Калин Илиев

БАЛЪТ НА ЗМИИТЕ

На Мърфи, заради летенето
Участват:
Аве - дама
Веа - дама
Ева - дама
Адо - кавалер
А - змия с претенции за кавалер
О - змия с претенции за дама
Пощальона - господин Ег, господин Стриндберг, господин Стронбърг
Балът
Двата камъка


1.

Занемарен двуетажен дом. Първият етаж представлява просторно помещение с врати към изхода и останалите стаи, които не се виждат. Вторият етаж се подразбира. Отпред, встрани лежат два огромни, безформени камъка. Те изглеждат наклонени един към друг така, сякаш копнеят да си проговорят.
Тишина. Чува се тихо съскане, утихва. Появява се Аве, движи се предпазливо, очаква някого, нервничи. Тишина. Влиза шумно Веа.

Аве: Шшт!
Двете чакат мълчаливо. Познатото тихо съскане, утихва. Влиза Ева.
Аве: Както винаги закъсняваш!
Ева: Защо не си глътнеш змийското езиче!
Аве: Шт, по-тихо!
Ева: Или пък да си захапеш, ама силно, ревматичния показалец, дето си ми го забола в душата, а...!
Аве: Слушай, бонбонче, бонбонченце...
Веа (Прекъсва ги): Откачалки! Спрете!... Няма да ви позволя да скапете всичко, ясно ли е? Събрали сме се за нещо, което... за най-важното в животеца ни... Сега, след толкова години кавги и нерешителност, когато най-после се решихме... Най-после трите заедно, сами...
Ева: Ама не сме сами.
Аве и Веа уплашени се озъртат.
Ева: Докога ще кибичат тук тия шибани камъни? Докога ще ни подслушват, докога ще ни натрапват целомъдрието си?
Аве: Камъните са си тук, откакто се помня.
Ева: От палеолита значи.
Аве: Интересно, ако въобще достигнеш моята изискана средна възраст, тогава ти, бонбонче, на какво ще приличаш?
Ева: По-важно е на какво ми приличат шибаните камъни.
Веа: На какво?
Ева: Пльоснали са се като задницата на разгонен бик в селския вир.
Веа: На мен пък ми приличат... на войници, в бляскава парадна униформа. Важни, дисциплинирани, непобедими.
Аве: Пак сте се събудили тази сутрин потни.
Ева: Браво, че как позна?
Аве: А на мен... (Пауза). А на мен ми напомнят огромните сейфове в банката. (На Веа). В банката на баща ти.
Веа: Моят баща беше военен, мамо.
Аве: Безпокоиш ме с твоите фантазии. Баща ти беше първокласен, световноизвестен банкер и специалист в инвестиционното дело.
Ева: Като гледам къщата - каймакът на инвестицията.
Веа: Тя греши, Ева. Нейният мъж - мой баща и твой тъст, беше полковник. С мустаци и сабя. Жесток, пропит полковник.
Ева (След кратка пауза): Безпокои ме, че още ги няма поканите за Бала на благотворителността.
Веа: Господин Ег обеща да ни ги предаде лично.
Познатото съскане.
Аве: Чухте ли... това съскане?
Трите се заслушват. Съскането утихва.
Аве: Змията отново е допълзяла в нашата крепост.
Веа: Змиите са две. винаги са си живяли тук, под камъните. но ти или не ги чуваш, защото ти отслабва слухът, или забравяш, че си ги чула, защото паметта ти вече...
Аве: Ще станете вие на моите години, на тази изискана средна възраст. Как само съскат, сссссс... Лазят ми по нервите!
Веа: Той ще ги убие.
Ева: Кой?
Веа: Господин Ег. Като дойде да ни донесе поканите, ще го помоля и той всичко ще направи за мен.
Ева: Не е господин Ег, а господин Стриндберг. Скапаняк като останалите мъже. Пръхти докато те съблече, после се чудиш къде му е оная работа.
Веа: Въобще не ме ядосваш.
Аве: Точното му име е господин Стронбърг и не е пощальон.
Веа: Всеки мъж е пощальон, господин Ег е моят пощальон. А господин Стриндберг е призрак.
Аве: Разберете, че говорим за един и същи човек, за господин Стронбърг. И не е пощальон, а най-обикновен мъртвец. Навремето беше вълшебен танцьор. Тогава... (Размечтава се). Ех, тогава... тези балове, това висше общество... Той се появяваше грациозен и хипнотичен като лебед. На нас, дамите, коленете ни омекваха, гърдите ни се надуваха като коледни балони, а мъжете започваха да се наливат от ревност... А той, към кого мислите се запътва?
Ева: Към първата кукумявка.
Аве: Право към мен. (Веа и Ева се хилят). Покланя ми се, а погледът му, погледът му, господи...! Нямаха край тези диви любовни танци - валс, фокстрот, румба... И сега съм елегантна, едва шейсет и седем килограма, но тогава, ех, тогава...!
Ева: Аве с прякор “Тогавата”.
Смехът на Ева и Веа се усилва.
Аве:Той е мъртвец, а не пощальон, разбрахте ли? (Пляска с ръце, смехът спира). Кискате се като проскубани гъски, само защото ми завиждате!
Пауза.
Веа: Грешиш, мамичко... Иска ти се да ти завиждаме, иска ти се да си ходила на бал, но това е твоето болно въображение. Болното въображение на дъщерята на презадоволени, атрофирали и лицемерно набожни псевдоаристократи от Запада... Но мъжът, в който си се влюбила от пръв поглед, а както знаем няма по-нелепо нещо от първия поглед, той беше пълната противоположност – емоционален, неуравновесен военен от Изтока...
Аве: Господи, Веа, ти си луда! С баща ти се познаваме от студенти, бяхме заедно на един бал в столицата, тогава той беше студент в техническия...
Веа: Нищо подобно! Той беше комплексиран полковник с проклет характер и никога не те е водил на балове. Цял живот избиваше Наполеонови комплекси и се напиваше по граничните поделения... В края на краищата шизофренията на семейството ни е малка част от безсмислието и вонята наоколо.
Аве (Свива ръце в юмруци): Слушай, малка кучко...!
Ева (Застава между тях): Той е още жив!... Жив е!... А ние продължаваме да се караме и забравихме най-важното. Прави са хората като казват, че жените като се съберат и... Но този път - не! (Аве и Веа се успокояват) Първо - да го... нали..., а после - право на бала, на лов за пиленца. Какво ще кажеш, Аве?
Аве: Предпочитам котараците.
Веа: А аз войниците.
Ева: Змиите ловят пиленца.
Аве: Котките - котараци.
Веа: Офицерските дъщери - ефрейтори. Но преди това, тази вечер...
Ева: Тази вечер, преди бала, ще му видим сметката!
Аве: На това ненаситно сукалче.
Трите: Преди бала, тази вечер, сега!
Ева: Така ви искам. (Вади картончета). Ще теглим жребий. Ние сме три стихии, той няма никакъв шанс. Теглете.
Всички теглят картончета, обръщат ги.
Ева: Първа съм. Знаех си, че съм женена за мъртвец.
Веа: Ако не успееш, аз съм след теб.
Аве: Хайде, войната започна!
На външната врата силно се чука.
Веа: Вие ли сте господин, Ег?
Пощальона (Отвън, не се вижда): Тъй вярно, скъпа госпожице Веа. Може да ме наричате и ефрейтор Ег. Нося поканите за бала.
Аве: Гласът ви много ми напомня за този на господин Стронбърг.
Пощальона: Е поркоа па, мадам? Във вашата изискана средна възраст ще бъдете пищната сребърна луна на бала.
Ева: Това е копелето Стриндберг!
Пощальона: Йес, бейби, призракът на твоите влажни сънища.
Трите: Това е той... това е той!...
Аве: Господин Стронбърг, вероятно знаете, че загубихме единствения ключ за външната врата.
Пощальона: Разбира се, пощальоните всичко знаят.
Аве: Врата е с метални обшивки и стоманена каса и разбиването Ј, ако се наложи...
Пощальона: Абсурд! ПрАвена е за обсада, по-лесно е да пробиеш космически кораб.
Веа: Тогава? Заключени сме, край с нас - змии, а балът всеки момент ще започне...
Пощальона: Всичко ще бъде наред, дете мое.
Ева: Слушай, сладур, надявахме се да дойдеш с някой подходящ, голям... ключ за външната врата.
Пощальона: Правилно сте се надявали. Пощальоните винаги носят онова, което се очаква от тях. Те са пратеници на съдбата, глашатаи на прозрението, долавят мечтите, невидимите трели на копнежите...
Аве: Господи, същински Йоан Златоуст!
Ева: Отвори тогава и ни дай поканите за Бала.
Пощальона: Трябва да се върна за нов ключ, защото този, който донесох и безуспешно пробвах, се оказа малък.
Ева: Защо веднага не се върна, а ни почука и продължаваме да губим още време в приказки?
Пощальона: Обадих ви се, за да знаете, че съм идвал, че продължавам да се грижа за вас.
Аве: Милият той!
Веа: Но, Балът скоро ще започне!
Пощальона: Летя!
Ария от “Летящия холандец” съпровожда тежкия му тропот, утихващ в далечината.
Ева: Нямаме време за губене! Тръгвам на бой! (Решително излиза).
Аве: Залагам лъжичка от сребърния сервиз на баба ти, че няма да успее.
Веа: Приемам, въпреки че сервизът е само посребрен. Залагам гривната, която ти ми подари, че Ева ще успее.
Аве: Какво поколение!
Излизат.


2.

Познатата картина. Няма никой. Познатото съскане. Влиза Адо, с книга в ръка, усамотява се до камъните. Чете и мърмори.
Адо: “Тази вечер двете жени... решиха да направят решителна стъпка и да го...” О, не! В края на краищата... (Разгръща книгата).
Влиза Ева с чаша в ръка.
Ева: Не те ли е страх да стоиш близо до камъните?
Адо (Затваря книгата): Какво искаш?
Ева: Опасно е.
Адо: Зная аз кое е опасно.
Ева: Все четеш, четеш... (Той крие книгата зад гърба си) Я да видим мога ли да позная какво четеш.
Адо: Защо не си вървиш по пътя с тази... с тази съмнителна чаша.
Ева: Ти държиш в ръцете си “Недоразумението” от Камю или “Бог” от Уди Алън. Първото е - “Недоразумението”. Но защо го криеш от мен?
Адо: Попитах те - какво искаш от мен?
Ева: Имам нужда, понякога, да си говоря с теб.
Адо: Лъжеш. Ти ме мразиш.
Ева: Не крия, имала съм и такива моменти. Но в края на краищата, Адо... Ще ти призная истината... Влюбена съм в теб и най-вече в ума и заразяващата любознателност, които се крият зад това високо чело. Ти си толкова различен от нас, от баща си... Адо! Спомни си медните залези на слънцето, когато ми разказваше приказки и ми четеше стихове. Неповторими са твоите анализи на модерните послания на човечеството... Липсват ми тези вечери. Чувствам се опустошена от подозрения, от интригите със сестра
ти и майка ти, омръзна ми да се правя на разпасана кобила... Не го ли чувстваш?
Адо: Не. Остави ме.
Ева: Скъпи! (Притиска се до него).
Адо (Отдръпва се): Защо се докосваш до живия мъртвец, до кастрата с изгнила вътрешност? Обсебен съм от внушенията ти, че съм излишен, защото не приличам на бик, че съм недоразвит трАвестит, че функцията на мъжа е на градинар, който обслужва женската утроба, копае, плеви, засява и полива, за да расте тя извънмерно, да става все по-голяма... Да! Да се надува и надува тя, да заеме цялата вселена, да се превърне в гигантска утроба, която ще погълне целия свят, космоса... Махай се!
Ева:: Болни момичешки фантазии, Адо, болни и неумели. (Притиска се до него). Не мога кат теб да извайвам най-добрата метафора, а така обичам фикциите, фантазиите. Друго съм искала да ти кажа, но поради силно желание и твърди малки възможности, често говоря несръчно, дори обратното... Липсваш ми, Адо! (Той се опитва да се отдръпне, но тя се притиска до него). Ти си моят Екзюпери, моят малък принц. Ти не си градинар, аз не съм това, за което говориш. Пред теб... (Пауза). През теб е просто една беззащитна съвременна жена, която отчаяно се нуждае от теб, от ума и мускулите ти, от копнежа и семето
ти... (Целува го).
Адо (Объркан): Не, не мога да повярвам! Ти... играеш си...
Ева: Не и сега.
Адо: Наричаше ме “мъртвец”!
Ева: В организма на жената глупостта е повече от водата.
Адо: Колко пъти се канеше да ме убиеш? Страх ме е от теб! (Отдръпва се от Ева.)
Ева: Какво ли не говорят мръсните човешки уста, и моите не правят изключение, но това са глупости... Твоят страх е мистичен, продукт на хипервъображението ти. Въобразяваш си, че си героят на Камю от “Недоразумението” и близките ти сроднички ще те убият. Огледай се, пиесата не е живота... (Пауза) Така ми се иска отново да се притисна до теб, но няма да го направя, докато не поискаш. (Пауза) Спомняш ли си как танцувахме в нощта на нашето запознанство, преди години, на същия този ден, на същия този Бал?
Пауза.
Адо: Ти беше най-вълшебното момиче, с къдрава коса, розова панделка и феерична рокля...
Ева: Въртяхме се щуро, ти ме развяваше като ветрило във въздуха, телата ни едва се докосваха във вихъра на танца и даже щяхме да излетим през перилата на терасата, спомняш ли си?
Адо: Да.
Ева: Защо, господи, сме не такива каквито мечтаем!
Адо (Разколебан): Отдавна не съм те чувал да говориш така.
Ева: И аз.
Адо: През всичките тези години на нашия ужасен брак имахме един единствен прекрасен месец, нашия вълшебен меден месец. Останалото време за мен беше ад, а за теб сексуален маратон с жребците на града... Как сега да повярвам на думите ти?
Ева: Съжалявам, Адо!... Израснах самҐ момиче. В три стаи с пет мъже - баща, вуйчо, двама братя и дядо. До един бяха разгонени пръчове, най-гаден беше старият Мефистофел. Те умориха мама, когато бях съвсем малка. С мама бяхме свидетели на сексуалните им изстъпления. По стаите, по двора, навсякъде, без да се съобразяват с никого... В нашия дяволски дом бяха обезчестени, развратени, изнасилени, разпънати на кръст хиляди жени... Мама умря от унижение. Не можа да попречи аз да видя всичко това, съсипаха я сълзите, пресъхналите ми очи. Преди смъртта си ме закле да отмъстя. Тя не ме закле, Адо, тя ме прокле. Аз съм създадена да обичам мъжете, но превърнах обичта си в оръжие на ненавистта... И тебе мразя, но понякога... понякога, както сега, те обичам...! (Пауза). Объркана съм от вълнението на думите, които изричам... Думите ми са така силни, като измислени... Аз играя роля, Адо... Преструвам се... Защо не ръкопляскаш?
Адо: Вярвам на всяка твоя дума и дълбоко ти съчувствам! (Доближава се до нея, докосва я.)
Ева: Притисни ме както в онзи месец! Силно, скъпи, клети ми Адо! (Адо силно я притиска. Пауза.) Искам всичко да забравя! Да запомня... завинаги... само онзи месец!... Обичам те! (Пауза).
Адо: Обичам те, Ева! (Целуват се).
Ева: Искам да заспя завинаги със спомена за розовия месец!
Адо: Няма да те оставя сама, скъпа Ева!
Ева: Нищо красиво и нежно ли не те задържа на този свят?
Адо: Ни най-малко.
Ева: Не те ли е страх от смъртта?
Адо: Страх ме е, но не за себе си, а за цялото човечество. Затова предпочитам да умра обичайки, отколкото да съществувам в пустош.
Ева: Тогава... да го направим!
Адо: Готов съм, но как?
Ева: В ръцете си държа чаша с най-силната отрова, която беше за теб.
Адо: Виж ти! В “Недоразумението” не пише..., но аз заподозрях...
Eва: “Недоразумението” е книга, а нашата битка просто приключи. Изгубихме я и двамата. И всякакви подозрения вече са излишни.
Пауза.
Адо: Сами ли опустошихме живота, мечтите си?
Ева: Опустошени са корените ни, клети Адо! Корените на родителите ни и на техните родители, на шибания човешки род.
Пауза.
Адо: Недоразумението просто е... космическо.
Ева: И все пак... ние с теб се изхитрихме, съпруже мой. Откраднахме от необятната пустош цял месец.
Адо: Тридесет дни от тази лъскава и измамна пустош...
Пауза.
Ева: Ще се махнем и ще запазим завинаги спомена за неземния месец...
Адо: Вълшебния месец...
Ева: Медения розов месец...
Двамата: Нашия месец...
Пауза.
Ева: Отровата е подсладена и действа светкавично. Няколко капки стигат за всеки от нас... Не бих понесла спазмите на лицето ти, побеляването на алените ти устни и потъмняването на сините ти очи. Нека първа изпия своята половина... Сбогом, Адо!
Ева целува Адо и вдига чашата, но Адо светкавично я изтръгва от ръцете Ј.
Адо: Аз съм кавалер докрай! Сбогом, Ева! (Целува я) Отивам си от тук щастлив, защото съм обичан!
Отпива от чашата.
Ева: Отиваш си глупак, какъвто си дошъл.
Избягва навън.
Адо хвърля чашата подире й, изревава от болка и се превива на две. Известно време е неподвижен, свит на кълбо. Бавно се надига, на лицето му е изписано недоумение.
Адо: Това ли бе всичко?... На небето ли съм? Но там няма камъни?... Та аз съм си тук! И болката премина... Не мога да повярвам!... И Камю не се е сетил за това.
Излиза.


3.

Позната картина. Познато съскане. Няма никой. Изпод камъните изпълзяват двете змии А и О - феерични, елегантни, в пъстроцветни окраски. Съскането се усилва.
О: Най-после на чист въздух!
А: Охлузи ли се, скъпичка?
О: Слава богу новата ми премяна, която смених при пълнолуние, е невредима. Много си миличък, мили!
А: Твоята пъстроцветна и слава богу ненакърнена премяна особено отива на формата на езика ти, скъпа О!
О: Благодаря за комплимента, мили А!
А: Твърде скоро, скъпа О, ние ще изпълзим вледеняващо в този дом, ще клъвнем хората и... край.
О: Защо не клъвнем проклетите хора още сега?
А: Змиите не са касапи, мила О. Чакаме хората да настъпят.
О: А ако не го направят, скъпи А?
А: Ще ги чакаме, а ако не ни настъпят, тогава... няма да ги клъвнем. Но сега по-важно е да проведем нашия урок по светски разговор. Как ти се струва, добре ли протича той, скъпа мадам О?
О: Надминава очакванията ми, мили господин А!
Чува се шум, змиите утихват, шумът изчезва.
А: Какви ли не шумове и шумченца се реят из света на хората. Особено сега, при подготовката за откриването на бала.
О: Скъпи господин А, коя мислиш, ще бъде първата дама на Бала?
А: Кой друг, ако не прекрасната мадам О!
О: Щастлива съм да чуя това, господине... Само че ме е страх да не ни изненада бодливия господин ЕГ, преди да клъвнем хората, преди да облечем новите им бални дрехи, преди да покажем на обществото истински обноски на кавалер и дама, преди да се слеем с вихъра на танца...
А: Бодливият Ег е твърде шумен, за да ни изненада. Неспирно пее и репетира, въобразил си е, че на бала ще бъде поканен да изпълни “Летящият холандец”.
Змиите се смеят. Пауза.
О: Хората имат много песни за летенето, а за пълзенето нямат нито една. Защо така мечтаят по огромното, празно небе, кавалере мой?
А: Хората са алчни и земята им е тясна, скъпа О. Помисли само, ние в какви тесни пространства пълзим и с какво благородно достойнство го правим!
О: Само това ли е причината за летенето, уважаеми А? Не криеш ли нещо от мен?
А (След кратка пауза, бурно): Разбира се, че истинската причина е друга, проницателна О! Летенето... то е красиво нещо... Най-красивото на света!
О: Ето значи, защо толкова искам да летя, мили мой А!
А: Но това не е никак лесно. Аз, разбира се, мога да ти помогна... Сега обаче, скъпа О, трябва да продължим нашия урок, защото балът наближава. Три, четири!
А и О театрално разиграват обноски между кавалер и дама.
А: Подавам Ви ръка, мадам!
О: Облягам се на нея, господине!
А: Тъй грациозна сте, мадам!
О: А вие сте тъй силен, господине!
А: Приемете въздушна целувка, скъпа госпожо!
О: Връщам Ви я с трепет, галантни господине!
Чува се познатата ария на “Летящият холандец”.
А: Тревога!
Змиите се скриват под камъните!


4.

Пощальона (Отвън): Ето ме отново при вас! (Пъха ключа в ключалката, щрака.) Аве и Веа са го чули, влизат.
Веа (Тихо): Ева е успяла, успяла!
Аве (Тихо): И да го видя... (Високо) Впечатляващо бързо се върнахте за един възкръснал, господин Стронбърг!
Пощальона (Настойчиво се опитва да отключи, мърмори): Как да възкръсна, като не съм се раждал...
Веа (Тихо): Облогът е мой!
Аве: Глупава и упорита!
Пощальона: Моля?
Аве: Питам - кога най-сетне ще получим поканите за Бала?
Пощальона (Продължава опитите и мърморенето): Ще ги получите, ще ги получите...
Веа: С най-големия ли отключвате?
Пощальона: Тъй вярно, скъпо дете, но и той е малък. (Изнервен, блъска вратата) Проклета порта, сякаш е храмът на целомъдрието! Ще трябва да се върна за нов ключ.
Аве: Това беше ясно от самото начало. Побързайте!
Отвън се чуват пистолетни изстрели, писват клаксони, пищялки.
Веа: Балът всеки момент ще започне! Тичайте, господин Ег!
Пощальона запява арията и полита в далечината. Кратка пауза.
Влиза Ева, съкрушена.
Аве: Жив е, нали?
Ева: По-жив от преди. Отровата, която изпи, беше достатъчна за стадо слонове... Не мога да повярвам!
Аве: Спечелих облога!... (Към Веа). Давай гривната!
Веа: Луда ли си? Подарък не се връща. (Към Ева.) Повлекана, размазано адажио!... Тук не е дворът на френската кралица, а бойно поле. Сега ще ви покажа как се побеждава!
Излиза с решителни крачки
Аве: Храни кучка, да те...
Ева: Права е, изложих се...
Пауза.
Ева: Ти, на какво се зарадва, че не успях, или че той е жив?
Аве: Нито едното, скъпа. Просто много ми се иска да дойде и моят ред. Веа също няма да успее, залагам на празно.
Ева: И аз. (С изумление) Този идиот е безсмъртен!
Аве: Безсмъртен, глупости!... Ти залагаш, че Веа ще успее.
Ева: Не съм казвала такова нещо.
Аве: Не може и двете да залагаме на едно и също нещо, нали? Ето, сребърната лъжичка от сервиза на баба ти.
Ева: Баба е на дъщеря ти... Добре, от мен - кехлибареният гердан, който ти ми подари.
Аве: Договорихме се.
Ева (С нарастващо изумление): Разбираш ли - той... той е безсмъртен!
Аве (Доближава се до нея и нежно я гали): Разбирам объркването и страха ти. Отпусни се... отпусни се...!
Ева се отпуска в ръцете й. Пауза. Адо незабележимо пробягва през помещението, скрива се зад камъните.


5.

Познатото съскане.
О (Не се вижда, тихо): Скъпи А, сантиметри деляха този мъж от смъртта.
А (Не се вижда, тихо): Скъпа О, направи обръч около краката му и когато реши да тръгне, той непременно ще те настъпи. И тогава - Екзитус.
О: Ако ме види и прескочи?
А: Твърде разстроен е, за да забележи една змия в краката си.
Пауза.
О: Не мога, мили мой А. Нещо като милосърдие на горещи вълни преминава през издълженото ми тяло. Мъчно ми е за този объркан човечец, дори му съчувствам.
А: Ти си най-добродетелната дама, която познавам!
О: Благодаря, очарователни А!... Разчувствах се, виж тези жени как се галят, искам и ние...!
А: Свий се в пръстена ми, мила О!... Така, чудесно е!
О: Прекрасно е, ммм...!
А: Тихо! Ммм...!
О (След малко): Скъпи А, чувствам се възбудена като истинска жена!
Чува се шум.
А: Шт!
Змиите утихват.


6.

Влиза Веа. Неузнаваема, маниерите и жестовете Ј напомнят на полковника, облечена е в неговата униформа, на главата - фуражката му, в ръката държи зареден пистолет.
Веа: Мирно! Свободно!... Къде е мишената Адо? Влизал ли е тук?
Аве и Веа смутени се отдръпват една от друга. При вида на Веа смущението им е последвано от изненада и вцепенение.
Аве: Как така... ще е влизал, не е.
Ева: Крие се някъде в миша дупка.
Веа: Обявявам бойна тревога! Заповедите ми да се изпълняват безпрекословно! (Сяда по войнишки, кръстосва крак върху крак) По силата на провидението поех огромната отговорност да съм въоръжен комендант по време на военното положение. Врагът се крие, а в тила липсва контрол, забелязват се аномалии... Това ме изнервя, ставам подозрителна, тоест подозрителен и мога да бъда много опасен, неконтролируем, да... (Вторачва се в тях.) Притеснявам ли ви? (Пауза) Правете каквото правехте реди да дойда. Хайде!
Ева: Отива ти да се правиш на полковник и униформата, пистолета...
Веа (Крещи): Млък! Не говори без разрешение! (Насочва пистолета срещу тях, двете замръзват от страх.) Правете това, което правехте, докато аз немил-недраг се скитам по бойното поле! Започвайте! Броя до три и стрелям на месо! Едно... две...
Аве (В уплахата налучква сполучлива импровизация, вживява се): Ние, ние двете тук, какво можем да правим, освен... Говорихме и за мъже. Не, не за мъже, а за един единствен - за полковника. Тоест за... за баща ти, или пък за теб... Всъщност... (Спира объркана.)
Веа: Защо спря?
Ева: Връхлетя я апорията.
Веа: А-по-ри-я? Каква е тази мръсна дума?
Ева: Непреодолимо противоречие. Разликата между очевидното и например... видимото.
Веа: Дрън-дрън! Продължавай разказа! Едно... две...
Аве: Ох!... Колкото и да се опитвам да забравя полковника, той беше мъж на място... И най-важното – истински военен. С мустаци, сабя, пропит и неотразим грубиян, въобще - супермен... Той знаеше, че основната цел в живота на истинския мъж са властта и парите... Парите бяха под достойнството му, но владееше с всички средства властта и беше част от нея... От всичко обаче полковникът най-много обичаше своята единствена дъщеря Веа. Но криеше от нея любовта си, ах, как умееше да я крие... любовта си, защото беше... разузнавач... Това е, свърших.
Веа: Страхотно! Никога не си лъгала така хубаво. (Скача на крака и стреля над главите им, доближава пистолета и в упор го сочи към тях.) Играчка-плачка, играчка-плачка, играчка-плачка!...(Двете треперят от страх.) Мислите ме за куку, но грешите!... Кажи ми ти, родна ми майко, галила ли си ме така някога, както галеше нея? (Пауза). Кажи ми, кога си ме галила както галеше тази нимфоманка, преди малко?
(Пауза. Веа подсмърча.) Защо мълчиш? Говори!...
Аве: Махни този пистолет!... Страх ме е!
Веа (Преодолява слабостта си): Отговори на въпроса ми, или... ще стрелям!
Пауза.
Аве: Ти си ми дъщеря... галила съм те, как да не съм... Това сега е различно... Ще ми се пръсне сърцето от страх, моля те! Насочи пистолета другаде... моля те!
Неочаквано, Ева бавно, но решително става.
Веа: Сядай на мястото си!
Ева (Гледа я твърдо в очите): Полковник Веа! Каква е тази шибана ревност, какви са тези детинщини!... Много добре знаеш, че тук никой никого не обича... Нито някой обича себе си.
Пристъпва към Веа.
Веа: Още една крачка и стрелям!
Ева: Няма да стреляш. Защото сме обречени да бъдем заедно до края. (Пристъпва още една крачка, Веа се колебае.) Ние сме трите царици в царството на омразата и пълната пустош. Но ако на наше място бяха трима мъже, какво щяха да са направили на една самотна жена, на теб например? (Веа е объркана). Какво?
Веа: Досега щяха да са ме намерили...
Ева: И още?
Веа: Да са ме... убили.
Ева: Но преди това щяха да те изнасилят, да отнемат пикливата ти девственост, да те пръснат...
Веа: Стига!
Ева: Така се вживя в играта, че забрави за какво сме се събрали. Ти забрави кой е твоят единствен враг. (Пристъпва, бавно нАвежда ръката и с пистолета надолу.) Кажи... кого цял живот си искала да разкъсаш?
Пауза.
Веа: Адо... брат ми. (Болезнени спомени нахлуват в съзнанието Ј). Така го обичах в началото и той ме обичаше, но постепенно... (Пауза, дълбоко си поема въздух.) Спомням си веднъж... бях на седем, а той на единадесет... Трябваше да извървим пеш трийсет километра, през лятото, в най-големия пек, през сипеи и скалисти зъбери, осеяни с бодливи храсти и влечуги. Двамата с Адо бяхме боси, тъй като тръгнахме ненадейно... Полковникът вървеше пеш. Смили се над наследника си и го качи на коня, смили се и над коня и не качи мен, за да не тежа... Катерехме се така през целия зноен ден. Разбира се, на Адо сигурно му е било
мъчно за мен, може и дори да е страдал, но не го показа... Така сме извървели почти цялото разстояние - полковникът, коня с наследника и аз. Припаднала съм малко преди да стигнем, с отекли и окървавени крака... (Пауза) Оттогава краката ми често отичат, крия ги в панталони и сандали. Най-ужасното е, че никога няма да обуя изискани дамски обувки с високи токчета. Разбирате ли? Разбираш ли, Ева? Разбираш ли, мамо, дето ти от страх пред полковника дори и тогава не ме погали?... Никога няма да бъда грациозна дама! И може ли въобще някой да си представи кренолинена рокля със сандал на бос крак!? Всички ще ми се подиграват, всички!... (Хълца. Аве се разнежва и се доближава, за да я прегърне, но Веа я отблъсква)
Не искам закъснели ласки! Никого не обичам... Най-много е виновен той - наследникът. При това Адо винаги е мразил полковника, страхуваше се и се срамуваше от него. А аз -обожавах го, миризмата на ботушите , вкисналия дъх и пиянските брътвежи. Но такава е орисията ни, любовта получава омраза, а омразата - привързаност... Бях така привързана, че отвързана просто се стопявах, без мнение и посока. Оправдавах всички негови залитания, налагани с пистолет и юмрук. Той беше комунист, аз - също, той беше фашист - аз също... Но никога, никога не получих благоволението му. То изцяло беше собственост на друг. (Пауза)
Всъщност... дали всичко това се е случвало с мен... Или с някой друг?... Или по друго време?... Обърках се!... Раздвоена съм, някой напира да изскочи от мен... Стоп, спри!... (Овладява се, отново твърдо както преди.) Това е! Ненавиждам наследниците! Те нямат място на нашия бал и този бал ще бъде първият ни свободен женски бал! (С познати командни маниери и жестове.) Мирно! Свърши лирическото отстъпление, следва настъпление! (Заема бойна стойка, души, претърсва навсякъде) Прерових цялата къща. Той е някъде тук... Няма къде другаде да е... Наследила съм обонянието на полковника, мирише ми на кръв... Тук е... Усещам го, усещам тупкащото му заешко сърце! Сега ще го спипам!
Веа е проверила навсякъде, насочва се със зигзагообразни движения към камъните, започва да ги обхожда. Адо внимателно я следи, продължавайки да се крие зад камъните. Двамата в успоредни кръгове обхождат камъните. Аве забелязва Адо и му помага с жестове.
Ева: Какво ръкомахаш?
Аве: Не ти ли прави впечатление? (Разкършва бюста си.) На тези години и така стегнат! Но се препоръчват постоянни движения
Продължава незабележимо да насочва Адо, предпазвайки го едновременно от Веа и Ева, известно време си играят така на “котка” и “мишка”.
Ева (Рязко, подозрително): Видях те! Жестикулираш...
Аве: Разговарям с покойния си съпруг. Като гледам великолепните маневри на Веа, припомних си младостта, полковника. Той...
Ева: Кой - полковника или банкера?
Аве: Не ме прекъсвай! Той провеждаше великолепни учения по разузнаване. Веднъж откри противников боец, който се беше престорил на кладенец и от носа му течеше изворна вода... Тогава научих как се управляват разузнавачи под прикритие нощем в гъстата гора. Така!...
Жестикулира и продължава да насочва Адо, докато Ева с недоумение зяпа ръцете и, но изведнъж Ева се досеща, рязко се обръща и вижда Адо.
Ева: Ето го! Там е! Вляво... зад камъните.
Веа се спуска в указаната посока и бързо настига Адо. Изстрел, втори, тя изпразва от упор целия пистолет в него. Адо се строполява по очи на земята. Пауза.
Веа (Задъхано): Свърши се... унищожих го.
Ева: Браво!
Аве: Най-после!
Неочаквано Адо се надига от земята. Трите жени изпищяват от ужас и уплашено се вкупчват една в друга.
Адо (Опипва се, разглежда дрехите си, озърта се наоколо, изумлението му е неописуемо): Пет... пет пробойни и - жив! Такъв абсурд няма и в Уди Алън... Няма съмнение! Вие не можете да ме убиете. Защото... защото сте проклети сектантки, с вас живеем и умираме в различни измерения... Вече не ме е страх от вас! (Тръгва си, на вратата.) И не ви мразя. Ето, даже се усмихвам, защото се сещам за един герой от пиесата “Приятели” на непознат автор, който обичаше да казва: “Идва ми да се обеся, ама ме е страх да не се удуша”. Защо не се смеете?
Излиза.
Веа (Ридае): Как ще се оправдавам сега пред полковника! Как...
Маха си фуражката и отчаяно пъха пистолета в устата си, натиска спусъка - изщракване на празно, втори, трети път - напразно, разплаква се още по-силно и излиза през страничната врата.
Пауза.
Аве: Тя си разкървави устата с пистолета.
Пауза.
Ева: Този идиот е безсмъртен! Какво ще правим сега?
Аве (Многозначително, уверена в силата си): Когато мине през огъня, и дяволът става на пепел. Аз съм го родила, аз ще го убия!... Давай гривната!
Ева: Защо му помагаше?
Аве: Справедливостта изискваше да сме по равно, като в игра... (Обзема я силен романтичен спомен.) Като някога, когато... двамата бяха малки, макар и рядко - така се забавлявахме... най-обикновени игри, през уикенда, в близкия парк...
Ева (Извиква): Защо му помагаше?
Аве (Настръхва, насила откъсната от сладостния спомен, но бързо се отърсва): Защото исках да спечеля облога. Хайде, гривната е моя.
Ева: Лъжеш! Защото не искаше той да умре. Нещо трепна в онова, дето му викат душа, признай си!... Раждала си го, поднасяла си му топлите си, сочни цици, късал е косите ти, ръфал е годинките ти... Нещо трепна в теб, нали?
Аве: Много ти се иска да е така, нали!... Но не е. Просто не мога да си позволя да загубя сребърната лъжичка от сервиза на баба ти.
Ева (Нервно изкрещява): Бабата на дъщеря ти!
Аве (Хладно просъсква): Хайде, давай ми гердана!
Ева (Отговаря и по същия начин): Ти си знаеш - подарък не се връща.
Аве: Мога да си го взема със сила.
Ева: След това няма да ме помиришеш.
Пауза. Аве променя тона, сега той отново е както преди. На същото отговаря и Ева.
Аве: Дай ми възможност да се измъкна от ситуацията така, че да изглежда подобаващо уважително и за двете ни.
Ева: Рожденият ми ден е след месец.
Аве: Ето, честит рожден ден! Подарявам ти отново този красив кехлибарен гердан.
Доближава се до нея, нежно я целува, прегръщат се.
Ева: Много си мила!
Аве: Радвам се, че го оценяваш, скъпа!
Отвън по високоговорителите започва масирана реклама на бала.
Ева: Никакво време не остана!
Аве: Скоро ще разбереш какво съм му приготвила на това сукалче. Ако пристигнат поканите, извикай ме!
Аве и Ева нежно се целуват и бързо излизат през различни врати.


7.

Отвън приготовленията за предстоящия бал стават все по-припрени.
Познато съскане, усилва се. А и О игриво изпълзяват.
А: Скъпа О, чуваш ли звуците отвън, балът скоро ще започне.
О: Как ли изглежда един истински бал?
А: За да разбереш това, уважаема О, трябва да побързаме с нашия последен урок по танци. Започваме!
Змиите си тананикат и танцуват.
Змиите: Рок-рок-рок енд рол!... Хоп - превъртане!... Хоп - обратно!... Ритъмът е в опашката, рок-рок...!
Неочаквано О спира да танцува.
А: Какво има, очарователна О, защо спря да танцуваш? (О не отговаря.) Не играем ли добре?
О: Напротив, скъпи А, ти си очарователен кавалер и танцьор!
А: Но тогава... ти изглеждаш натъжена, нежна О!
О: Прости ми!
А: Още малко търпение и ще ги клъвнем, обещавам ти!
О: Не е това, скъпи А.
А: Тогава какво има, очарователна О?
О: Ти обеща да ме научиш да летя.
А: Сега ли?
О: Да. (Твърдо). Сега и никой друг път.
А: Но защо точно сега?
О: Защото сега съм се престрашила. Моля те!... Твоята баба ни е говорила, че най-красивото нещо, което е виждала, е летяща змия в празното небе, приличало Ј е на фантастична пъстроцветна комета. Не искаш ли и аз да приличам на едно такова вълшебство?
А: Искам, но сега няма време. Балът всеки момент ще започне, имаме урок...
О: Нищо друго не ме интересува сега освен летенето! Ти каза, че е проста работа... Така ли е, или си ме излъгал, мили?
А: Как така ще те излъжа, очарователна О, да не съм човек!... Пък и на мен ми се иска ти да полетиш.
О: Започваме тогава!
Пауза.
А: За да полети една змия трябва първо много да го иска, след това да напрегне цялото си тяло, но не надолу както сме свикнали, а нагоре, нагоре...
О: Ето! (Разгъва тялото си и започва да се гъне.)
А: Има обаче и едно условие. Трябва да оставиш на земята всичко излишно
О: Нямам нищо излишно, скъпи О.
А: Става дума за навиците, мислите, мечтите - тях трябва да оставиш. Да оставиш тук желанието си да хапеш.
О: Оставям го.
А: Да оставиш мечтата си за бала, за първата дама...
О: Никак не искам... Но и това оставям.
А: Накрая, трябва да оставиш на земята и мисълта си за мен, тя най-много тежи, скъпа О. (Тихо) Оставяш ли я?
Пауза.
О: Ти летял ли се, скъпи А?
А: Опитах, но не успях да се освободя от мислите си.
О: А дали после, когато... когато летенето свърши, ще мога ли отново да намеря мисълта за теб? Ако - не, тогава...
Пауза.
А: Забравих да ти кажа и още едно малко условие, скъпа О. Когато една змия много иска да лети, просто го прави, без да изпада в подробности. Аз ще мисля и за двама ни и ще те чакам!... Започваме!... Концентрирай се, забрави всичко друго! Мисли само за летенето, само за летенето... за летенето...!
О застава неподвижна, концентрира се. Разгъва тялото си и започва да вибрира, издължавайки се нагоре, отлепва предницата си и постепенно се отделя от земята. Полита. Кръжи щастлива.
А: Тя лети, лети!...
Неочаквано О стремително се спуска като камък надолу и тупва до А.
А: Беше прекрасно, защо спря?
О (Треперейки): Защото... изглежда ми е останала една излишна мисъл - за страха... и понеже от високото забелязах отдалеч господин Ег, който тича насам... за първи път го видях - огромен и с бодли... мисълта ми ми дотежа... Съжалявам!
А: Ти си моята гордост! Обичам те!
О: И аз, и най-съм щастлива, че си намерих всички останали мисли на мястото.
А: Позволи ми да те целуна, недостъпна О!
О: Аз съм твоя, мой верни А!
Змиите си разменят нежности.
А: След бала и аз ще полетя с теб, О!
О: Ура!
А: Но преди това трябва да се оправим с хората, да облечем новите си бални дрехи, а преди това да се скрием, защото господин Ег вече е наблизо... Тревога!
Змиите се скриват.
8.
Влизат Ева и Веа. Напрегнати са.
Ева: Още малко търпение, полковник Веа!
Веа: Ах, защо нямах само един куршум повече, да си пръсна малкото змийско мозъче!
Ева: Ще стане каквото е писано от Автора ни, скъпа! Ако знаеш само Аве какво е приготвила за малкия Адо... Този път е изключено да не успеем!
Веа: Ако той реши да се скрие от нас завинаги?
Ева: Не може да излезе от къщата, трябва да мине оттук, край нас, а ние затова сме тук - за да не мине... Освен това той се мисли за безсмъртен и не го е страх от нас. Не може да не се изкуши да дойде, уж просто така, а всъщност да демонстрира шибаната си самарянщина.
Веа: Два пъти, два пъти не успяхме!
Ева: Като в приказките, ще успеем на третия път.
Чува се познатата ария. Пощальона е пристигнал, все така шумен и невидим.
Ева: Светкавичен си, каубой Стриндберг! Носиш ли го?
Пощальона: Най-големия. Този път всичко е точно. Ето, сложил съм го в специален куфар. Отварям, вадя ключа, отключвам... (Отваря куфара). Между другото научих прелюбопитна градска интрига от битово-криминално естество.
Ева: Най-после нова клюка, бързо я казвай!
Веа: Но да е някоя, която е нова за нас. Да не е например онази, за професора...?
Пощальона: Коя?
Веа: Би трябвало да я знаете - на годишното си събрание съветът на екстрасенсите и магьосниците накълцали на парчета своя традиционен опонент, някакъв професор от академията на науките.
Пощальона: И го изяли сготвен с аспержи, зная.
Веа: Тогава, да не е онова съобщение на оня пророк, с трите очи, който... как беше...
Пощальона: Който в предсказанията си нарекъл края на света “БАЛЪТ”. Не е това. Ще ви разкажа нещо, което току-що се е случило и няма откъде да го знаете.
Веа: Мислете му, господин Ег, ако го знаем!
Аве (Влязла е незабелязано): Веа, държиш се като малко момиче, остави господин Стронбърг да се изкаже. (Тихо, само на двете.) Видях го. Скучае. Скоро ще е тук. Шт!
Пощальона: В някаква къща, подобна на вашата...
Аве: Не зная друга такава къща в града.
Пощальона:... В тази къща един мъж два пъти убил три жени. Това е - преди да се разтвори озоновата дупка или да ни блъсне кометата ние ще се изколим.
Ева: Не разбирам как така... два пъти?
Пощальона: Момент, сгреших... Ставаше дума за двама мъже, които веднъж убили три жени, да.
Веа: С пистолет ли?
Пощальона: Чакайте, пак сгреших. Трима мъже... така, трима мъже един път убили две жени... Или пък, дали не бяха трима, които... два пъти... една жена... Забравих, съжалявам, уважаеми дами!
Веа: Да не би три жени два пъти да са убили един мъж?
Ева, Аве (Грубо): Мълчи, глупачко!
Пощальона: Може и да сте права, скъпа госпожице Веа, но вие откъде пък да знаете?
Аве: Тя просто си прави хипотези, по принципа на вероятностите, според порядъка на цифрите и прочие. Това може да се случи навсякъде, къщи като нашата колкото искаш... Но разкажете по-нататък, господин Стронбърг!
Пощальона: Нататък... Градското мнение е разделено на две. Едната половина смята, че мъжът, ако приемем че става дума за убит мъж, първият път е убит на майтап, а вторият път - сериозно. Другата половина твърди, че мъжът още първия път е бил убит на сериозно, а втория път - на майтап...
Ева: И как ще се разбере кои са прави?
Пощальона: Международна фирма организира публично залагане, за броени часове отпечата милиони картончета с двата варианта, за убит от първи път или за убит от втори, разбирате... Картончетата вече са разпратени в страната, в момента няколко печатници продължават да печатат картончета за света. Въобще очаква се да получи феноменално световно залагане.
Аве: Вие, господин Стронбърг, на кого ще заложите?
Пощальона: Като информирано служебно лице нямам право да залагам. Но имайки предвид тоталната корупция, глупаво е да пропусна. Ще заложа след обявяването на резултата. За печелившия.
Ева: Кога трябва да бъде обявен резултата?
Пощальона: Тази вечер, на Бала на благотворителността. Процент и половина от приходите щедро ще бъдат раздадени на шестдесет процентното безработно население в страната.
Аве: Навярно се предвижда ултрафамозна церемония, нали?
Пощальона: На Бала, от официалната трибуна, под лъчите на стотици прожектори и телевизионни камери лично господин кмета ще разпита убития... И тъй като входът на Бала е с безплатни покани, очаква се на градския стадион да се струпа целия град. Прогнозите на независими експерти са, че стадионът няма да издържи, ще се срути и тогава ще започне истинското шоу на импровизацията.
Отвън се чуват сирени и гъгниви високоговорители.
Ева: Но защо още си говорим през вратата? Господин Стринберг, отворихте ли куфара, извадихте ли най-после проклетия ключ?
Пощальона: Да. И го пробвах. Не става.
Ева: Нали уж беше достатъчно голям, огромен...?
Пощальона: Така е. Но и той е малък... за вашата врата. Съжалявам, много съжалявам!
Аве: Но защо не тръгнахте веднага, скъпи господин Стронбърг?
Пощальона: Защото... защото много ми се искаше да си поговорим. Правя го за пръв път от три месеца, все хвърча ли, хвърча...
Веа: Не се бАвете нито секунда, мистър Ег, ще закъснеем, моля Ви! Върнете се и донесете ключа най-после!
Пощальона: Разбира се! Летя!
Запява, тропот, отдалечава се.
Ева: Тоя май ще се окаже по-голям идиот и от Адо.
Аве: Всеки следващ мъж е идиот и половина в сравнение с предния мъж. (Пауза) Адо всеки момент ще дойде. (Вперва поглед към небето.) Дай ми сила, господи!
Ева (Доближава се до Аве, притиска се към нея, нежно я гали): Нашата надежда е в теб, скъпа!... Имаш ли нужда от помощ, имаш ли нужда от нашата сила...? Даваме ти я.
До двете се доближава и Веа. Притиска се в тях. Стоят така, притиснати една в друга, както никога до сега и навярно както никога в бъдеще, за пръв и последен път.
Аве: Благодаря ви, скъпи мои! Бъдещето е наше! На силните и независими жени, но заедно... Вие ми давате сила, благодаря Ви!
Трите, усмихнати и съпричастни активно се галят, сякаш по този начин си вливат сила, сякаш се зареждат, сякаш се превръщат в една силна, непобедима жена.
Аве: Не бива да повтаряте моята грешка. Да забременявате, още повече пък да отглеждате син от баща алкохолик, пройдоха и психопат... Вечни глезения, ревове, всеки ден и всяка минута - болести – истински, заушки, напикавания, фобии, цял живот без нормален сън... Красивото, еманципирано, усмихнато момиче се превърна в скърцащо приспособление за съхраняване на мъжкото безсмислие, на едно болновато, грозно и глупаво мъжко животно. В природата този ембрион би пукнал, но в живота на мъжете постепенно пукнах аз... Насилваме ги да живеят, унищожавайки себе си... Какво е нашето майчинство - робство, гнет, унижение... За какво ни е то?... Нужни ли са ни мъжете?... Глупости!... Аз ще отмъстя за нежеланото майчинство, за хилядите изпрани пелени, за подигравките и побоищата, за пропуснатите балове, усмивки, пътешествия и авантюри, за изсъхналата ми младост... Ще го убия и никой не може да ме упрекне! Сега или никога!
Трите: Сега или никога!
Аве: И не забравяйте какво се разбрахме. Театърът започва!
Трите жени сядат на три стола, кръстосват смирено ръце на коленете си, на лицата им се изписват маските на покаянието, от очите им струи християнска добродетелност и дълбоко разкаяние. Замръзват така.


9.

А (изпод камъните, не се вижда): Скъпа О, лети колкото си искаш, само не заприличвай на тези трите!
О (изпод камъните, не се вижда): Мили А, като ги гледам така неподвижни и езичето ме засърбява.
А: Напълно излишно. Хората имат една поговорка: каквото си направиш сам и господ не може да ти го направи.
О: Това, което гледаме, драма ли е или комедия, уважаеми А?
А: Мисля, че това е класическа човешка трагедия, мила О.
О: Нямам търпение да ги клъвнем и да облечем новите им бални дрехи. Балът всеки момент ще започне, скъпи А!
А: Нетърпелива О, може и да не се наложи ние да ги нападаме. Мирише ми на трупове. Скоро всичко ще стане ясно. Мълчи и гледай!


10.

Влиза Адо. След като ги вижда, се спира до вратата. По даден от Аве знак трите жени запяват популярна празнична песен, която обикновено хората пеят още като деца. За Адо е очевидна постановката на ситуацията, но трите жени пеят така хубаво, а песента му напомня толкова скъпи неща и така му въздейства, че той присяда на един стол. Песента свършва. Адо замечтан не помръдва от стола.
Аве: Радваме се, че дойде все пак при нас, скъпи Адо!... И ако можеш... прости ни чудовищните постъпки!
Ева: Прости ни!
Веа: Прости ми, Адо!
Пауза. Адо е замислен, не отговаря.
Ева: Очевидно е желанието на дявола да заживеем заедно. Колкото и да ни е трудно.
Аве: В края на краищата ще се научим и на това. След като трябва да живеем заедно, по-добре да е в мир.
Веа: Ти си така добър, дори и не мислиш за отмъщение... А ние сме просто отвратителни! Кажи – какво можем да направим за теб?
Пауза. Адо не отговаря.
Аве: Стой си тогава. А ние ще си пеем и играем както някога. (Дава знак.)
Трите започват добре познатата от всички им детска игра, която се нарича “Познай какво държиш!”. Веа завързва очите на Аве с черна превръзка. После вади от кобура пистолета и го пъха в ръцете й.
Ева, Веа: Аве, познай какво държиш? До три пъти.
Аве (Опипва пистолета): Сешоар.
Ева и Веа се смеят и репликират: “Не позна! Втори път”.
Аве (Продължително опипва и мирише): Пулверизатор.
Ева и Веа се смеят: “Трети последен път!”
Аве: Пистолет.
Веа: На кого е?
Аве: Може да е на всекиго.
Ева: Играй по правилата! (Многозначително.) Не разваляй играта!
Аве (Против себе си): Разбира се... пистолета на полковника.
Веа: Позна! Страхотна си!
Аве маха кърпата от очите си и я завързва на Ева. Неочаквано и без той да разбере вкарва в играта и Адо, като издърпва от ръцете му неизменната книга и без дори да я погледне я слага в ръцете на Ева.
Аве, Веа: Ева, познай какво държиш?
Ева (Опипва я): Книга.
Аве: На кого е?
Ева: На кого... на Адо.
Веа: Страхотна си! А коя е книгата?
Ева: “Недоразумението” от Алберт Камю.
Пауза. Двете жени не знаят коя е книгата и очаквателно поглеждат към Адо. Той вече е вкаран в играта и поддавайки се на нейните емоционални закони, макар и колебливо, се включва.
Адо: Не позна.
Ева: “Бог” от Уди Алън.
Адо: Не позна. Трети последен опит.
Ева: “Мъртвешки танц” от Август Стринберг.
Адо (Все още с резерви, но очевидно доволен от приятното чувство на играта, дори леко се усмихва): Спечелих!... Ти държиш “Малкият принц” от Антоан дьо Сент Екзюпери.
Ева: Едно на нула за теб. Който печели, отговаря.
Ева маха кърпата от очите си и я връзва на Адо. Аве бързо издърпва скрити до този момент два проводника, включени от единия край в източник за високо напрежение. Доближава се до Адо, придържайки проводниците далеч един от друг за изолираните повърхности.
Аве: Подай ми и двете си ръце, сине! (Адо и подава разтворените си ръце, тя пъха в тях оголените краища на кабелите.) Стискай!
Адо стисва кабелите. От ръцете му изскача дим, замирисва на изгоряло месо. Така е разтърсен, че хвръква на няколко метра встрани. При падането проводниците се опират един в друг и токът изгасва.
Тъмнина. Тишина.
След малко трите жени, една по една, тихо и предпазливо проговарят в тъмнината.
Веа: Как запуши и се разтресе - като ударено от гръмотевица дърво!
Аве: Високо напрежение, над три хиляди волта, превръща всичко в пепел.
Ева: Сърцето му сигурно се е пръснало на най-дребни късчета.
Аве: Трябва бързо да го изнесем от тук!
Веа: Не е ли по-добре на светло, първо да оправим предпазителя на електрозахранването и тогава...?
Ева: Но аз от малка страдам от кокоша слепота. Пък и тук сме само ние.
Аве: Тук - да. Но днес на светло могат да те проследят и заснемат даже и от космическа станция. Затова най-напред, докато е тъмно, да го изнесем оттук, пък и скоро Пощальона с поканите ще е тук. Хайде!
Трите жени започват да търсят трупа на Адо. В тъмнината често се блъскат, настъпват, охкат и ругаят.
Ева: Няма го, по дяволите! Ами ако...?
Веа: Не говори глупости! Трябва да проверим внимателно навсякъде. Може след като е отхвръкнал, да се е отърколил в друга посока.
Аве: Търсете!
Продължават да търсят, лазейки в тъмнината.
Ева: Обземат ме шибани предчувствия...
Веа: Ще откача в тази кокоша тъмнина!
Аве: Намерих го!
Веа: Това съм аз, пусни ми крака...!


11.

Светва се. На входа стои Адо. Усмихнат, с неизменната книга в ръка. Трите жени изпищяват и
замръзват по местата си на пода.
Адо: Съвършено пълзите в тъмнината като трио усойници. Сцена, сякаш изваяна от перото на Келън Илиън.
Жените са така парализирани от изумление и страх, че дори не се опитват да помръднат.
Адо: Просъскайте нещо.
Ева: Казах ви... Той е безсмъртен!
Адо: Тъпо нещо е женската психика, открива и преоткрива очевидното. (Триумфално се качва на масата.) Така, по-далеч от вас и по-близо до звездите. Откакто бе даден знакът за моята извънредност... (Олюлява се от вълнение, заедно с масата, успява да запази равновесие, смее се.) Току-виж съм паднал и хоп - сметките ви излезли. Нали? Ама не... Откакто афиширах своето божествено безсмъртие и забравих страха от вас, ми беше свръхлюбопитно да наблюдавам мишите ви опити. Вие, госпожи неосъществени убийки, не вникнахте зад очевидното и досега продължавате да живеете с мисълта, че съм беззащитен, болноват,
хилав, с две думи - интелектуален олигофрен. За вас аз съм диаспорията на мъжкия род, който пък е еманация на диаспорията на природата... Самопровъзгласихте се за хигиенисти на природата и поведохте срещу мен неравностойна, подла война... (Отново се разлюлява, запазва равновесие.) Ама не!... Въпреки, както казах вече, очевидните знаци, не се съобразихте с божествената аксиома, че мъжът е междуклетъчен и междупланетен организъм и неговият бог дърпа конците на вашите сектантски богчета. Мъжът е предопределен да живее в космоса и не може да умре на земята. (Разлюлява се, запазва равновесие.) Ама
не!... На моята бъдеща планета женският род е непознат. Там всичко е в мъжки и тук-там в среден род. Защото това е формулата на бъдещето и мира. Защото всички катаклизми само привидно са заради власт и пари, надълбокото подло се спотайва женската причина и интрига или мъжкият комплекс за доказване пред някоя кокона, което е все същото. (Пауза, замечтава се, с копнеж.) Аз разбира се не мога да жиВеа съвсем сам, направих си майка. От дунапрен, парцали и конци. Голямата Мама!... Там, надалеч, тя ще е с мен. Сутрин ще ми приготвя кифли с мляко и сметана, вечер ще ме чака с тиха поетична усмивка. Да, разбира се, ще и разказвам - как е минал денят, на кои планети съм бил, какви послания съм получил, дори ще се съветвам с нея. Ще я наричам Голям Мам - в мъжки род. Няма да има жени, нито котки, нито кучки и подобни разгонени твари. Само Голямата Мама, и то в мъжки род, при това, ако ме ядоса, винаги мога да я прекроя, защото аз съм я родил, а не тя мен. Защото аз съм Създателят Ј, Бога... И ще бъде така спокойно, така красиво, така неземно!... (От вълнение се разлюлява особено силно с масата, но успява да балансира и укроти.) Само че този път, преди да тръгна, ще си получите възмездието!
Адо скача от масата и си тръгва. Поради разсеяност се спъва на прага на вратата, пада. Издава лек стон и повече не помръдва. Дълга пауза.


12.

Трите жени се размърдват, но не смеят да станат.
Аве: Адо!... Прави каквото ще правиш с нас и да свършва.
Пауза, никаква реакция.
Веа: Аз ставам! (Не помръдва.)
Ева: Преструва се той, зная ги тези номера. Както вкъщи, вечер си лягаше след като аз заспя, а сутрин се прАвеше на заспал, както сега. За четири години сме се чукали девет пъти. Но в замяна на това се напикаваше през вечер... Знаем ти номерата, ставай!
Пауза, никаква реакция.
Аве: Напикаванията му са наследство от баща му.
Ева: Банкера или полковника?
Аве: Без значение. Всички постове днес се заемат от пикльовци. Носиш ли панталони и напикаваш ли се, постът ти е гарантиран. И колкото повече се напикаваш, толкова по-висок е постът.
Веа: Аз ставам. (Продължава да лежи.)
Ева (Нервите й не издържат): Абе ние заповед ли чакаме! Адо, кажи какво искаш от нас?
Аве: Докога ще лежим и пълзим, докога това унижение. Бива ли така, три сериозни жени - пълзят по пода? Върхът на унижението!... Ами ако това е целта ти? А?
Пауза, никаква реакция.
Веа: Писна ми! Ставам... (Продължава да лежи.)
Аве: Ти си най-смела от нас, Веа. Защо не станеш?
Веа: Сега. (Все още продължава да лежи.)
Ева: Така съм прилепнала и съм приела извивките на земната повърхност, че все едно така съм се родила.
Аве: Прародителите ни са били земноводни. Обаче преди хилядолетия са мутирали и са се изправили с много-много напрежение... Обратната мутация - от човек във влечуго е далеч по-лесно.
Ева: Абе, хора! Вие разбирате ли, че всеки момент каубоят ще се появи с ключа и поканите?!
Изглежда Веа е не по-малко нервна. Вдига се на крака с боен вик и се мята върху Адо. Обръща го по гръб. Разтърсва го. Не вярва на очите си и глупаво се хили.
Веа: Мъртъв е! От главата му тече струйка кръв... Ударил се е в малкия мозък... И е взел да изстива.
Аве и Ева припряно и недоверчиво се доближават до Адо и допират глави до сърцето му.
Ева: Най-сетне!
Аве: Господи! Не мога да повярвам! Това е знак от съдбата... Бързо да го махнем оттук!
Трите вдигат тялото и го изнасят.


13.

Отвън вече се чуват тържествени фанфари. Трите жени се връщат с черни воали на главите. Сядат мълчаливо и скръбно по столовете си. Веа видимо не е съгласна с ритуала, обръща гръб на двете.
Аве (Монотонно нарежда): Гледам тези черни воали, гледам ги и душата ми страда и си спомням, спомням си, когато бях малка, видех ли жена в черно стомахът ми се свиваше, за мама мислех тогава и за нейната смърт, а сега пък - Адо...
Ева: Живя като идиот и така умря.
Веа (Потръпва, но не се обръща и не издава звук): Спазвай законите на семейството, Ева!
Ева: Моля?
Аве: Благоприличието изисква първо майката да отрони прощални скръбни слова, без никой да я прекъсва, след нея е сестрата, после си ти.
Ева: Аз, жена му, последна?... И за какво семейство въобще става дума, за кое семейство?
Аве: Нека не се караме! Днес скръбта ни е събрала да си посипем главите с пепел.
Веа гърбом се изсмива.
Аве: Амин!... Твоят ред е, Веа.
Веа: Скапани лицемери! (Не се обръща и отново напрегнато мълчи.)
Аве: Веа, не ти ли е минавало през ума, че на каквато и да се правиш, ти си всъщност едно добро момиче? Казах ти - редът ти дойде. (Не получава отговор, никаква реакция от страна на Веа.) Добре... Твой ред е, Ева.
Ева: Ами... (Вълнува се мъчително.) Адо... липсваш ми!... Наистина, колкото и да е абсурдно... Мразех те, мразя те и сега... и така ми е мъчно! (Напрежението Ј е огромно, не може да спре и казва премълчаното.) Когато отидох с чашата... с отровата... трябваше да го заблудя, да изиграя роля, но така се вживях в ролята... Знаете ли, когато кандидатствах за актриса и ме връщаха от всички студия, все едни и същи думи ми казваха, че не мога да се владея и се разпадам в ролята си повече дори, отколкото мога да правя това в живота... И като отидох, с чашата... така се вживях, така дълбоко поисках да се върне нашия меден месец - завинаги, прозрях пълното безсмислие на това, което правим и ми стана невероятно мъчно
за Адо, никога не бях обичала както в този миг... Първа вдигнах чашата с отровата, но той наивно и самоотвержено я изтръгна от ръцете ми... Изпи я и това ме върна към действителността... Адо ме спаси!... Не е ли абсурдно - той ме спаси, а аз...?
Дълга пауза.
Аве: Когато го търсихме... в тъмното... сърцето ми щеше да се пръсне... Не исках да го намеря, да докосна с тези две ръце неподвижното тяло, на което съм дала живот... Защо го убихме?
Ева: Ние нищо не можахме да направим. Той умря сам.
Аве: Но преди това го убихме ние - три пъти. Едва ли световната история познава друг такъв случай.
Ева: Така сме закодирани, скъпа. Жестока битка с мъжа, на живот и смърт, докрай. Да - има любов, мирно съвместно съществуване и прочие условности, все тактически похвати, водещи към победата... Знаеш ли. Убедена съм, че всяка жена на света поне веднъж е поискала смъртта на най-близкия си мъж. Ако не го е правила в този живот, ще го направи в следващия.
Аве: Ще се надхитряваме един по един, един по един... докато човешкият род изчезне.
Ева: Разбира се, просто експериментът с Адам и Ева е крайно неуспешен. Двете съставки са закодирани да се стремят към унищожение... Няма нищо страшно! Ще се преродим в нещо друго - например в змия... или в камък.
Аве: Срах ме е! Усещам в гърдите си огромна, черна пустош.
Аве сяда на стола до Ева и тревожно я прегръща, трескаво се галят. Веа още по-напрегната ги следи през рамо. Дълга пауза.
Ева: Трябва да го погребем, скоро ще започне да мирише.
Аве: Утре ще го погребем... Тази вечер е тържествено-печална... (Отвън фанфарите стават все по-тържествени, долита силна глъч.) След малко господин Стронбърг ще отключи, ще донесе поканите. Вие ще се влеете в човешката гмеж на Бала... с вашите кавалери... Аз ще остана, като тръстиката, която свири само при подухване на пронизващия вятър.
Ева: Нима искаш да кажеш, че няма да дойдеш на Бала!?
Аве: Точно така, скъпа. Страх ме е от тълпите и прожекторите... Пък и някой трябва да изпрати мъртвия.
Ева: Сигурно ме мразиш, че когато ти... тук... аз - там?...
Аве: Ни най-малко. Ти си го правила и когато той беше жив, та какво остава сега. Освен това кой, ако не майката трябва да се погрижи?...
Ева: Аве, скъпа, имам чувството, че говориш така, за да не отида никъде. Да не ме ревнуваш? От някой мъж?
Аве: Как така ще те ревнувам от мъж! Пък и нали пак тук ще се върнеш... (Разсейвайки тягостното настроение, пляска с ръце.) Мъртвите - мъртви, а живите - живи! Кажете имате ли си вече кавалери?... Ти, Ева?
Ева: С моя кавалер ще се запознаете след малко. (Поглежда към Веа.) Навярно се досещате, че той е... той е... (Веа настръхва). Разбира се - каубоят Стриндберг! Глупак като останалите, но за една нощ става.
Аве: За една нощ, но с чаша шампанско.
Ева: И твърд, горещ банан със сметана... (Смеят се).
Веа (Скача от стола си, трепери от дълго сдържан гняв, не може да си намери място): Господин Ег е моят кавалер! Ясно ли ти е Ево, лесбийко ненаситна!
Ева: Гледай си шибаната девственост!
Веа (Разтърсва Аве): Лъжеше ме, че сега цялата любов щяла да бъде за мен. То се вижда за кого е!...
Аве: Веа!...
Веа: Мълчи! Ти ми отваряше очите за смъртта на Адо, защото комплексът от неговото фаворизиране подтискал нагона ми и задържал моята дефлорация!
Аве: Успокой се!
Веа: Вие сте се наговорили - ненаситни и зловещи женски чудовища!
Аве: Успокой се, моето момиче! Аз дори, като твоя майка, се питах как ще отидеш на Бал, защото... нали там се ходи с високи обувки и бална рокля... (Менторският Ј загрижен тон допълнително нагнетява напрежението.)
Веа: Ах, ти! В тебе трябваше да се целя и в нея!... Ужасни, подли същества!... Моят кавалер ще ме хареса такава, каквато съм, но ти Ева... Ти няма да отидеш на Бал!
Ева: И как ще ми попречиш?
Веа: Ще те застрелям! (Ридае и се озлобява още повече.) По вас трябваше да стрелям, а не по него. Защото него аз... Обичах го! Имах сто причини да го обичам и само една да го мразя... Защото той беше добър, смешен, мил и след всичко дори не ни отмъсти... А ние?... А ние?...
Ева: Излишни угризения, малката! И спри да плашиш Ева с празния си пистолет!
Веа: Сега ще видиш ти! (Изважда пистолета от кобура.)
Аве: Спрете! Страх ме е! Прибери този пистолет!
Ева: Няма патрони, няма, няма...
Веа: Бум, бум! (Цели се в Ева.)
Ева: Хайде, стреляй!
Аве: Не!
Аве се опитва да попречи, спуска се към Веа, но тя вече е натиснала спусъка. Изстрел. Куршумът уцелва смъртоносно Аве и тя се свлича без да издаде звук. Следващият изстрел прекъсва писъка на Ева. Тя пада мъртва до Аве. Тишина. Веа захапва дулото на пистолета и натиска спусъка. Чува се изщракване, изстрел не последва. Тя отново и отново натиска спусъка. Напразно. Веа бавно пуска пистолета на пода. Не помръдва.


14.

Отвън започва откриването на Бала. Звучи тържественият марш на мажоретките. Двете змии незабележимо изпълзяват изпод камъните и се стрелват към гардероба на втория етаж. Изгубват се. Чува се познатата ария. Пристигнал е пощальона.
Пощальона (Отвън, не се вижда): Този път ключът няма грешка! (Отключва, влиза, изумен.) Виж ти... каква космическа баталия!... Здравейте, госпожице Веа! (Не получава отговор.) Аз съм Вашият господин Ег - бивш ловец на змии, по съвместителство Пощальон, но днес и тук - единствено Ваш кавалер! (Не получава отговор.) Госпожице Веа, очевидно е дълбокото Ви разстройство от случилото се, но аз съм свидетел на последствията от законна самоотбрана. Прав ли съм? (Не получава отговор.) Разбирам Ви. Сега искате да Ви няма... да. Но смъртта не е хрумване, за да избяга, скъпа госпожице Веа! Всички сме мъртъвци, които издишват живота си по законите на различни измерения... Погледнете ме! Пред Вас е единственият Ви кавалер, госпожице Веа! (Веа го поглежда, продължава да мълчи.) Обещавам Ви! Ще Ви
заведа Там, където така силно желаете... Но педи това, тази вечер е Вашият Бал и Вие сте неговото вълшебно и единствено цвете, от чиято чашка сладостно ще изтече болезнения сок на целомъдрието... Забележете, аз вече Ви ухажвам. И това е нищо!? Точно в полунощ ще Ви поднеса пъстроцветните космически фонтани, за да утоля жаждата Ви, а призори, призори... Но това е тайна... Кажете нещо на своя единствен кавалер, госпожице Веа!
Пауза.
Веа (Тихо): Никой досега не ми е посвещавал стихотворение!
Пауза.
Пощальона: Добре... С Ваше позволение, скъпа госпожице Веа, Ви посвещавам своята единствена метафора на нежността!
Пауза. Пощальона декламира.
Срещнаха се като два камъка.
Знаещи слънцето, но не знаещи говора.
Искаха да се слеят, не знаеха как.
Тогава
единият камък се разрони
и приготви постеля за другия камък.
Пауза. Веа ръкопляска.
Веа: Благодаря!
Пощальона (С церемониален реверанс): Ръката Ви, госпожице Веа!
Веа подава ръка на пощальона. Двамата излизат тържествено, в съзвучие с марша на
мажоретките. Отвън. Чува се радостния глас на Веа: “Вижте! В небето - летящи змии! Прекрасни са, като гирлянди!”.


15.

Отвън балът е в разгара си. Вътре, в къщата, нищо не се движи. Поне на пръв поглед. Ако обаче се вгледаме в двата камъка внимателно, може да ни се стори, че те леко се накланят един към друг.

КРАЙ