ухо. Квадратна... И ме гледа. Докога ще ме гледа? Не, не искам да ме гледа. Но, защо ме гледа... (истерично) защо, защо...!? (спокойно) Не искам да ме гледа!

Затъмнение.
Край