Андрей Кулев

АЕРОПЛАН И АВРОРА

Имаше един такъв момент, в който нямаше нищо, а когато вече имаше, ТЕ стояха на брега на реката и гледаха как минава времето. ТЕ отдавна бяха сменили часовниците си с компаси. ТОЙ спеше. ТЯ по-често. Когато не спеше, ТОЙ Я пазеше. Неясно защо и от кого. Спяха в корените на дърветата. ТОЙ правеше легло от мъх и Я галеше по гърба, докато усети равномерното й дишане и съня, който идва, за да Я отнесе някъде...

С изгрева ТОЙ ставаше и целият облян в утринна роса береше горски растения. Бе научен да ги разпознава само в ранните часове на деня, когато маранята започва да се вдига лека-полека и нощните птици заспиват приспани от светлината. В току-що откъснатата и още сълзяща кора от дъб ТОЙ носеше горските растения: боровинки, коренчета, ягоди, специални зелени листенца от дърво, растящо единствено там, където свършват зелените поляни и започва снегът.ТЯ се събуждаше от шума на листата и със затворени очи отваряше уста, за да може ТОЙ да й подаде много нежно първия плод.

Денем ТЕ бяха много заети: ловяха пеперуди, пускаха хвърчило, което ТОЙ направи от ризата си, къпеха се в реката, ловяха риби и след това ги пускаха. После уморени и щастливи сядаха на пясъка и ТЯ ГО учеше да пише непонятни за него думи. ТОЙ Я гледаше в очите и се чудеше какви ветрове биха довяли това прекрасно нещо, което драскаше с пръст по пясъка чертички и после ГО караше да ги повтаря, а ТОЙ седеше прехласнат и повтаряше. Така живееха те двамата, някъде там между момента, в който нямаше нищо, а след това се появи Любовта. Така живееха ТЕ, сред неясните очертания на младите континенти, някога, в онова далечно време наречено “Началото”, когато тялото Й беше все още непознато и с устни ТОЙ любопитно се разхождаше из красивия пейзаж на нейните клепачи. Незнайно откъде кацаха нежни и плахи целувки като птици, открили съвсем случайно способността си да летят. Това беше време, в което, колкото и близо да се намираха един до друг, думите, които ТОЙ отправяше към нея, летяха през океани и поля, носени от пощенски гълъби - бавно и малко несигурно...Той усмихнат я наричаше Слънце мое. Тя свеждаше поглед и тихо си мислеше: “Щом ме чака значи ми трябва часовник, може би?” И каквото и да си говорим, това бяха весели години, в които дъвченето на бонбони по цял ден беше занимание по-важно от всички останали и усмивките слизаха от лицата само тогава, когато трябваше да се каже нещо сериозно от типа на: “Защо пък да не хапнем някой друг захаросан бръмбар, а?”, и дори тогава, в тези жизнено важни моменти, ТЯ не сваляше усмивката от лицето си, а ТОЙ съсредоточено се залавяше за работа, защото тези бръмбари не бяха обикновени, тези бръмбари живееха в захарната трева, която растеше под водопада - там, където падащата вода докосваше спокойната, и в кръговете при удара се отразяваше точното разположение и трябваше око, свикнало с пречупването на светлината, за да разбере местонахождението на тези странни и толкова вкусни създания. Те ги нарекоха захаросани, защото бяха досущ като онези, истинските, летящи точици, от които ТОЙ често Й правеше гердани. Винаги когато Й омръзнеха, Тя ги пускаше да отлетят. Те често се връщаха и кръжаха около НЕЯ като планети около слънцето, топли, неоткрити... Понякога птиците долитаха с тревожната вест за избухването на някоя страшна и далечна война. Тогава ТОЙ се изправяше замислен и започваше бавно и много внимателно да облича сребърните си доспехи, които през останалото време на годината служеха единствено за огледало. Това бяха най-тъжните моменти в НЕЙНИЯ живот. Тихичко, без глас, ТЯ плачеше свита в хралупата на една голяма мечка, която ТЕ бяха кръстили Айсберг, заради белия цвят на козината, а и за краткост (цялото й име бе Айсбергина Де Ла Кристофор Колумбос). Айсберг беше добра мечка със странна предистория - като малка се бе качила на огромно парче “Топяща се скала”* и без да разбере бе прекосила цялото “Океанско море”, владение по това време на нейния близък приятел и пръв любовник Кристофор Колумб. Като губернатор на всички води, включително и леда в нашите питиета, и небето над тях, Крис, както ТЯ галено го наричаше, й бе подарил няколко звезди и ги бе нарекъл съзвездие “Голямата мечка”. Те често си пращаха писма. В последното ТЯ започваше с думите: “...Ех, и ти побеля, мой храбри мореплавецо и мой единствен...” - по нататък не се сети какво да пише и затова продължи “...единствен, единствен...” Но толкова за предишния бурен живот на Айсберг. Сега тя държеше в прегръдките си плачещото момиче и бършеше с опакото на лапата си сълзите Й. Така двете прекарваха времето, през което НЕГО го нямаше. А когато се върнеше целият в рани и почести, ТОЙ тихо лягаше в скута на СВОЯТА ЛЮБИМА и с дни разказваше за преживените битки. Понякога и Айсберг сядаше до тях и слушаше. Но сега бързаше: “Ще ме извините, но имам среща с Крис в средата на морето.” “Мога ли да се огледам в ризницата ти?” “Добре ли изглеждам?” “Надявам се, ще ме разберете?” - и изчезна. Така живееха ТЕ и ако някой някога каже: айсберг потопи Титаник, знайте това е била Айсберг, забързана към своята единствена любов.

А когато паднеше виолетовото покривало на нощта и малките камъчета изглеждаха като бисери на лунна светлина, и реката, сякаш огледало, отразяваше света слагайки го в рамка, с двата си бряга, тогава, в онова далечно и поетично време, ТЕ седяха на пясъка и хвърляха камъчета във водата и от концентричните кръгове, които се образуваха на повърхността, се роди виртуалната реалност. Тогава ТЕ и не подозираха, че след време разместените пластове на образа ще обърнат всичко с главата надолу и ще накарат хората да повярват в правенето на любов без допир.

И ето ги, стоят на брега и хвърлят камъчета в реката, която тече към извора си бавно, и се превръщат в деца.