* * *
Едно напред, две назад,
проскърцва камъшитеният стол на
доверието,
безплодни са опитите да преодолееш себе си,
колко от разума и колко от сърцето,
за да простиш,
владетелят на тялото ти в рамката на
прозореца,
колко от сърцето и колко от разума,
за да забравиш,
оглушали ябълковите градини
от неистовия повик на плътта,
преминава владетелят на тялото ти
и една ласка не е достатъчна
да укроти зверчетата на желанието,
но за какво говориш?
това не е следобед като всички следобеди,
тук всичко ти е чуждо
и бельото, което съхне на терасата,
и празните кранове на чешмите,
градът, в който живеехме,
се смалява в спомена:
неуместно е да се търси спасение
под шапката на очакването,
едно напред, две назад,
три жълти ябълки върху белия сняг.
* * *
Понеже очакването много често
е по-ранимо от самата среща,
а вестите идват прекалено късно,
намъквам дрехите от вчера,
пъхвам отхвърлените желания
и една ябълка в джоба,
заровен в сънищата
няма да разпознаеш устните върху
слепоочието си,
мирише на прегоряло мляко и кифлички,
улиците на този град са достатъчно дълги,
за да погълнат стъпките ти,
многобройни мостовете му за случайна
среща,
защото нито хлябът, нито целувките
стигаха,
за да заситят бялата птица между нас,
и все по-трудно ставаше да приемем,
че сме се докоснали завинаги.
* * *
Приятелите, с които пиехме чай на
верандата
и очаквахме големия кораб,
отглеждаха по една птица в очите си,
хранеха я с поетически прегръдки
и стискаха мечти в джобовете си,
така неусетно навлязохме в последния двор на лятото,
заякнаха крилата на птиците
и приятелите се запиляха някъде;
сега съм сама с трима новодошли,
говорим за важни неща
като неочаквано ниските температури
за този сезон на Балканите,
за това, че свободата става все понеразбираема,
купчина картички в чекмеджето
и една избеляла снимка:
6 октомври, пълнолуние,
разхождаме се по улиците на ALGARVE,
океанът не търпи неприсъствие,
пияници по тротоарите,
момчето прибира последните столове,
този шал от витрината
толкова би ти подхождал,
но ти не обичаш шалове,
няма значение, казваш ми,
светът е прекрасен, не защото е различен,
а защото постоянно отключва спомени,
непостижими като товарния влак на моста
и огромната луна в празния вагон,
няма значение, пишеш ми,
никой не би разпознал Брьотон в това
предградие,
и разбирам, макар и да траят по-дълго
от прегръдките на плътта, поетическите прегръдки
не закрилят изгубването ни в нищетата на света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар