Степан Поляков

МЕНДЕЛСОН НЕ ИСКА ДА ГАСИ ПОЖАРИ

Действащи лица:
МИК:
Жана:
ЯСЕР:
ИЗРАЕЛ:
ВОДОПРОВОДЧИКА:


Влиза Жана. Окачва плакат, пуска музика, танцува.
Жана - Каква изненада!
МИК - Трябваше да се сетя. (Оглежда.) Не е съвсем скапано тук. Ново гадже?
Жана - Винаги си бил най-гнусният сладур, когото познавам.
МИК - Като ти тегля един отзад...
(Влиза Ясер.)
Жана - Валят ли жаби през този сезон? (На Ясер)
ЯСЕР - През този?
Жана - През този. Ако поискаш и хората заваляват...
МИК - Сезоните не се влияят от жабите.
Жана - Мама ми е разказвала, че жабите са омагьосани зли хора.
МИК - Гадно животно.
ЯСЕР - Тъжно.
Жана - Накъде си тръгнал, Жабчо?
МИК - Към катафалката?
ЯСЕР - Май всички сме тръгнали към катафалката? (Смее се)
Жана - Що ти е този куфар тогава?
МИК - Да не го праща покойната ти майка?
Жана - Може да е тъпкан с пари.
МИК - Тогава що му е катафалка?
ЯСЕР - Чувате ли нещо?
Жана - А ти?
МИК - Сигурен съм, че и ти чуваш това, което и аз.
ЯСЕР - Отмерват ни времето.
Жана - Играта почна.
ЯСЕР - Като гледам, и вие сте се поприготвили.
МИК - Този куфар не е мой.
ЯСЕР - На кой тогава е, по дяволите?
Жана - Чакаме гост.
МИК - Гост?
ЯСЕР - Пътник без багаж.
МИК - Да го отворим ли?
Жана - Тик-так, тик-так...
ЯСЕР - По-добре да не го пипа никой.
МИК - Че ще гръмне.
Жана - Ще гръмне, ако го отворим.
ЯСЕР - С дистанционно е.
МИК - Чувате ли... Тик-так, тик-так и бум!
Жана - Ще излетим като едното нищо.
МИК - Ей го Фантома... Прелита и сипе смърт.
Жана - И идва Нищото.
МИК - Сипе Нищото... Бум... Бум... Бум... Бум...
ЯСЕР - Той ще ни дойде на гости.
Жана - И си взел куфар от непознат?
ЯСЕР - Не е непознат. Така каза.
МИК - Знаеш ли какъв си го налапал, бе, Жабок?
ЯСЕР - Не, познах го по жабите.
Жана - Да. Сезонът на жабите.
МИК - Някой ми беше казал, че се надуват през определен сезон.
ЯСЕР - Тъкмо влизам във входа и гледам, че някакъв ме наблюдава много внимателно. Тогава тръгвам решително към него...
Жана - И той?
МИК - По телевизията даваха за едни такива жаби, дето били във Фиренца. Вятърът ги вдигнал и ги приземил чак на Верона Бийч.
Жана - Лъжеш. Във Флоренция няма жаби.
ЯСЕР - Мразя телевизията.
МИК - Готино е. Седиш си, бирата, ако може “Хайнекен”, чипсче и между другото да се върти голо дупе около теб.
ЯСЕР - Еснафска философия.
Жана - Мразя телевизията. Мразя жените. Обичам думичката “мразя”.
МИК - Кучка...
ЯСЕР - Гладен съм. Да има нещо за ядене?
МИК - “Мразя”... Хубава дума.
ЯСЕР - Кажи нещо да направим...
МИК - Мразя!
Жана - Не ти ли харесва? (Смее се.)
МИК - Ти защо си гладен?
Жана - Тъп въпрос.
ЯСЕР - Няма тъпи въпроси.
МИК - (Смее се.) Въпросите са част от играта.
ЯСЕР - Валят жаби и...
МИК - Ей, ти жабар ли си?
ЯСЕР - Какво ви става? Просто поисках да ям.
Жана - И каква е точно играта?
МИК - Хиляда седемстотин деветдесет и четири дни до Промяната. Това е играта.
ЯСЕР - Значи ние влизаме в последните три дни на Играта?
Жана - Ако някой беше решил да отвори голямата си уста повече...
МИК - Жана, я отвори голямата си уста!
ЯСЕР - Остави я. Тя и сама ще се оправи.
Жана - Ти винаги ли сам се оправяш?
МИК - Ей, ти сигурно сам се оправяш.
Жана - А няма ли някой, или не, чакай, някоя малка русокоса шибла край теб да те оправя?
МИК - Знаеш ли го за оня, дето все искал да духа, но говорел със стомаха си. И всички му казвали – ами добре, но не бихте ли се надигнали малко.
ЯСЕР - Бил е вентролог.
МИК - Така ли му казвате...
ЯСЕР - Това е научното за хората, които говорят със стомаха си.
МИК - Много ще е интересно, ако ги отворим тия стомаси, какво ли ще намерим вътре, а?
Жана - Хайде да отворим куфарите!
(Влиза Израел.)
МИК - Звънецът ли се беше повредил?
ИЗРАЕЛ - Ти си се повредил, ако мислиш, че Израел звъни, когато влиза. През този сезон валят ли жаби?
ЯСЕР - А, това е онзи...
МИК - Израел...
ИЗРАЕЛ - Да сверим часовниците.
Жана - Израел, часовникарят...
ИЗРАЕЛ - Така... Ще можете ли да се справите с този адски часовник? (Оставя куфара.)
ЯСЕР - А другият?
ИЗРАЕЛ - Това не е куфар. Това е адският часовник.
Жана - Това е играта.
МИК - Мигът на хиляда седемстотин деветдесет и четвъртия ден и бум!
ИЗРАЕЛ - Стани! Дисциплината... Легни... Скачай... Песен... Мирно! Сега, да ви изясня плана. Днес е първият ден - той вече свършва. Утре е вторият, който е по важен от третия. Третият ден е Денят на Всеобщата справедливост. Хиляда седемстотин деветдесет и четвъртия ден! Ден за запознаване с Машината на всеобщото щастие. Очаквам допълнителни инструкции от Тялото. И не забравяйте - всяка заповед е предпоследна.
(Излиза.)
Жана - Дисциплината.
ЯСЕР - Чак пък толкова осмисляне.
МИК - Мен ако питате, просто трябва да задействаме машинарията и да гръмне тъпият упадъчен блок. Бум... И толкова.
Жана - Така ли мислиш?
МИК - Вярно, на нас ще ни е за първи път.
Жана - Ясер?
ЯСЕР - И на мен, но...
МИК - Важно е да не се паникьосваме. Паникьосаш ли се и влизаш в лайната. А оттам, като знаем, няма излизане.
ЯСЕР - Мик е прав. Ей така можем и нищо да не направим...
Жана - А бе що се паникьосвате! Какво толкова му има. Винаги, когато се съмняваш, когато много го премисляш, и влизаш до коленете, а после и се оправдаваш. Ние сме влезли в гадните лайна, мамка му и това си е. Оттук нататък ще действаме докрай.
(Влиза Водопроводчика.)
МИК - Ти какво правиш тука, бе?
ВОДОПРОВОДЧИКА - За тръбите...
Жана - Какви тръби бе?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Това нали е хиляда седемстотин деветдесет и четвърти блок?
МИК - Е, и?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Пращат ме от канализацията...
ЯСЕР - Ти си водопроводчик?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Повредена ви е канализацията.
Жана - Целият ни живот е повреден.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Понеже сте на последния етаж, има опасност да се удавите в лайна.
МИК - Хайде бе!
(Смеят се.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Е не ви ли мирише? Ето на...
(Отива в тоалетната. Излиза.)
ЯСЕР - От колко време се познавате с Мик?
МИК - Ти голям професор си бил бе! Откъде знаеш, че сме се познавали?
ЯСЕР - Какво чука оня там?
МИК - Ша го изхвърлям тоя лайнар оттук.
Жана - Може наистина нещо да се е повредило.
ЯСЕР - Едва ли...
ВОДОПРОВОДЧИКА (Чува се.) - Господине, ела да видиш какво става тук.
Жана - Направете нещо накрая.
МИК - Направи нещо, бе!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Нали това правя - правя нещо!
МИК - Къв нахалник! Идва ми посред нощ, наводнява всичко и после вика, че правел нещо. Ти да не си вентуролог?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Водопроводчик съм.
ЯСЕР - Вентролог...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Виж какво, господине, на лайната не им пука нощ ли, ден ли е. Те си изкачат, щом се скапе канализацията. А вашата си е точно такава - скапана.
Жана - Мик, размърдай се малко!
ЯСЕР - Направи нещо.
МИК - Отивам да къртя.
(Излиза.)
Жана - Ти си студент, нали?
ЯСЕР - Да, но работя като журналист на свободна практика.
Жана - И как е?
ЯСЕР - Как как... От едното на другото... От едната канализация на другата...
Жана - В лайната. С професионална цел.
ЯСЕР - Най-малкото, преди да се усетим, ще ни пръснат слепоочието и няма въобще да разберем дали сме на най-горния, или на най-долния етаж на фекалийната система.
Жана - Понякога се чувствам много тъпо.
ЯСЕР - Това е от самотата.
Жана - Стига с тия миризливи изводи... Тик-так...
ЯСЕР - Не чувам нищо.
Жана - Само така ти се струва. (Пауза.) Ти всъщност студент ли си?
ЯСЕР - Бях.
Жана - Защо?
ЯСЕР - Писна ми от всичко. Всички влизат в университета с хъс и амбиции, щастливи и бодри и вървят, вървят, вървят нататък и няма край, и няма край, и няма край нашир и длъж. После се срещат с непознатата посредственост, която се оказва твърде позната.
Жана - Много го усукваш. Тик-так.
ЯСЕР - Стремя се да обясня.
Жана - Ти защо не станеш един преподавател?
ЯСЕР - Как?
Жана - Тик-так.
ЯСЕР - Липсва ми интелигентността да можеш да лъжеш, да привличаш, да завличаш... А ако ти хареса някое маце, да можеш елегантно да го свалиш в леглото.
Жана - Тва не е чак такава беда. Кво толкова, това е доброто хващане на целта във въздуха.
ЯСЕР - Ти си била във вестници, нали?
Жана - Тик-так...
ЯСЕР - И там е така. Главните редактори се представят за едни или други, а манипулирането на общественото мнение си остава едно и също. Ако разменим местата на тези редактори, вестниците няма да се променят. Мисленето на обществото - още по-малко.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Да имате кибритче?
Жана - Топлим се на камината.
ВОДОПРОВОДЧИКА - За цигарата...
МИК - Ей, тарикат! Защо не дадеш по една цигара?
ЯСЕР - Колко е часът?
Жана - Тик-так, тик-так...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Само две са ми, ама вземи едната, нали сме заедно в лайната.
Жана - Да не ходим в тоалетната ли?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Абе ходете, ама най-добре изчакайте да се върна.
ЯСЕР - Ти къде ще ходиш, ако смея да те попитам, другарю еснаф?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ми и ние сме хора. Ще хапна, ще поспя и пак съм тук, че току виж, сте заплували яко в помията. (Смее се.)
Жана - Как така няма да ходим толкова време до тоалетната бе, скапаняк?
МИК - Той е вентиролог.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Не съм, там как го казваш. (Смее се.) Щото аз знам какъв съм. Ама виждам, че вие не сте наясно кои сте.
Жана - Започвам да се изнервям.
МИК - Жанчето започва да се изнервя.
ЯСЕР - Аз също.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ами да сте пазили, сега нищо не може да се направи.
МИК (Вади пистолет.) - Така. Влизаш в лайнарника и действаш, докато не го направиш точен ей като този часовник. (Пауза. Чува се тик-такането на часовника от куфара. Водопроводчикът тръгва. Мик е след него.)
ЯСЕР - Трябва да изляза.
Жана - И ти ли, къде?
ЯСЕР - Трябва да се срещна с едно момиче.
Жана - Родителите ти в добри отношения ли са с нея?
(Влиза Мик.)
ЯСЕР - Така мисля. Ква-ква, така мисля... Но и тя се наду.
МИК - Сигурно тази вечер ще валят жаби, а?
ЯСЕР - Какво се стягате, не съм дал никакви причини.
МИК - Абе, не си дал... То е като да пуснеш ескадрила “Фантоми” над виетнамско село, нали схващаш? Не те прецакват, докато не са влезли.
ЯСЕР - Трябва да видя Еми.
Жана - “Ромео и Жулиета”. Класика.
МИК - Мога да ти подаря една кърпичка.
Жана - .........................................................................................
...................................................................................
МИК - Браво, браво! Очарователно.
Жана - Тик-так, тик-так!
МИК (Отваря единия от двата куфара.) - Един голям въпрос отпадна. А, будилник и пишуща машина.
ЯСЕР - Трудно се събуждам сутрин.
Жана - Идиоти!
(Влиза Израел с куфар.)
ИЗРАЕЛ - Приятели, искам да ви уверя, че вие сте неземни. Вие сте свръхзвуковете на Лигата. Ние непрекъснато мислим за вашата Тройка. Утре вечер блокът ще започне да се взривява на вълни отдолу нагоре. Вие ще излетите нагоре, като преди това ще имате непостижимото удоволствие да чуете писъците и стенанията на десетки проклети апатични нихилисти.
Жана - Бих искала да заснема мига на собствената си смърт.
МИК - Това е страшна идея.
ИЗРАЕЛ - Смърт на живо.
Жана - Гениално е. Смърт на живо по всички сателити.
ИЗРАЕЛ - Как е нашият водопроводчик.
МИК - Водопроводчик?
ИЗРАЕЛ - Чел си инструкциите?
МИК - Да.
ИЗРАЕЛ - За провала на акцията отговаряш ти.
МИК - Защо аз?
ИЗРАЕЛ - Лигата ти повери ролята на лидер. А с лидерите знаеш какво става.
МИК - Е, и?
(Израел си тръгва. Пауза.)
Жана - И вие си го мислите, нали?
МИК (Сякаш не разбира.) - Кое?
ЯСЕР - Права е, мамка му стара! Абсолютно прозрачно е. (Мик се навежда до единия куфар, слуша, после отива и прави същото до другия, накрая се изправя мълчаливо.)
ЯСЕР (Заедно с Жана) - Чува ли се нещо?
(Мик поклаща глава. Жана и Ясер падат до куфарите, ослушват се малко.)
Жана - Тук нищо.
ЯСЕР - Тик-так, тик-так... (Разменят си местата.)
Жана - Нищо не се чува.
ЯСЕР - Цъка дяволът му.
Жана (Заедно с Ясер.) - Не може да бъде!
МИК - Имаме две Машини!
(Пауза.)
ЯСЕР - Валят ли жаби?
Жана - Валят.
МИК - Когато си поискаш.
Жана - Цъкат ли още?
МИК - Оттук ги чувам.
ЯСЕР - Единият беше по-шумен. Обзалагам се.
Жана - Не се видиотявай. Мики, ти си чел инструкциите, колко трябва да са куфарите?
МИК - Един. Не знам. Не си спомням, майка му.
ЯСЕР - Кой е Израел? Това е въпросът.
Жана - Да бе, докога ще се мъкне тоя тука?
МИК - Не става без него. Ние сме част от добре смазан механизъм.
Жана - Идиотското е, че и когато отворим последния пакет инструкции, пак няма да се изяснят някои натрапващи се въпроси.
МИК - Натрапващи се въпроси! А стига бе! И на кого се натрапват тези въпроси?
Жана - На Ясер. На теб?
МИК - На мен не ми се натрапва нищо.
ЯСЕР - Какви въпроси ми се натрапват на мен?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Така е то, не е лесно. Канализацията е сложен организъм, всеки си мисли – бръкнеш два-три пъти с телта и готово. А не е така. Тук трябва система. Бачкаш яко два-три дни, понякога дори седмица, и чак тогава идват добрите резултати.
МИК (Хрипливо.) - Изчезвай в лайнарника!
(Водопроводчика влиза в банята.)
ВОДОПРОВОДЧИКА (Оттам, сякаш повече на себе си.) - Да, да, с истинския занаят е така. Никой не те ебава. (Продължава да си мърмори.)
Жана - Интересно е как стана така, че ни изпратиха в най-крайния квартал. Защо не ни изпратиха в центъра?
МИК - Искаш да ти е ясна стратегията на тялото? Радвай се, че сме посветени в тактиката.
ЯСЕР (Неуверено.) - Може да са нямали пари за квартира в центъра.
Жана - Ха! Най-вероятно. Има обаче и още въпросителни.
МИК - Давай.
Жана - Защо трябва да сме точно трима? Защо не си само ти или не сме шестима? Кой е провъзгласил Тройката като Тройка за най-ефективна?...
МИК - Ми нали си чувала за Светата Троица. (Имитира я.) Защо вчера беше петък, а днес е събота, а утре неделя, и то каква неделя - самото Възкресение. Символи бе, Жанче, в тия игри символите са по-важни от самото действие.
Жана - Що не се застреляш някъде.
ЯСЕР (Става и я прегръща през рамото.) - Спокойно, Жанче, спокойно, просто малко си се превъзбудила. Има логика във въпросите ти, но нямаме и сериозни доказателства, че някой се опитва да ни прецака. Това, че не сме в центъра и сме точно трима, не е причина да ставаме свръхподозрителни към Лигата изобщо. Те... Ние... Не сме отчаяни левичари, за които е без значение не само обикновеният човешки живот, но и този на членовете им.
Жана - А ако сме жертва на експеримент, организиран от Лигата. Или даже не от нея. Какви са ни гаранциите? Двамата, които ми казаха къде да дойда, дори не ги познавам. Аз искам да свърша точно онова, което сама съм решила, а не нещо друго. В тъпите инструкции може да се говори за друг блок или пък не и за блок.
(Влиза Водопроводчика.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Да съм си оставил тук някъде клещите?
(Всички се оглеждат разсеяно.)
ЯСЕР - Не си.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Не може да бъде. Оттатък ги няма.
Жана - Може да си дошъл без тях.
ВОДОПРОВОДЧИКА (Поглежда я поразен.) - Аз да не си взема клещите? Госпожице...
Жана - Госпожо.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз никъде не ходя без клещите си. Освен това ги използвах преди малко.
МИК - Ми значи са там някъде.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Няма ги.
(Престават да му обръщат внимание. Той си ги търси сам.)
МИК - Жана! Жана! Какви са тия съмнения, какви са тия подозрения от член на Лигата.
Жана - Мои са си.
ЯСЕР - Точка трета: Следвай дословно инструкциите на Тялото, без да ги допълваш, съкращаваш или променяш по какъвто и да е начин.
МИК - Така си е. (Тръгва да излиза.) - Слизам долу на улицата. Не е ясно какво ще се вечеря.
(Излиза. Ясер и Жана се гледат известно време. Ясер тръгва към нея.)
ЯСЕР (Крещи.) - Жана! (Тя му прави знак да мълчи.) - Жана! (Прегръщат се.)
Жана - Да викаме. (Целуват се.)
ЯСЕР - Да!
(Падат на кушетката. Тъмнина.)
Влиза Мик.
Жана - Ебаси, това пък какво е сега!
МИК - Довел съм ви един бездомник, като нас. (Поглежда към банята, откъдето продължават да се чуват шумове от Водопроводчика.)
ЯСЕР (С много самочувствие за известно време след случката с Жана.) - Откъде, по дяволите, се взе тоя помиар?
МИК - Кучето ли? Срещнах го навън. Харесахме се и...
Жана - Приличате си наистина.
ЯСЕР (С победоносна усмивка.) - Как му е името?
МИК (Вдига рамене) - Няма име.
ЯСЕР - Има. Жан Пол. Този е Жан Пол Сартър, човекът, успял да претича през целия идеологически спектър на времето си.
МИК - Ти що се будалкаш бе?
Жана - Мик, защо доведе кучето? (Тя става, отива при Мик, преплита ръце край раменете му.) Кажи, мое малко момче, защо доведе кученцето. (Погалва го.)
МИК (Стои известно време замислен, после скача.) - Сигурно и то иска да се извиси към великото... Бум! (Пауза.) Поувлякохте се двамата, доста се поувлякохте. (Усмихва се.) Не ви ли се струва така, а, момиченца и момченца? (Двамата кимат с глава.) Ако искам, ей сега мога да ви... Бум! Бум! Запаметявайте, аз съм вашият покровител, господар, баща, бог, още преди да се възвися, за да възкръсна после в идеалите на хората за Човека от Земята. (Двамата го гледат в почуда.)
ЯСЕР - Никой не поставя под съмнение небесната ти кариера, но пък не ти ли се струва, че пред лицето на смъртта всички сме равни?
(Мик излиза.)
Жана - И какво?
ЯСЕР - Какво какво?
Жана - Не крия нищо от теб, знаеш всичко, което и аз.
ЯСЕР - И смяташ, че всичко е от въображението ми?
(Жана кима.)
Жана - Друг въпрос е, че и мен малко ме съмнява лоялността на Мик.
ЯСЕР - Занасяш ли ме?
Жана (Поклаща глава.) - Не мисля, че Мик е точно предател, но... Не знам, нещо не ми...
ЯСЕР - Тогава защо не ми каза това още в началото? Защото ако тогава бяхме станали двама срещу един, най-лесно можехме да се заблудим. По-лошо, такъв фанатизъм щеше да опуши атмосферата, че щяхме да заприличаме на богомолци от Мека. А сега си го наблюдаваме тайничко и безпристрастно, и при първото доказателство ще го...
(Мик влиза.)
МИК - Брей, злобно се оказа това зверче.
ЯСЕР - Не се били разформировали Червените бригади...
Жана (Надменно.) Така ли?
МИК - Исках да го храня от ръка, за да свикне с нея, нали знаете, кучетата имат нужда да признаят някога за водач на глутницата, а то взе, че ми заръфа пръстите. Нарочно го направи...
ЯСЕР - Не е ли време за по чаша вино? По едно каберне в тази магическа вечер. (Чува се все по-нарастващ шум известно време, после някъде от тавана се показва Водопроводчика.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Тая повреда се оказа по-голяма, отколкото предполагах. Тежка повреда.
МИК - Ай стига бе! (Ясер отваря бутилката. Водопроводчика продължава да си виси горе.) Искаш ли чаша вино по тоя повод?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Може. За ваше здраве. В тая вечер, че то как иначе, Тя, жената, ме чака сега, нали, празник е, обаче най-важна е работата. (Ясер разсипва. Чукат се.)
МИК - Ясер, ти си толкова интелигентно момче, много чудно, че си в Лигата... Чудно наистина...
ЯСЕР - И защо да е чудно?
МИК - А, нищо предвид. Просто ти си имаш дом, приятелка, родители, намирал си работа по вестниците и все пак си дошъл при нас... Питам, щото е нормално човек да му се прииска да узнае нещо повече за хората, с които утре.... Бум-бум!
Жана (Към Ясер.) - Да чуеш от тях защо искат да...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Чудно ви е винцето.
ЯСЕР (Възмутено.) - Как защо? Аз...
МИК (Вдига ръка.) - Чакай, чакай, не е така просто. Не е.
Жана - Иска да каже, че всичко започва много по-рано. Тогава, когато дори не си знаел още какво най-много искаш на света. Кое ти е подсказало да вземеш най-правилното решение. Откъде ти е дошло просветлението.
ЯСЕР - Как откъде, ами заради стремежа към промяна. След като през целия си съзнателен живот си се сблъсквал с пороците на обществото.
Жана - Само че, за разлика от нас ти винаги си гледал на тях като на нещо теоретично. Ние с Мик сме стигнали дотук, преборвайки се с голи ръце за всяко откровение отгоре.
ЯСЕР - Звучи патетично.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Мно-о-о-го сериозно. Вие не можете ли да се забавлявате бе, хора? Какви са тия приказки? Пийте си виното и си гледайте кефа. (Допива.)
МИК (Изчаква го да излезе.) - Не знам кво е, но е вярно. Не го знаеш, но в Лигата влязох направо от таксито. Бях шофьорче де, това искам да кажа. А ти дори не си бил в казармата. Сигурен ли си, че изобщо искаш да умреш?
ЯСЕР - Защо всички се опитвате да ми навирате в очите проклетата си казарма. Какво от това, че съм се въртял като кретен напред-назад и не съм крещял безсмислици: ТЪЙ ВЯРНО! НАЛЯВО! СЪВСЕМ НЕ! РАВНИС! За разлика от мнозина ветерани аз на двайсет и една година окончателно съм избрал накъде да се обърна. Моята цел, ако ви интересува, е да взривя политиката и общественото лайняно мнение, което цапа и смърди навсякъде. Друг е въпросът какво трябва да остане и дали са нужни екстремалните средства и тероризмът. Според мен, очевидно е, че това е пътят към миролюбието, към Промяната, а това е крайната
цел...
Жана - Мене достатъчно ме кефи, че тичам пред всички мъже, с оголена гръд и адски хъс...
ЯСЕР - Ей, Мик?
МИК - А, аз ли... Аз съм професионалист.
ЯСЕР - Що си въобразяваш, че си професионалист?
МИК - Винаги съм бил. От нашата фирма аз правех големия оборот. За толкова години имам само една катастрофа. Фраснаха ме отзад. Мога да карам денонощие и половина без прекъсване. Това е по-шибано, отколкото да изкараш две хиляди и четиристотин километра с МИГ 29 без прекъсване. Абе новите модификации могат и във въздуха да се презареждат...
Жана - Ми, не се оплесквай!
МИК - Само че за разлика от авиацията ние сме долу в лайната и на никой не му пука защо смърди, защо из цялото ни общество властва непрофесионализъм, мърлячество, безхаберие... Не му пука, а си върти синджира и си пие ракията и мисли, че така ще се оправи със съвестта си.
ЯСЕР - Трябва да направим нещо. Трябва да се напише нещо... Манифест или...
Жана - Представяте ли си, ще се появи цял стил в живота и изкуството. Реклами, кино...
МИК - Виж киното ми харесва. Филми за великата Тройка от Лисичия квартал.
ЯСЕР - Игрални, документални, биографични. И най-накрая родителите ми, колегите, преподавателите ми ще ме видят по телевизията, както още в първи курс им бях казал, че ще стане.
Жана - За моята роля ще се натискат най-талантливите и хубави артистки.
ЯСЕР - Аз ще съм най-трагическият, обречен и загадъчен образ...
МИК - Естествено, аз пак ще съм шефът и мозъкът.
Жана - Как само ще ги подпалим тия отдолу.
МИК - Момчета, радвам се...
ЯСЕР (Към Жана.) - Винаги ли те пренебрегва?
МИК - Момчета и момичета, велико е, че точно с вас съм в тоя кретенски миг. Харесвате ми, обичам ви. Вие най-много ми приличате на мои братя и сестри. Винаги съм мечтал да имам братя и сестри.
Жана - Кажи, Мик, даваш ли дума, че ще успеем?
МИК - Кълна се. (Той потапя пръсти във виното и прави знака на Лигата по челата на двамата и по своето.)
Жана - А според вас какво значи да успеем?
ЯСЕР - Да победиш себе си в битката с останалите. И тримата да тръгнем по пътя на съвършенството.
Жана - Нали няма да спим тази нощ?
ЯСЕР - Естествено, че няма.
Жана - Мики, нали?
МИК - Щом сте казали.
ЯСЕР - Последната нощ.
Жана - Невероятната нощ.
МИК - Великата нощ. Вие сте страшно готини.
ЯСЕР - Ние сме избраниците. (Стават. Започват да маршируват. Викат: “Тик-так, тик-так”. Водопроводчика изпада в ужас.)
МИК - Изчезвай в лайнарника!
(Тормози го и го праща в тоалетната.)
ЯСЕР (Пауза.) Понякога не се ли страхуваш?
Жана - А ти?
ЯСЕР - Не знам.
Жана - Нали всичко знаеш. Поне така изглежда.
ЯСЕР - Понякога някои неща изглеждат точно такива, каквито не са.
(Влиза Израел.)
ИЗРАЕЛ - Къде е Мик?
ЯСЕР - Не знам.
ИЗРАЕЛ - Акцията се отлага.
Жана - Какво?
ИЗРАЕЛ - Ще чакате тук. Ето новите инструкции на Лигата.
Жана - Последни инструкции...
ИЗРАЕЛ - Изпраща ви ги Лигата. После ги изгорете.
ЯСЕР - Абе, тия защо се ебават с нас?
ИЗРАЕЛ - В този час не може да има новини, а нужна е литургия.
ЯСЕР - Израел, ти всъщност дали си Израел?
ИЗРАЕЛ - Да...
Жана - Или не?
ЯСЕР Ние тук имаме един въпрос... По-точно два въпроса...
Жана - Искахме да те питаме, например защо се оказахме с два куфара.
ЯСЕР - И докога ще се ебаваш с нас?
ИЗРАЕЛ - Мен ли питаш?... Мен ли питаш?
МИК - Тик-так, а, Израел... Що останахме с два куфара, а не с един?
ИЗРАЕЛ - Теория на вероятностите.
ЯСЕР - Да не е ядреният куфар на Московската петолъчка?
МИК - Ей, кво голямо Бум ще се възпроизведе тук, а?
ИЗРАЕЛ - Менделсон не иска да гаси пожари. (Отива си.)
ЯСЕР - Будалка ни.
МИК - Къв ни е проблема?
Жана - Абе, кой е тоя Израел, всъщност...
ЯСЕР - Не ми харесва това копеле.
МИК - Утре, като отидеш горе, може и брадата на Господ да не ти хареса. Ще тръгнеш ли да го бръснеш? Или и кучето ми не ти харесва?
Жана - Може би очаквате аз да ви извеждам помиара?
ЯСЕР - Никога не съм харесвал помиари.
МИК - Помиари като мен?
Жана - Така е, като не можа да стане водач на глутница...
МИК - Ква-ква... Пак си отвори голямата уста.
ЯСЕР - Помиарът трябва да си отиде.
Жана - Ще се развони, ще се разсмърди из целия блок, ще го чуят и в Центъра дори, а от акцията ще остане само смрадливата му...
МИК (Извадил е пистолета, гърми.) - Жан-Пол Сартър...
ЯСЕР - Битието и нищото.
Жана - Великото нещо.
ЯСЕР - Във една велика нощ всичко може.
Жана - Вече толкова сме се извисили, че всичко край нас приема други измерения, друг смисъл.
МИК - Добре бе - Великата нощ сме, Великото нищо сме...
Жана - Монетата си има и обратната страна.
ЯСЕР - За какво говориш?
Жана - За играта. Това с плочите и филмите е вариант. Другият е да минем в нелегалност, но най-важното е да станем богати. За лигата загубата няма да е голяма. Значи, обаждаме се на ченгетата и разменяме един скапан блок на Промяната срещу злато и долари. Ще се навият заради скапания живот на неколкостотин нещастника, даже и волни пожертвования ще съберат. Ние пък няма да сме издънили никого и всичко ще е чисто като морава след дъжд.
ЯСЕР - Жана, такива неща не се приказват и на шега.
Жана - Аз не се шегувам.
МИК - Тогава заслужаваш незабавно куршум в главата.
ЯСЕР - И ще й отива.
Жана - Добре, застреляйте ме, но преди това си раздвижете малко мозъчната пихтия, фанатици такива. Не разбирате ли, че не може винаги да сме на крайността.
ЯСЕР - Да. Израел също се измъкна.
МИК - Как?
ЯСЕР - Отлага се акцията.
МИК - Този не е бил Израел.
Жана - Друга възможност няма да имаме. Но както и да е. Беше само идея.
ЯСЕР - Какво изобщо й става?
Жана - Нищо не ми става. Освен това си промених мнението.
МИК - Жанчето лесно се възбужда и точно толкова бързо се отказва.
ЯСЕР - Ясно. Всяка жена, си представя, че светът е задвижен винаги около нейните представи, желания и усещания.
Жана - На тоя скапан свят колко още хилядолетия му остават, за да му се завие свят накрая от непрекъснатото въртене около Слънцето...?
МИК - И да повърне. (Прави опит да повърне.)
Жана - Ми да вземе да се върти около тебе.
ЯСЕР - Добре де, Жана, ти все пак си жена, не се ли опълчва нещо вътре в тебе при мисълта за всички деца, от входа например, които ще загинат, ей така, с едното натискане на копчето?
МИК - Бум - и настъпва великото Нищо, ей така.
Жана - Странно. Странно е, че ти като Съдружник на Лигата все още не си признал равенството между половете.. У тебе като мъж нищо ли не се бунтува, че ще изтребиш толкова много жени, някои и много красиви?
МИК - Ще останат по-красивите и толкова.
ЯСЕР - Не знам, може и да се бунтува.
Жана - Е, у мене не се бунтува нищо. Ще си отидат десет-двайсет деца, но точно те ще са гаранцията, че после, след хиляда седемстотин и колко дни бяха (Поглежда към Мик и той й посочва стената.)... Да, всички останали хлапета ще бъдат облечени, нахранени, здрави. Ще имат заможни родители. Тези, които ще загинат, биха били щастливи, ако знаеха в каква голяма степен ще помогнат на всичките си по-сетнешни връстници. И че ще бъдат техни патрони.
МИК - Смяташ ли, че щяха да са щастливи?
Жана - Да. Най-малко щяха да го оценят, като пораснат.
ЯСЕР - Ако имаше възможност да пораснат.
Жана - Ето ти отговора бунтува ли се нещо у мен. Бунтува се, когато всеки мъж, от когото съм не по-малко мъж, ме попита бунтува ли се нещо у мен. Така че, не го вземай толкова навътре. (Мик излиза от стаята.)
ЯСЕР - Но, разбира се, че няма, скъпа Жани. Аз съм възхитен, аз съм просто влюбен в думите ти, аз... Ти си едно изключително момиче-мъж... (Жана излиза. Отива в другата стая при Мик. Той стои изправен на прозореца.)
Жана - Мик!...
МИК - Ш-шшш-т!
Жана - Защо си там?
МИК - Наблюдавам международната ситуация.
Жана - Защо не я наблюдаваш с крака на пода?
МИК (Изсмива се зловещо.) Оттук нещата от живота си личат по-добре. А може и просто да съм решил, че така ми се иска.
Жана (Бавно тръгва към него.) Хайде, слез и ще обсъдим всичко подробно.
МИК - Я не ме будалкай. И си стой на мястото. Решил съм да сложа черта на скапания живот, не ме карай да го правя точно сега.
(В стаята тихомълком влиза Ясер.)
Жана - Добре, добре, може да поговорим и така.
МИК (Повече на себе си.) - За какво да говорим?
Пауза.
Жана - Мирославе, като си решил, направи го, но точно днес нямаш право. Нямаш и мотив.
ЯСЕР - Аха, Мирослав. Е, поне му отива.
МИК - Кой ти каза, кой ти каза, че няма никакъв скапан мотив. Има, и то много повече, отколкото може да се побере в извратения ти мозък. Че малък мотив ли е точно между Страстната събота и Възкресение да поема и вашите грехове. Ще полетя в нощта като ангел с цялото съзнание за онуй, което правя. А не е ли причина да се изчистиш малко от греховете на жена си?
Жана - Не намесвай жена си!
МИК - Що да не я намесвам. Ще правя, каквото си искам. Някой да може да ми забрани? (В това време Жана прави отново опит да се приближи към него. Тя спира.)
ЯСЕР - Ей, защо не слезеш оттам?
МИК (Усмихва се.) - Аз трябва да умра. Аз убих човек. О, Боже, така си е... (Сяда на перваза. Изсмива се нервно.)
Жана - Кога?
ЯСЕР - Защо?
МИК - Ми оная история с катастрофата. Разбираш ли, до тоя момент нямах дори счупен мигач или изкривен калник. А тоя дъбил ми нагъна задницата до волана. Излязох, измъкнах го от колата е му набих една глава. Кръвта от носа му обаче така ме изпръска, че още повече побеснях, все пак с костюм бях. Винаги карам елегантен, аз не съм като някои простаци, дето карат с анцузи. С един тупаник го свалих на земята и тогава го почнах с крака. Ритах го, докато не престана да пищи и мърда. Целия ремонт аз трябваше да го плащам. Накрая главата му беше на кървава пихтия и беше изцъклил белтъците на очите си. Повърнах.
Може да се каже, че беше отвратителна гледка. Черепа, нали знаете. (Смее се.)
ЯСЕР - Ти защо си избра името Мик?
Жана - Той не е Мик, а е МИГ? Това е любимият му самолет.
МИК (Разпалва се.) - Страшни са, братко, ти казвам. С две хиляди и четиристотин километра в час лети, осемнайсет километра му е таванът. Най-доброто е, което може да има - тактически изтребител бомбардировач. Много по-добър от американския Ф-16. Може да носи всякакви бомби, включително и ядрени, един човек го управлява. Има и морски вариант - МИГ 29 К със сгъваеми криле. С осем възела за окачване на бомби. Прелест. Да не говорим, че по-новите модификации на МИГ могат да зареждат и във въздуха, макар че той и без това си лети две хиляди и четиристотин километра...
Жана - Ясно...
МИК - Произведен е още седемдесет и осма година...
Жана (На Ясер.) - Само че е по-слаб от Ф-15, но е типично за Мик да изброи онези самолети, които му отстъпват по нещо, а да не спомене по-добрите. Че на МИГ 29 му е по-слаба електрониката от на “Торнадо”, например. Как го казваш, МИК - аз съм най-големият шофьор, най-разбирам от коли, най не знам си какво, а да споменем какво простотия е в гаража, няма да се сетим.
(Пускат телевизора. Гледат малко, после Ясер скача и го изключва.)
ЯСЕР - Лъжи, лъжи! Накъдето и да се обърнеш - само лъжи! Всички телевизии и радиостанции са парад на лицемерието...
Жана - Що, вече не само всяка организация, но и всеки Политик е станала вълк единак.
ЯСЕР - А след новините естествено идва ред на сериала. Лесно натъжаващите се двойки, на които обаче никога нищо не им е отказвано, сядат пред телевизора край мама и татко, за да видят на екрана още по-яки и разгърдени мъжаги от приятелите си и още по-красиви и плиткоумни момичета от себе си.
Жана - Цялата битка, която ни се представя от някои за общ фронт, всъщност си е просто Голямата измама. Обединението наистина никога няма да настъпи. Да не говорим, че и в момента бихме предизвикали единствено погнуса у обикновения човек...
ЯСЕР - Телевизията е проекцията им за идеалното състояние на съзнанието ни. Само че за някои момчета, момичета, каки, батковци, маменца, баби, дядовци няма да има нито един сериал повече, това е последната серия от всичките им поредици. Остава им само до изгледат късните новини, по-точно последната новина от късната емисия.
Жана - Тик-так, тик-так, тик-так...
МИК - Вие сериозна ли ги приказвате тия работи за погнусата?
Жана - Може би не без основание.
МИК - Крайно време е да вземем някои мерки.
Жана - Мерки ли? Какви мерки? Не разбирам за какво говориш. (Ясер се отдалечава в противоположния край и застава с гръб към двамата.)
МИК - Образно казано, маце, мислиш ли, че някой тук играе двойна игра?
Жана (Замисля се.) Нямаме сигурни доказателства за такова нещо.
МИК - Ясер, в такъв случай, ако обичаш, приготви ареста. Клеветниците от Лигата трябва да си получат заслуженото.
(Влиза Водопроводчика.)
Жана - Какви ги плямпаш! Не съм клеветила никого.
МИК - И все още не сме почнали да говорим за предателството, което подготвяше.
Жана - Той е луд! Ясер, той е луд!
МИК - Да не мислиш, че тука сме някакви венеролози и гълтаме мухите.
ЯСЕР - Вентролог. Като няма друга жена наоколо, май аз ще трябва да те пребъркам. (Ясер я свлича на земята. С графита чертае на пода положението на тялото й.)
Жана (Вече повярвала, че наистина могат да я затворят.) Мик, това е безумие. Не можете да ме прецакате само защото съм изказала някакво скапано мнение.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Абе, така си е.
Жана - Вие прекалено много се вземате насериозно.
ВОДОПРОВОДЧИКА - И аз в началото си мислех, че това с вашите тръби ще е детска игра, обаче ми се струва, че работата все повече се закучва, както се казва.
МИК - Жана, жабчето ква-ква в своята локва, преди да бъде засмукано от всесилния вентролог.
Жана - Момчета, отпуснете се. Релакс, нали ме разбирате.
МИК - Оставаш вентролог на жабчето.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Момчета, не си играйте така. Момичето...
МИК - Ох, айде, айде да не вадя пушката...
(Двамата излизат.)
Жана - Ти ли го направи?
ЯСЕР - Винаги ли търсиш виновника извън теб?
Жана - Скапаняк!
ЯСЕР - Не приписвай качества, които са характерни за Стратегическия бомбардировач.
Жана - Ти и Стратегическият бомбардировач сте изперкали тотално.
ЯСЕР - Думите не са неподвижно бръмчене. Те притежават своя енергия, отлитат нанякъде, но това не значи, че не долитат до определени зони на мълчанието. Както е с проклятията. Нали? Друг е въпросът, че те обикновено се връщат с много по-голяма сила и взривяват енергийното поле...
(Влиза Водопроводчика.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Мамка му, аз защо съм още тук?
Жана - Къде е Мик?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Клещите, моите клещи да са били тук?
ЯСЕР - А ти, кво правиш тук?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Търся си клещите.
ЯСЕР - Не виждаш ли, че двама разговарят.... (Водопроводчика си тръгва.) Няма нощ за... Жана... Жана... Жана? (Тя упорито мълчи.) Жана, сигурна ли си, че на никого не желаеш да се обадиш? Моля те, кажи, вероятно някой някъде чака вест от тебе...
Жана - Когато единственият човек, заради когото си е струвало да живееш, е мъртъв за тебе, не си струва да му се обаждаш, преди да умреш.
ЯСЕР - Е, не си очаквала от един улегнал мъж все пак да взема на абордаж търговски кораби и да търси острови със заровени съкровища из тропическите морета, нали?
Жана - Когато го разкарах пък, съвсем откачи. Наложи се с Ели да се преместим при сестра ми - и там продължи да ни тормози. Звънеше по телефона. Искаше да ми отнеме Ели. Причакваше ме да ми обяснява, че щял да си отмъсти и на двете ни за униженията, които сме му причинили. Унижавала съм го... Но аз винаги съм знаела къде е мястото на всяка уважаваща себе си жена и какво я отличава от кукличките Барби. Тогава постъпих в Лигата и си казах: Сега ще те видя как ще си го връщаш, приятелче, татко на дъщеря ми, задника ще ти подпаля. Макар че и той като си науми нещо... Ели как я беше страх от него...
ЯСЕР - Къде е тя?
Жана - При сестра ми. Тя се оказа по-добра майка от истинската й. (По време на разказа на Жана от долния етаж се е чул шум от счупена чиния, мъжът там е повишил глас, от другаде се чува музика от купон.)
ЯСЕР - Чуваш ли как квакат по стаите? (Пауза.) Ти току-що си се прибрала отнякъде, той те пита къде, мама му стара, си била до това време, ти отговаряш със заядливия си тон: “И какво, не мога ли вече да излизам с приятелки?”, той пък ти казва, че си можела да сготвиш нещо поне, преди да ходиш да се развяваш нагоре-надолу, а ти му викаш да си наеме прислужница или даже ако иска още една жена, защото ти вече...
Жана - Сбърка, аз съм момичето, което прави купона. (Жана повдига рамене.)
ЯСЕР (Влиза при нея.) - Жана, обичам те! (Прегръща я.) Искам да го направим. За последно... (В това време тя стои съвсем безучастно. Накрая Ясер спира.)
Жана - Предпочитам да ми го беше казал час-два по-рано.
ЯСЕР - Какво?
Жана - Просто млъкни.
ЯСЕР - Ти наистина си анархистка. Просто една професионална анархистка.
Жана - Нали се съмняваме в него?
ЯСЕР - Искаш ли да излезеш оттук?
Жана - Това не зависи от теб.
ЯСЕР - Излезеш ли оттук, ще сме двама срещу враждебността на Мик към “Жана”. (Жана сякаш се замисля върху предложението). Измислил съм го, повярвай.
(Водопроводчика се спуска при тях от тавана по тръба.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Готово! Имате канализация! Вече можете да правите, каквото си поискате.
ЯСЕР (На Жана.) Готова ли си да се чупим оттук?
ВОДОПРОВОДЧИКА - А, моля ви се, дет се вика, ще почерпите по едно, дай боже да ви хареса работата и ще си ходим по живо по здраво. Никакви специални работи.
МИК (Пак към Водопроводчика.) - Ти защо не си където трябва?
Жана - Валят ли жаби през този сезон?
МИК И ЯСЕР - През този сезон... Ако поискаш, и хората заваляват.
ЖАНА (На Водопроводчика.) - Ти заслужаваш специално признание! Специална награда!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Айде бе, хора, уж щяхме само да пийнем по нещо. Бе каква награда, не ви ща наградата.
МИК (Застава мирно.) Мирно! За изключителни заслуги към Лигата удостоявам Водопроводчика с най-високата чест - да остане докрай с нас и да вземе лично участие в святото дело. (Жана и Ясер започват да викат: “Е-е-е, браво, страхотно, честито” и др.)
ВОДОПРОВОДЧИКА - Какво дело, каква Лига...
МИК - Мислиш си едно, друго става, трето се започва. Няма ли кой да донесе тая бутилка, майка му стара? Няма ли да си размърдаш задника накрая?
ЯСЕР - Жанче, тик-так...
ВОДОПРОВОДЧИКА - Мен жената ме чака.
ЯСЕР - И за какво ще пием?
МИК - Пия за моменталното настъпване на промяната навсякъде по света след нашата гибел.
ВОДОПРОВОДЧИКА - За трите ми момчета, с които прекарвам най-важния период от живота си.
(Отпиват по голяма глътка, Водопроводчика също, макар и след известно колебание. Прегръщат се.)
МИК - Нещо ме кара да вярвам, че ще изживеем триумф. И в двата смисъла - и ще се изстреляме нагоре, и ще си останем завинаги там.
Жана - Трябва само да подкараме към небето няколко десетки препречващи ни се задника.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Я да ми обясните...
МИК - Силвия, обичаш ли ме още, моето момиче?
Жана - Да, Мики. А ти?
МИК (Пали цигара.) Естествено.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Тия двамата, какво?
ЯСЕР - А, нищо - семейство са.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз да взема да звънна на жената...
ЯСЕР - Ей, вие дамата, за какво изобщо сте се домъкнали тука? Май за едното смрадливо сдобряване, а, лекета недостойни? За това ли ми се домъкнахте тука?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз, аз не знам защо вися тука с тия кукувици.
ЯСЕР (На Жана.) - И защо точно стоиш?
МИК - За да види как ще гръмне скапаният блок.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Кой ще гърми блока, бе, аз току-що му оправих цялата канализация, че се беше... Беше се скапала...
ЖАНА (На Ясер.) - Да знаеш по-добър начин? Номерът е в това жестът и посланието да са равностойни.
МИК - Има и по-добър начин.
(Жана и Ясер го поглеждат сепнати.)
ВОДОПРОВОДЧИКА (Към Ясер.) - Ми прав е човекът, аз доколкото разбрах, да земем да се дигаме оттука вече.
МИК - Чакайте, това не е ни предателство, ни сепаратизъм. Показват ни го самите богове и можем само да сме им благодарни.
Жана - Любопитно звучи.
МИК - Така бихме могли да променим много повече, отколкото изобщо е възможно да си представим.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Я да вляза да проверя аз всичко наред ли е с тоя канал. (Влиза. Чуват се звуци от пуснат сифон, течаща вода.)
ЯСЕР - А бе какво прави непрекъснато тоя в тая баня? (Срещу Водопроводчика.)
МИК - Знам какво се случи между вас. Знам и за първия, и за втория, и за третия. Видях ви.
Жана - Тогава защо не се намеси?
МИК - За да спра да те подозирам. Тебе, него.
Жана - Той ще ни предаде.
МИК (Поклаща глава.) Той е пречистен. Ясер най-после тръгна по алеята на собственото си
възмъжаване. А ти - ти започваш да се превръщаш в моя идеал.
(От банята излизат Ясер и Водопроводчика.)
ЯСЕР - Това е осмото чудо на света, братче.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Аз нали ти казах, че ще е там. (Взима си клещите.) Аз ще си ходя.
Жана - Шъ си ходиш ли? (Удря го по челото.) Къде бе, пич?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ей, ей, какво искаш! (Тя пак го прави, той се опитва да й улови ръцете, но в това време до него се промъква Мик и силно го ритва. Водопроводчика се хваща отзад.) О-о-о-о-о-о!
(Смях.)
Жана - Разкарани ли са всички лайна?
ЯСЕР - Че как най-голямото лайно ще успее да почисти другите? (Водопроводчика побеснява и го удря.)
(Приготвя се да боксира.)
Жана - Чакай, Ясер! Ей, каналджията, наистина ли си сигурен, че искаш да си ходиш?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Че оправих го ами, оправен е. Всичко си му е наред. Сифонът, засмукването - всичко...
МИК - Не ми се вярва.
ЯСЕР - Лъже, естествено.
Жана - Да вървим да го изпробва.
ЯСЕР - Ще направи някаква шашма, ще ни изменти.
МИК - Добре ме подсети. Разбира се, че сам ще го изпробва. (На Водопроводчика.) Отивай да сядаш.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Къде да сядам? (Замъкват го към тоалетната.) Какво, какво искате... Защо трябва да сядам...
ЯСЕР (Разсмива се.) - Ще сере. Ха-ха-ха... Ще сере, мръсният еснаф. Жената и салатата, а, ракията и Великден. Ще видиш ти един Великден. Сядай бързо, където ти се казва, бе!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Стига сте се ебавали бе, вие грях от Бога нямате ли! (Жана и Ясер почват да го налагат.) Моля ви се, оставете ме. Много ви се моля... Ако трябва, ще се плати...
МИК - Сядай! (Водопроводчика сяда върху тоалетната чиния, Жана и Ясер му изуват
панталоните.)
Жана - Почвай да акаш!
ВОДОПРОВОДЧИКА - По-малки сте от мене, не гневете Светата Майка и собствените си родители, където и да са...
ЯСЕР (С театрален жест.) - Спектакълът започва.
Жана - Канал, айде, направи кеф на Малкия принц.
МИК - Да видим дребната буржоазия забравила ли е днес да напълни тумбака.
Жана - Започвай!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Не мога. (Жана излиза.) Истина, не мога.
МИК - Как да си го обясним?
ВОДОПРОВОДЧИКА - Ами снощи... (Влиза Жана. Носи сандвич. Почва да му го тика в устата. Всичко се размазва.)
Жана - Искате ли да му отрежем топките? Казват, че ако ги изядеш, после не можеш да спреш да ти се иска.
МИК - Няма да се учудя, ако и след като си умряла продължи да ти се иска.
Жана - Ясер, донеси ножиците. (Водопроводчика скача. Ясер грабва метлата и го удря през краката. Подкосява го.)
ЯСЕР - Аз съм тренирал хокей. Бях най-добрият. (Водопроводчика се опитва да се изправи. Ясер скача върху пръстите на ръката му.) Оттук не се минава, много е нагъсто защитата. (Жана се приближава до Водопроводчика, целува го по устата, моментално след това му забива десен прав.)
Жана - Христос възкресе!
МИК (Мята се върху него.) - Наистина възкресе!
ВОДОПРОВОДЧИКА - Спрете! Моля ви!
МИК - Ако се мотаеш така, ще изостанем от другите коне и няма да спечелим никаква награда. Заради което ще трябва да те накажа. (Жана размахва камшик и стоварва няколко удара върху него. Един-два от тях попадат и върху Мик.) У-у-у-у, дий! А ти внимавай къде удряш, кучко! Ди-и-й! (Пришпорва го. Водопроводчика започва да пълзи колкото може по-бързо. Върху него се мята Ясер. След малко човекът грохва. Ритат го, докато се надигне.)
Жана (С нож в ръка.) - Я да проверим има ли сърце буржоазията за несгодите на обикновените хора.
(Ръга го с ножа по различни части на тялото. Водопроводчика закрещява, без да спира.) Ха-ха-ха! Хаха- ха!
ЯСЕР - И изнежен на всичкото отгоре! Пречукайте мършата! (Мик връзва с канап ръцете на
Водопроводчика.)
МИК (На Водопроводчика.) Искам да умреш.
ВОДОПРОВОДЧИКА - Недейте!
Жана - Ако знаеш колко си грозен. (Ясер, който е домъкнал водопроводната тел, я увива край врата му.)
ЯСЕР - Мръсен шпионин! ИЗРАЕЛ! (Стяга телта.) Ето кой е Израел! С тва ли се правеше, че работиш? Ей ти я телта сега! (Водопроводчика пада мъртъв.) Пукни!
Жана - Той го направи. Ха-ха.
ЯСЕР - Получи си го значи гадината... Жабата се наду и пукна. Пук! И това е.
МИК - Какво?
ЯСЕР - Как какво? Нали ти каза, че искаш той да умре?
МИК - Казах го в друг смисъл.
ЯСЕР - В колко смисъла може да се умре?
Жана - И аз мисля, че Мик не го каза буквално.
ЯСЕР - Я си ебавайте майката и двамата! Да, аз го убих. Сам го реших и сам му светих маслото на тоя скапан шпионин. Той е такъв, ако не сте забелязали. И аз усетих това и го елиминирах. Щото за разлика от вас съм поне малко по-решителен. Аз съм част от Лигата и когато се наложи да я предпазя от нещо, аз ставам Лигата...
Жана (Кимва към ТРУПА.) - По-добре го разкарайте оттука.
ЯСЕР - Какво, правите ми забележка, че съм го пречукал? Така? А вие сте чисти и невинни като ангели? Много сте смели, бе, какво сте ми се умълчали такива! А, аре де, слушам ви...
МИК (Кимва към трупа.) - От този не чакай да се разприказва точно сега.
Жана (На Ясер.) - Да пукнеш дано, глупако! Ти го пречука и това е цялата воняща истина. Гадно, истерично хлапе. (Вади пистолет.) Лягай, лягай веднага долу. (Ясер пада на пода.) Само да си мръднал, и ти пръсвам тиквата. Ще си ебеш майката в ритъм с патлака.
ЯСЕР - Не стреляй!
МИК - Пречукай го. Нищо, че може да приказва с корема си.
ЯСЕР - Никога не съм бил вентролог.
МИК - Огън! (Захлупва с ръце главата си. Жана стреля няколко пъти. Ясер е застинал и не се знае умрял ли е накрая.)
Жана - Убит ли е?
МЕК - От такова разстояние и кит не би оцелял. Защо го направи бе, братче!... Защо? (Към Ясер.)
ЯСЕР (Немощно.) - В болница ли ще ме водите? Кажете на Еми... Моля ви, кажете й, че я обичам... Кажете на Еми, че я обичам.
МИК - Ще й кажем, спокойно. Всяко момче в крайна сметка трябва да се събере с момичето си.
ЯСЕР - Защо ме гръмна така... Спри, мамка ти... (Жана отново се цели.)
МИК - Ха-ха, няма страшно. Жанчето винаги е знаела какво прави... (Смее се.)
ЯСЕР - Тя ме гръмна, глупако!
МИК - И мен, само че по-отдавна. Не ти ли казах, че това е жена ми! Какво искаш от мен? (Жана насочва пистолета към Мик.)
ЯСЕР - Отиваш ли си? Напускаш ли ни? (Полива цялата стая с бензин.)
МИК - Не, Силвия, шегуваш се, нали? (Тя се усмихва.)
ЯСЕР - Никога не ми е вървяло. Никога.
МИК - Готин номер. Бум-бум!
ЯСЕР - Какъв номер бе, тя си ни застреля като едното нищо.
МИК (Пробужда се. Смее се.) - Тя ще ни взриви, не я познаваш. Няма майтап, шъ ни взриви като едното нищо. (Разбира, че е вързан и започва да псува. Гърчи се.)
ЯСЕР (Свлича се от леглото, запълзява към Жана, която вече е почти готова да тръгне.) - Защо мен, а, защо мене, мамка му!
МИК - Прецака ни и това си е!
ЯСЕР (С нарастващ страх.) - Какво ще правиш?
(Мик се надига.)
МИК - Да пукна, ако някога... (Жана гръмва Мик.)

Сирени - полиция - гласове...
Затъмнение. Израел сяда на пишещата машина и започва да трака - пише. Пета - осветителни - по лицата на Жана, Мик и Ясер.

Жана (Финален монолог)
Просто ми писна от нищожества. Даже и тия мъже, които са стопроцентови трепачи, в крайна сметка се оказват пълни въздухари. Запомни, всички са егоисти и страхливци. Какво като можеш да набиеш всеки в бара. Даже и това си е някакъв вид безсилие и инфантилизъм. Какво като кара страхотно мотор и кола. Така само получаваш доказателство, че не му пука ни за живота на тоя, когото вози, ни за неговия собствен. Е, в началото всеки може да се подмами, ако той е безупречен в леглото. С Миро сме прекарвали денонощия там, в кревата вечеряхме и закусвахме. На четвъртия ден той ме качваше на мотора и аз имах чувство,
че всичко продължава, но по някакъв друг начин. Може и да не повярваш, но съм свършвала върху проклетия му мотоциклет. Всички тия неща могат да те накарат да си мислиш, че на света няма друго освен секса, обаче като му казах, че съм бременна с теб, почна да заеква и да говори несвързано. Да не решиш, че от радост. Заврънка ме да правя аборт. Собственият ти баща, миличка, искаше да те убие. Не сме били сега за дете, не бил най-подходящият момент. И ако не бях аз, а някоя по-мекушава, щеше да го направи... Колкото и да си готина с мъжете, накрая винаги ти си глупачката и кокошката. Неориентирани, безчувствени, неспособни две яйца да си направят като хората, примитивни същества, въобразяват си, че са нещо повече от теб. И защо, само защото са яки като волове и могат да те пребият, когато си поискат, а после да се оправдават, че били пияни. Не че и на това не може да му се намери лесното. Когато ми писна, отидох и постъпих в армията на лесбийките. Нямам такива наклонности, разбира се, но предпочитах да се правя на обратна и да мога да стрелям по мъжете, отколкото да съм хетеросексуална слугиня. В крайна сметка обаче, всички лесбийки се оказаха опортюнисти. Точно тогава научих за Лигата. Изобщо не се замислих. Записах
се още същия ден. И забележи сега какво направи баща ти - поиска да те открадне от мен! Проследил ме и два дни по-късно също постъпил в Лигата. По това време аз вече си бях наела отделна квартира и спях с когото си поискам. Не ги знаеш тези неща, защото помолих леля ти да ги крие, колкото може. И, представи си, той го направил защо мислиш - за да може да ми отмъсти... Вярвал в идеите на Лигата? Глупости, този простак, този каскет! Всъщност никога не съм пропускала да му напомня, че е каскет, и да си знае мястото...
Като се замислиш, и на момчетата не им е толкова лесно. Сигурно е, че и те по някакъв начин усещат непълноценността си, но природата ги е лишила от възможността да могат да й се противопоставят по някакъв начин. Те нямат грам интуиция. Интуицията е не само това, което истински ни отделя от тях, тя просто ни е привилегията да сме нещо повече от обидната категория човек. Там ни е грешката, че лежим и се докосваме до тези животни. В момента, когато придобием чувство на крайно и абсолютно отвращение от физическия контакт с тях, ние ще сме изпреварили даже кацането на извънземните с всичките им
антени... Искам някой да ме обича. Но да е истински. На този свят това не е възможно. Ето, по някакъв начин аз обичам Миро и Ясер, дори понякога ми домъчнява за тях, но нищо не мога да направя. Те са мъже... Не издържам вече, моето момиче. Говоря едно, а според дори моя здрав разум, след някоя и друга година трябва да се замисля за кого ще те омъжвам. Собствената ти майка трябва да те даде в ръцете на някакво чудовище. И сърцето ми се къса, защото ти наистина ще станеш красиво момиче. Не е ли по-добре да те застрелям още сега, вместо да гледам как се наказваш. Ти трябва да вземеш в ръцете си собствената си
съдба и поне един пистолет. (Дъщеря й тръгва, поспира се, после излиза.)
МИК (Финален монолог)
Ми така става, жена ти като кръшка. Ама не е и само това. Шибано е да си каскет. Другото са приказки - за общата кауза, за пролетариата, ако щеш и за общото ебане. Има го, само че, те прекарват жена ти, а ти им бачкаш. Така че, няма общо ебане, колкото и да ни съединяваха... Хубаво щеше да е, ако бях станал пилот. Тогава аз щях да съм над всички и проблемите ми щяха на пръсти да се броят. Пък може и да не е така. То, като се замислиш, и МИГ 29 не се оказва най-съвършеният самолет. По-скъп е, отколкото функционален, а и вече хич не съм сигурен, че е добре да се обединяват бомбардировач и изтребител. А аз май съм точно такъв хибрид: баща, глава на семейство, таксиметър, герой. На всичкото отгоре още ми е
терсене за Силвия, кучката му с кучка... Е, не е съвсем кучка, даже си е много стабилна мадама, отвсякъде. Фурия е в леглото, хубава е, не е тъпа женска... Май е терористка. Друг въпрос е, че се връткаше отвреме навреме, обаче коя жена не го прави - всяка. И твоята. Ще й счупя тиквата на моята! Мамка й, открадна ми моята Ели! И какво излиза накрая, счупи на някого черепа и изпитай удоволствие после. Друго просто не ти остава... Тероризмът е същата хава, но с повече размах. Ф-ш-ш-ш-ш-ш... Бу-у-у-у-м! Ей, обичам ви, и тебе, и
ония двама льохмани Жана и Ясер, че и Каналджията, и всички пречукани... Искам да кажа, не съм виновен аз, че така става. Сигурно има начин по тая земя да не е толкова кърваво, но то си е, а ние, обикновените хора, не можем нищо да променим. Щото излиза, че всеки си решава някакъв собствен проблем с тези неща. Ако някой ти каже, че не е така, не му вярвай, това поне разбрах дотука... Родителите ти те тормозили, докато завършиш гимназия, че и по-нататък, гаджетата ти се присмивали зад гърба, ти си с най-ниската заплата от целия колектив или жена ти - да, да си го кажем, тя е курвата, която си оспорва първото място в квартала с не повече от две-три подобни, на които всеки им знае и есграона... А не можеше ли изобщо да не го правят?
(През цялото време, докато Жана и Мик говорят, Израел пише на машина.)
ЯСЕР (Финален монолог)
Ало!... Да, чувам те... Чакай, ще ти обясня всичко, коте... Не, просто няма начин един млад и буден човек да остане настрани от тези идеи. Просто - няма. Да не говорим за... Да не говорим за професионалния ми интерес към тях... Не те будалкам, разбира се. Просто си жена и хубавата ти главица няма как да го побере. Не си виновна ти... Да, вярно е, че спах един-два пъти с Жана, обаче и като се чуках с нея, пак те обичах. Повярвай!... Честна дума, това е самата истина... Обичам те, наистина те обичам, катеричке, непрекъснато мисля за теб... Не, друго, даже когато умирам, искам да е с мисълта за теб. Моля те, прибери всичко мое, което ти се стори ценно и мило, и го пази... Разбира се, че нямам намерение да умирам, обаче човек трябва да е достатъчно предвидлив да си направи завещанието - в тия времена. Обаждай се на нашите... Това е, предай на всички, че работя за каузата... Те знаят... Не съм точно революционер... Като се видим, ще ти обясня... Скоро ще е... Ще се обадя пак. Чао, чао, съкровище. (Затваря.)

(Монолозите могат да се разместват според решението на спектакъла. Финалът е след последния и тримата започват да ги повтарят едновременно.)


Край

Калин Илиев

БАЛЪТ НА ЗМИИТЕ

На Мърфи, заради летенето
Участват:
Аве - дама
Веа - дама
Ева - дама
Адо - кавалер
А - змия с претенции за кавалер
О - змия с претенции за дама
Пощальона - господин Ег, господин Стриндберг, господин Стронбърг
Балът
Двата камъка


1.

Занемарен двуетажен дом. Първият етаж представлява просторно помещение с врати към изхода и останалите стаи, които не се виждат. Вторият етаж се подразбира. Отпред, встрани лежат два огромни, безформени камъка. Те изглеждат наклонени един към друг така, сякаш копнеят да си проговорят.
Тишина. Чува се тихо съскане, утихва. Появява се Аве, движи се предпазливо, очаква някого, нервничи. Тишина. Влиза шумно Веа.

Аве: Шшт!
Двете чакат мълчаливо. Познатото тихо съскане, утихва. Влиза Ева.
Аве: Както винаги закъсняваш!
Ева: Защо не си глътнеш змийското езиче!
Аве: Шт, по-тихо!
Ева: Или пък да си захапеш, ама силно, ревматичния показалец, дето си ми го забола в душата, а...!
Аве: Слушай, бонбонче, бонбонченце...
Веа (Прекъсва ги): Откачалки! Спрете!... Няма да ви позволя да скапете всичко, ясно ли е? Събрали сме се за нещо, което... за най-важното в животеца ни... Сега, след толкова години кавги и нерешителност, когато най-после се решихме... Най-после трите заедно, сами...
Ева: Ама не сме сами.
Аве и Веа уплашени се озъртат.
Ева: Докога ще кибичат тук тия шибани камъни? Докога ще ни подслушват, докога ще ни натрапват целомъдрието си?
Аве: Камъните са си тук, откакто се помня.
Ева: От палеолита значи.
Аве: Интересно, ако въобще достигнеш моята изискана средна възраст, тогава ти, бонбонче, на какво ще приличаш?
Ева: По-важно е на какво ми приличат шибаните камъни.
Веа: На какво?
Ева: Пльоснали са се като задницата на разгонен бик в селския вир.
Веа: На мен пък ми приличат... на войници, в бляскава парадна униформа. Важни, дисциплинирани, непобедими.
Аве: Пак сте се събудили тази сутрин потни.
Ева: Браво, че как позна?
Аве: А на мен... (Пауза). А на мен ми напомнят огромните сейфове в банката. (На Веа). В банката на баща ти.
Веа: Моят баща беше военен, мамо.
Аве: Безпокоиш ме с твоите фантазии. Баща ти беше първокласен, световноизвестен банкер и специалист в инвестиционното дело.
Ева: Като гледам къщата - каймакът на инвестицията.
Веа: Тя греши, Ева. Нейният мъж - мой баща и твой тъст, беше полковник. С мустаци и сабя. Жесток, пропит полковник.
Ева (След кратка пауза): Безпокои ме, че още ги няма поканите за Бала на благотворителността.
Веа: Господин Ег обеща да ни ги предаде лично.
Познатото съскане.
Аве: Чухте ли... това съскане?
Трите се заслушват. Съскането утихва.
Аве: Змията отново е допълзяла в нашата крепост.
Веа: Змиите са две. винаги са си живяли тук, под камъните. но ти или не ги чуваш, защото ти отслабва слухът, или забравяш, че си ги чула, защото паметта ти вече...
Аве: Ще станете вие на моите години, на тази изискана средна възраст. Как само съскат, сссссс... Лазят ми по нервите!
Веа: Той ще ги убие.
Ева: Кой?
Веа: Господин Ег. Като дойде да ни донесе поканите, ще го помоля и той всичко ще направи за мен.
Ева: Не е господин Ег, а господин Стриндберг. Скапаняк като останалите мъже. Пръхти докато те съблече, после се чудиш къде му е оная работа.
Веа: Въобще не ме ядосваш.
Аве: Точното му име е господин Стронбърг и не е пощальон.
Веа: Всеки мъж е пощальон, господин Ег е моят пощальон. А господин Стриндберг е призрак.
Аве: Разберете, че говорим за един и същи човек, за господин Стронбърг. И не е пощальон, а най-обикновен мъртвец. Навремето беше вълшебен танцьор. Тогава... (Размечтава се). Ех, тогава... тези балове, това висше общество... Той се появяваше грациозен и хипнотичен като лебед. На нас, дамите, коленете ни омекваха, гърдите ни се надуваха като коледни балони, а мъжете започваха да се наливат от ревност... А той, към кого мислите се запътва?
Ева: Към първата кукумявка.
Аве: Право към мен. (Веа и Ева се хилят). Покланя ми се, а погледът му, погледът му, господи...! Нямаха край тези диви любовни танци - валс, фокстрот, румба... И сега съм елегантна, едва шейсет и седем килограма, но тогава, ех, тогава...!
Ева: Аве с прякор “Тогавата”.
Смехът на Ева и Веа се усилва.
Аве:Той е мъртвец, а не пощальон, разбрахте ли? (Пляска с ръце, смехът спира). Кискате се като проскубани гъски, само защото ми завиждате!
Пауза.
Веа: Грешиш, мамичко... Иска ти се да ти завиждаме, иска ти се да си ходила на бал, но това е твоето болно въображение. Болното въображение на дъщерята на презадоволени, атрофирали и лицемерно набожни псевдоаристократи от Запада... Но мъжът, в който си се влюбила от пръв поглед, а както знаем няма по-нелепо нещо от първия поглед, той беше пълната противоположност – емоционален, неуравновесен военен от Изтока...
Аве: Господи, Веа, ти си луда! С баща ти се познаваме от студенти, бяхме заедно на един бал в столицата, тогава той беше студент в техническия...
Веа: Нищо подобно! Той беше комплексиран полковник с проклет характер и никога не те е водил на балове. Цял живот избиваше Наполеонови комплекси и се напиваше по граничните поделения... В края на краищата шизофренията на семейството ни е малка част от безсмислието и вонята наоколо.
Аве (Свива ръце в юмруци): Слушай, малка кучко...!
Ева (Застава между тях): Той е още жив!... Жив е!... А ние продължаваме да се караме и забравихме най-важното. Прави са хората като казват, че жените като се съберат и... Но този път - не! (Аве и Веа се успокояват) Първо - да го... нали..., а после - право на бала, на лов за пиленца. Какво ще кажеш, Аве?
Аве: Предпочитам котараците.
Веа: А аз войниците.
Ева: Змиите ловят пиленца.
Аве: Котките - котараци.
Веа: Офицерските дъщери - ефрейтори. Но преди това, тази вечер...
Ева: Тази вечер, преди бала, ще му видим сметката!
Аве: На това ненаситно сукалче.
Трите: Преди бала, тази вечер, сега!
Ева: Така ви искам. (Вади картончета). Ще теглим жребий. Ние сме три стихии, той няма никакъв шанс. Теглете.
Всички теглят картончета, обръщат ги.
Ева: Първа съм. Знаех си, че съм женена за мъртвец.
Веа: Ако не успееш, аз съм след теб.
Аве: Хайде, войната започна!
На външната врата силно се чука.
Веа: Вие ли сте господин, Ег?
Пощальона (Отвън, не се вижда): Тъй вярно, скъпа госпожице Веа. Може да ме наричате и ефрейтор Ег. Нося поканите за бала.
Аве: Гласът ви много ми напомня за този на господин Стронбърг.
Пощальона: Е поркоа па, мадам? Във вашата изискана средна възраст ще бъдете пищната сребърна луна на бала.
Ева: Това е копелето Стриндберг!
Пощальона: Йес, бейби, призракът на твоите влажни сънища.
Трите: Това е той... това е той!...
Аве: Господин Стронбърг, вероятно знаете, че загубихме единствения ключ за външната врата.
Пощальона: Разбира се, пощальоните всичко знаят.
Аве: Врата е с метални обшивки и стоманена каса и разбиването Ј, ако се наложи...
Пощальона: Абсурд! ПрАвена е за обсада, по-лесно е да пробиеш космически кораб.
Веа: Тогава? Заключени сме, край с нас - змии, а балът всеки момент ще започне...
Пощальона: Всичко ще бъде наред, дете мое.
Ева: Слушай, сладур, надявахме се да дойдеш с някой подходящ, голям... ключ за външната врата.
Пощальона: Правилно сте се надявали. Пощальоните винаги носят онова, което се очаква от тях. Те са пратеници на съдбата, глашатаи на прозрението, долавят мечтите, невидимите трели на копнежите...
Аве: Господи, същински Йоан Златоуст!
Ева: Отвори тогава и ни дай поканите за Бала.
Пощальона: Трябва да се върна за нов ключ, защото този, който донесох и безуспешно пробвах, се оказа малък.
Ева: Защо веднага не се върна, а ни почука и продължаваме да губим още време в приказки?
Пощальона: Обадих ви се, за да знаете, че съм идвал, че продължавам да се грижа за вас.
Аве: Милият той!
Веа: Но, Балът скоро ще започне!
Пощальона: Летя!
Ария от “Летящия холандец” съпровожда тежкия му тропот, утихващ в далечината.
Ева: Нямаме време за губене! Тръгвам на бой! (Решително излиза).
Аве: Залагам лъжичка от сребърния сервиз на баба ти, че няма да успее.
Веа: Приемам, въпреки че сервизът е само посребрен. Залагам гривната, която ти ми подари, че Ева ще успее.
Аве: Какво поколение!
Излизат.


2.

Познатата картина. Няма никой. Познатото съскане. Влиза Адо, с книга в ръка, усамотява се до камъните. Чете и мърмори.
Адо: “Тази вечер двете жени... решиха да направят решителна стъпка и да го...” О, не! В края на краищата... (Разгръща книгата).
Влиза Ева с чаша в ръка.
Ева: Не те ли е страх да стоиш близо до камъните?
Адо (Затваря книгата): Какво искаш?
Ева: Опасно е.
Адо: Зная аз кое е опасно.
Ева: Все четеш, четеш... (Той крие книгата зад гърба си) Я да видим мога ли да позная какво четеш.
Адо: Защо не си вървиш по пътя с тази... с тази съмнителна чаша.
Ева: Ти държиш в ръцете си “Недоразумението” от Камю или “Бог” от Уди Алън. Първото е - “Недоразумението”. Но защо го криеш от мен?
Адо: Попитах те - какво искаш от мен?
Ева: Имам нужда, понякога, да си говоря с теб.
Адо: Лъжеш. Ти ме мразиш.
Ева: Не крия, имала съм и такива моменти. Но в края на краищата, Адо... Ще ти призная истината... Влюбена съм в теб и най-вече в ума и заразяващата любознателност, които се крият зад това високо чело. Ти си толкова различен от нас, от баща си... Адо! Спомни си медните залези на слънцето, когато ми разказваше приказки и ми четеше стихове. Неповторими са твоите анализи на модерните послания на човечеството... Липсват ми тези вечери. Чувствам се опустошена от подозрения, от интригите със сестра
ти и майка ти, омръзна ми да се правя на разпасана кобила... Не го ли чувстваш?
Адо: Не. Остави ме.
Ева: Скъпи! (Притиска се до него).
Адо (Отдръпва се): Защо се докосваш до живия мъртвец, до кастрата с изгнила вътрешност? Обсебен съм от внушенията ти, че съм излишен, защото не приличам на бик, че съм недоразвит трАвестит, че функцията на мъжа е на градинар, който обслужва женската утроба, копае, плеви, засява и полива, за да расте тя извънмерно, да става все по-голяма... Да! Да се надува и надува тя, да заеме цялата вселена, да се превърне в гигантска утроба, която ще погълне целия свят, космоса... Махай се!
Ева:: Болни момичешки фантазии, Адо, болни и неумели. (Притиска се до него). Не мога кат теб да извайвам най-добрата метафора, а така обичам фикциите, фантазиите. Друго съм искала да ти кажа, но поради силно желание и твърди малки възможности, често говоря несръчно, дори обратното... Липсваш ми, Адо! (Той се опитва да се отдръпне, но тя се притиска до него). Ти си моят Екзюпери, моят малък принц. Ти не си градинар, аз не съм това, за което говориш. Пред теб... (Пауза). През теб е просто една беззащитна съвременна жена, която отчаяно се нуждае от теб, от ума и мускулите ти, от копнежа и семето
ти... (Целува го).
Адо (Объркан): Не, не мога да повярвам! Ти... играеш си...
Ева: Не и сега.
Адо: Наричаше ме “мъртвец”!
Ева: В организма на жената глупостта е повече от водата.
Адо: Колко пъти се канеше да ме убиеш? Страх ме е от теб! (Отдръпва се от Ева.)
Ева: Какво ли не говорят мръсните човешки уста, и моите не правят изключение, но това са глупости... Твоят страх е мистичен, продукт на хипервъображението ти. Въобразяваш си, че си героят на Камю от “Недоразумението” и близките ти сроднички ще те убият. Огледай се, пиесата не е живота... (Пауза) Така ми се иска отново да се притисна до теб, но няма да го направя, докато не поискаш. (Пауза) Спомняш ли си как танцувахме в нощта на нашето запознанство, преди години, на същия този ден, на същия този Бал?
Пауза.
Адо: Ти беше най-вълшебното момиче, с къдрава коса, розова панделка и феерична рокля...
Ева: Въртяхме се щуро, ти ме развяваше като ветрило във въздуха, телата ни едва се докосваха във вихъра на танца и даже щяхме да излетим през перилата на терасата, спомняш ли си?
Адо: Да.
Ева: Защо, господи, сме не такива каквито мечтаем!
Адо (Разколебан): Отдавна не съм те чувал да говориш така.
Ева: И аз.
Адо: През всичките тези години на нашия ужасен брак имахме един единствен прекрасен месец, нашия вълшебен меден месец. Останалото време за мен беше ад, а за теб сексуален маратон с жребците на града... Как сега да повярвам на думите ти?
Ева: Съжалявам, Адо!... Израснах самҐ момиче. В три стаи с пет мъже - баща, вуйчо, двама братя и дядо. До един бяха разгонени пръчове, най-гаден беше старият Мефистофел. Те умориха мама, когато бях съвсем малка. С мама бяхме свидетели на сексуалните им изстъпления. По стаите, по двора, навсякъде, без да се съобразяват с никого... В нашия дяволски дом бяха обезчестени, развратени, изнасилени, разпънати на кръст хиляди жени... Мама умря от унижение. Не можа да попречи аз да видя всичко това, съсипаха я сълзите, пресъхналите ми очи. Преди смъртта си ме закле да отмъстя. Тя не ме закле, Адо, тя ме прокле. Аз съм създадена да обичам мъжете, но превърнах обичта си в оръжие на ненавистта... И тебе мразя, но понякога... понякога, както сега, те обичам...! (Пауза). Объркана съм от вълнението на думите, които изричам... Думите ми са така силни, като измислени... Аз играя роля, Адо... Преструвам се... Защо не ръкопляскаш?
Адо: Вярвам на всяка твоя дума и дълбоко ти съчувствам! (Доближава се до нея, докосва я.)
Ева: Притисни ме както в онзи месец! Силно, скъпи, клети ми Адо! (Адо силно я притиска. Пауза.) Искам всичко да забравя! Да запомня... завинаги... само онзи месец!... Обичам те! (Пауза).
Адо: Обичам те, Ева! (Целуват се).
Ева: Искам да заспя завинаги със спомена за розовия месец!
Адо: Няма да те оставя сама, скъпа Ева!
Ева: Нищо красиво и нежно ли не те задържа на този свят?
Адо: Ни най-малко.
Ева: Не те ли е страх от смъртта?
Адо: Страх ме е, но не за себе си, а за цялото човечество. Затова предпочитам да умра обичайки, отколкото да съществувам в пустош.
Ева: Тогава... да го направим!
Адо: Готов съм, но как?
Ева: В ръцете си държа чаша с най-силната отрова, която беше за теб.
Адо: Виж ти! В “Недоразумението” не пише..., но аз заподозрях...
Eва: “Недоразумението” е книга, а нашата битка просто приключи. Изгубихме я и двамата. И всякакви подозрения вече са излишни.
Пауза.
Адо: Сами ли опустошихме живота, мечтите си?
Ева: Опустошени са корените ни, клети Адо! Корените на родителите ни и на техните родители, на шибания човешки род.
Пауза.
Адо: Недоразумението просто е... космическо.
Ева: И все пак... ние с теб се изхитрихме, съпруже мой. Откраднахме от необятната пустош цял месец.
Адо: Тридесет дни от тази лъскава и измамна пустош...
Пауза.
Ева: Ще се махнем и ще запазим завинаги спомена за неземния месец...
Адо: Вълшебния месец...
Ева: Медения розов месец...
Двамата: Нашия месец...
Пауза.
Ева: Отровата е подсладена и действа светкавично. Няколко капки стигат за всеки от нас... Не бих понесла спазмите на лицето ти, побеляването на алените ти устни и потъмняването на сините ти очи. Нека първа изпия своята половина... Сбогом, Адо!
Ева целува Адо и вдига чашата, но Адо светкавично я изтръгва от ръцете Ј.
Адо: Аз съм кавалер докрай! Сбогом, Ева! (Целува я) Отивам си от тук щастлив, защото съм обичан!
Отпива от чашата.
Ева: Отиваш си глупак, какъвто си дошъл.
Избягва навън.
Адо хвърля чашата подире й, изревава от болка и се превива на две. Известно време е неподвижен, свит на кълбо. Бавно се надига, на лицето му е изписано недоумение.
Адо: Това ли бе всичко?... На небето ли съм? Но там няма камъни?... Та аз съм си тук! И болката премина... Не мога да повярвам!... И Камю не се е сетил за това.
Излиза.


3.

Позната картина. Познато съскане. Няма никой. Изпод камъните изпълзяват двете змии А и О - феерични, елегантни, в пъстроцветни окраски. Съскането се усилва.
О: Най-после на чист въздух!
А: Охлузи ли се, скъпичка?
О: Слава богу новата ми премяна, която смених при пълнолуние, е невредима. Много си миличък, мили!
А: Твоята пъстроцветна и слава богу ненакърнена премяна особено отива на формата на езика ти, скъпа О!
О: Благодаря за комплимента, мили А!
А: Твърде скоро, скъпа О, ние ще изпълзим вледеняващо в този дом, ще клъвнем хората и... край.
О: Защо не клъвнем проклетите хора още сега?
А: Змиите не са касапи, мила О. Чакаме хората да настъпят.
О: А ако не го направят, скъпи А?
А: Ще ги чакаме, а ако не ни настъпят, тогава... няма да ги клъвнем. Но сега по-важно е да проведем нашия урок по светски разговор. Как ти се струва, добре ли протича той, скъпа мадам О?
О: Надминава очакванията ми, мили господин А!
Чува се шум, змиите утихват, шумът изчезва.
А: Какви ли не шумове и шумченца се реят из света на хората. Особено сега, при подготовката за откриването на бала.
О: Скъпи господин А, коя мислиш, ще бъде първата дама на Бала?
А: Кой друг, ако не прекрасната мадам О!
О: Щастлива съм да чуя това, господине... Само че ме е страх да не ни изненада бодливия господин ЕГ, преди да клъвнем хората, преди да облечем новите им бални дрехи, преди да покажем на обществото истински обноски на кавалер и дама, преди да се слеем с вихъра на танца...
А: Бодливият Ег е твърде шумен, за да ни изненада. Неспирно пее и репетира, въобразил си е, че на бала ще бъде поканен да изпълни “Летящият холандец”.
Змиите се смеят. Пауза.
О: Хората имат много песни за летенето, а за пълзенето нямат нито една. Защо така мечтаят по огромното, празно небе, кавалере мой?
А: Хората са алчни и земята им е тясна, скъпа О. Помисли само, ние в какви тесни пространства пълзим и с какво благородно достойнство го правим!
О: Само това ли е причината за летенето, уважаеми А? Не криеш ли нещо от мен?
А (След кратка пауза, бурно): Разбира се, че истинската причина е друга, проницателна О! Летенето... то е красиво нещо... Най-красивото на света!
О: Ето значи, защо толкова искам да летя, мили мой А!
А: Но това не е никак лесно. Аз, разбира се, мога да ти помогна... Сега обаче, скъпа О, трябва да продължим нашия урок, защото балът наближава. Три, четири!
А и О театрално разиграват обноски между кавалер и дама.
А: Подавам Ви ръка, мадам!
О: Облягам се на нея, господине!
А: Тъй грациозна сте, мадам!
О: А вие сте тъй силен, господине!
А: Приемете въздушна целувка, скъпа госпожо!
О: Връщам Ви я с трепет, галантни господине!
Чува се познатата ария на “Летящият холандец”.
А: Тревога!
Змиите се скриват под камъните!


4.

Пощальона (Отвън): Ето ме отново при вас! (Пъха ключа в ключалката, щрака.) Аве и Веа са го чули, влизат.
Веа (Тихо): Ева е успяла, успяла!
Аве (Тихо): И да го видя... (Високо) Впечатляващо бързо се върнахте за един възкръснал, господин Стронбърг!
Пощальона (Настойчиво се опитва да отключи, мърмори): Как да възкръсна, като не съм се раждал...
Веа (Тихо): Облогът е мой!
Аве: Глупава и упорита!
Пощальона: Моля?
Аве: Питам - кога най-сетне ще получим поканите за Бала?
Пощальона (Продължава опитите и мърморенето): Ще ги получите, ще ги получите...
Веа: С най-големия ли отключвате?
Пощальона: Тъй вярно, скъпо дете, но и той е малък. (Изнервен, блъска вратата) Проклета порта, сякаш е храмът на целомъдрието! Ще трябва да се върна за нов ключ.
Аве: Това беше ясно от самото начало. Побързайте!
Отвън се чуват пистолетни изстрели, писват клаксони, пищялки.
Веа: Балът всеки момент ще започне! Тичайте, господин Ег!
Пощальона запява арията и полита в далечината. Кратка пауза.
Влиза Ева, съкрушена.
Аве: Жив е, нали?
Ева: По-жив от преди. Отровата, която изпи, беше достатъчна за стадо слонове... Не мога да повярвам!
Аве: Спечелих облога!... (Към Веа). Давай гривната!
Веа: Луда ли си? Подарък не се връща. (Към Ева.) Повлекана, размазано адажио!... Тук не е дворът на френската кралица, а бойно поле. Сега ще ви покажа как се побеждава!
Излиза с решителни крачки
Аве: Храни кучка, да те...
Ева: Права е, изложих се...
Пауза.
Ева: Ти, на какво се зарадва, че не успях, или че той е жив?
Аве: Нито едното, скъпа. Просто много ми се иска да дойде и моят ред. Веа също няма да успее, залагам на празно.
Ева: И аз. (С изумление) Този идиот е безсмъртен!
Аве: Безсмъртен, глупости!... Ти залагаш, че Веа ще успее.
Ева: Не съм казвала такова нещо.
Аве: Не може и двете да залагаме на едно и също нещо, нали? Ето, сребърната лъжичка от сервиза на баба ти.
Ева: Баба е на дъщеря ти... Добре, от мен - кехлибареният гердан, който ти ми подари.
Аве: Договорихме се.
Ева (С нарастващо изумление): Разбираш ли - той... той е безсмъртен!
Аве (Доближава се до нея и нежно я гали): Разбирам объркването и страха ти. Отпусни се... отпусни се...!
Ева се отпуска в ръцете й. Пауза. Адо незабележимо пробягва през помещението, скрива се зад камъните.


5.

Познатото съскане.
О (Не се вижда, тихо): Скъпи А, сантиметри деляха този мъж от смъртта.
А (Не се вижда, тихо): Скъпа О, направи обръч около краката му и когато реши да тръгне, той непременно ще те настъпи. И тогава - Екзитус.
О: Ако ме види и прескочи?
А: Твърде разстроен е, за да забележи една змия в краката си.
Пауза.
О: Не мога, мили мой А. Нещо като милосърдие на горещи вълни преминава през издълженото ми тяло. Мъчно ми е за този объркан човечец, дори му съчувствам.
А: Ти си най-добродетелната дама, която познавам!
О: Благодаря, очарователни А!... Разчувствах се, виж тези жени как се галят, искам и ние...!
А: Свий се в пръстена ми, мила О!... Така, чудесно е!
О: Прекрасно е, ммм...!
А: Тихо! Ммм...!
О (След малко): Скъпи А, чувствам се възбудена като истинска жена!
Чува се шум.
А: Шт!
Змиите утихват.


6.

Влиза Веа. Неузнаваема, маниерите и жестовете Ј напомнят на полковника, облечена е в неговата униформа, на главата - фуражката му, в ръката държи зареден пистолет.
Веа: Мирно! Свободно!... Къде е мишената Адо? Влизал ли е тук?
Аве и Веа смутени се отдръпват една от друга. При вида на Веа смущението им е последвано от изненада и вцепенение.
Аве: Как така... ще е влизал, не е.
Ева: Крие се някъде в миша дупка.
Веа: Обявявам бойна тревога! Заповедите ми да се изпълняват безпрекословно! (Сяда по войнишки, кръстосва крак върху крак) По силата на провидението поех огромната отговорност да съм въоръжен комендант по време на военното положение. Врагът се крие, а в тила липсва контрол, забелязват се аномалии... Това ме изнервя, ставам подозрителна, тоест подозрителен и мога да бъда много опасен, неконтролируем, да... (Вторачва се в тях.) Притеснявам ли ви? (Пауза) Правете каквото правехте реди да дойда. Хайде!
Ева: Отива ти да се правиш на полковник и униформата, пистолета...
Веа (Крещи): Млък! Не говори без разрешение! (Насочва пистолета срещу тях, двете замръзват от страх.) Правете това, което правехте, докато аз немил-недраг се скитам по бойното поле! Започвайте! Броя до три и стрелям на месо! Едно... две...
Аве (В уплахата налучква сполучлива импровизация, вживява се): Ние, ние двете тук, какво можем да правим, освен... Говорихме и за мъже. Не, не за мъже, а за един единствен - за полковника. Тоест за... за баща ти, или пък за теб... Всъщност... (Спира объркана.)
Веа: Защо спря?
Ева: Връхлетя я апорията.
Веа: А-по-ри-я? Каква е тази мръсна дума?
Ева: Непреодолимо противоречие. Разликата между очевидното и например... видимото.
Веа: Дрън-дрън! Продължавай разказа! Едно... две...
Аве: Ох!... Колкото и да се опитвам да забравя полковника, той беше мъж на място... И най-важното – истински военен. С мустаци, сабя, пропит и неотразим грубиян, въобще - супермен... Той знаеше, че основната цел в живота на истинския мъж са властта и парите... Парите бяха под достойнството му, но владееше с всички средства властта и беше част от нея... От всичко обаче полковникът най-много обичаше своята единствена дъщеря Веа. Но криеше от нея любовта си, ах, как умееше да я крие... любовта си, защото беше... разузнавач... Това е, свърших.
Веа: Страхотно! Никога не си лъгала така хубаво. (Скача на крака и стреля над главите им, доближава пистолета и в упор го сочи към тях.) Играчка-плачка, играчка-плачка, играчка-плачка!...(Двете треперят от страх.) Мислите ме за куку, но грешите!... Кажи ми ти, родна ми майко, галила ли си ме така някога, както галеше нея? (Пауза). Кажи ми, кога си ме галила както галеше тази нимфоманка, преди малко?
(Пауза. Веа подсмърча.) Защо мълчиш? Говори!...
Аве: Махни този пистолет!... Страх ме е!
Веа (Преодолява слабостта си): Отговори на въпроса ми, или... ще стрелям!
Пауза.
Аве: Ти си ми дъщеря... галила съм те, как да не съм... Това сега е различно... Ще ми се пръсне сърцето от страх, моля те! Насочи пистолета другаде... моля те!
Неочаквано, Ева бавно, но решително става.
Веа: Сядай на мястото си!
Ева (Гледа я твърдо в очите): Полковник Веа! Каква е тази шибана ревност, какви са тези детинщини!... Много добре знаеш, че тук никой никого не обича... Нито някой обича себе си.
Пристъпва към Веа.
Веа: Още една крачка и стрелям!
Ева: Няма да стреляш. Защото сме обречени да бъдем заедно до края. (Пристъпва още една крачка, Веа се колебае.) Ние сме трите царици в царството на омразата и пълната пустош. Но ако на наше място бяха трима мъже, какво щяха да са направили на една самотна жена, на теб например? (Веа е объркана). Какво?
Веа: Досега щяха да са ме намерили...
Ева: И още?
Веа: Да са ме... убили.
Ева: Но преди това щяха да те изнасилят, да отнемат пикливата ти девственост, да те пръснат...
Веа: Стига!
Ева: Така се вживя в играта, че забрави за какво сме се събрали. Ти забрави кой е твоят единствен враг. (Пристъпва, бавно нАвежда ръката и с пистолета надолу.) Кажи... кого цял живот си искала да разкъсаш?
Пауза.
Веа: Адо... брат ми. (Болезнени спомени нахлуват в съзнанието Ј). Така го обичах в началото и той ме обичаше, но постепенно... (Пауза, дълбоко си поема въздух.) Спомням си веднъж... бях на седем, а той на единадесет... Трябваше да извървим пеш трийсет километра, през лятото, в най-големия пек, през сипеи и скалисти зъбери, осеяни с бодливи храсти и влечуги. Двамата с Адо бяхме боси, тъй като тръгнахме ненадейно... Полковникът вървеше пеш. Смили се над наследника си и го качи на коня, смили се и над коня и не качи мен, за да не тежа... Катерехме се така през целия зноен ден. Разбира се, на Адо сигурно му е било
мъчно за мен, може и дори да е страдал, но не го показа... Така сме извървели почти цялото разстояние - полковникът, коня с наследника и аз. Припаднала съм малко преди да стигнем, с отекли и окървавени крака... (Пауза) Оттогава краката ми често отичат, крия ги в панталони и сандали. Най-ужасното е, че никога няма да обуя изискани дамски обувки с високи токчета. Разбирате ли? Разбираш ли, Ева? Разбираш ли, мамо, дето ти от страх пред полковника дори и тогава не ме погали?... Никога няма да бъда грациозна дама! И може ли въобще някой да си представи кренолинена рокля със сандал на бос крак!? Всички ще ми се подиграват, всички!... (Хълца. Аве се разнежва и се доближава, за да я прегърне, но Веа я отблъсква)
Не искам закъснели ласки! Никого не обичам... Най-много е виновен той - наследникът. При това Адо винаги е мразил полковника, страхуваше се и се срамуваше от него. А аз -обожавах го, миризмата на ботушите , вкисналия дъх и пиянските брътвежи. Но такава е орисията ни, любовта получава омраза, а омразата - привързаност... Бях така привързана, че отвързана просто се стопявах, без мнение и посока. Оправдавах всички негови залитания, налагани с пистолет и юмрук. Той беше комунист, аз - също, той беше фашист - аз също... Но никога, никога не получих благоволението му. То изцяло беше собственост на друг. (Пауза)
Всъщност... дали всичко това се е случвало с мен... Или с някой друг?... Или по друго време?... Обърках се!... Раздвоена съм, някой напира да изскочи от мен... Стоп, спри!... (Овладява се, отново твърдо както преди.) Това е! Ненавиждам наследниците! Те нямат място на нашия бал и този бал ще бъде първият ни свободен женски бал! (С познати командни маниери и жестове.) Мирно! Свърши лирическото отстъпление, следва настъпление! (Заема бойна стойка, души, претърсва навсякъде) Прерових цялата къща. Той е някъде тук... Няма къде другаде да е... Наследила съм обонянието на полковника, мирише ми на кръв... Тук е... Усещам го, усещам тупкащото му заешко сърце! Сега ще го спипам!
Веа е проверила навсякъде, насочва се със зигзагообразни движения към камъните, започва да ги обхожда. Адо внимателно я следи, продължавайки да се крие зад камъните. Двамата в успоредни кръгове обхождат камъните. Аве забелязва Адо и му помага с жестове.
Ева: Какво ръкомахаш?
Аве: Не ти ли прави впечатление? (Разкършва бюста си.) На тези години и така стегнат! Но се препоръчват постоянни движения
Продължава незабележимо да насочва Адо, предпазвайки го едновременно от Веа и Ева, известно време си играят така на “котка” и “мишка”.
Ева (Рязко, подозрително): Видях те! Жестикулираш...
Аве: Разговарям с покойния си съпруг. Като гледам великолепните маневри на Веа, припомних си младостта, полковника. Той...
Ева: Кой - полковника или банкера?
Аве: Не ме прекъсвай! Той провеждаше великолепни учения по разузнаване. Веднъж откри противников боец, който се беше престорил на кладенец и от носа му течеше изворна вода... Тогава научих как се управляват разузнавачи под прикритие нощем в гъстата гора. Така!...
Жестикулира и продължава да насочва Адо, докато Ева с недоумение зяпа ръцете и, но изведнъж Ева се досеща, рязко се обръща и вижда Адо.
Ева: Ето го! Там е! Вляво... зад камъните.
Веа се спуска в указаната посока и бързо настига Адо. Изстрел, втори, тя изпразва от упор целия пистолет в него. Адо се строполява по очи на земята. Пауза.
Веа (Задъхано): Свърши се... унищожих го.
Ева: Браво!
Аве: Най-после!
Неочаквано Адо се надига от земята. Трите жени изпищяват от ужас и уплашено се вкупчват една в друга.
Адо (Опипва се, разглежда дрехите си, озърта се наоколо, изумлението му е неописуемо): Пет... пет пробойни и - жив! Такъв абсурд няма и в Уди Алън... Няма съмнение! Вие не можете да ме убиете. Защото... защото сте проклети сектантки, с вас живеем и умираме в различни измерения... Вече не ме е страх от вас! (Тръгва си, на вратата.) И не ви мразя. Ето, даже се усмихвам, защото се сещам за един герой от пиесата “Приятели” на непознат автор, който обичаше да казва: “Идва ми да се обеся, ама ме е страх да не се удуша”. Защо не се смеете?
Излиза.
Веа (Ридае): Как ще се оправдавам сега пред полковника! Как...
Маха си фуражката и отчаяно пъха пистолета в устата си, натиска спусъка - изщракване на празно, втори, трети път - напразно, разплаква се още по-силно и излиза през страничната врата.
Пауза.
Аве: Тя си разкървави устата с пистолета.
Пауза.
Ева: Този идиот е безсмъртен! Какво ще правим сега?
Аве (Многозначително, уверена в силата си): Когато мине през огъня, и дяволът става на пепел. Аз съм го родила, аз ще го убия!... Давай гривната!
Ева: Защо му помагаше?
Аве: Справедливостта изискваше да сме по равно, като в игра... (Обзема я силен романтичен спомен.) Като някога, когато... двамата бяха малки, макар и рядко - така се забавлявахме... най-обикновени игри, през уикенда, в близкия парк...
Ева (Извиква): Защо му помагаше?
Аве (Настръхва, насила откъсната от сладостния спомен, но бързо се отърсва): Защото исках да спечеля облога. Хайде, гривната е моя.
Ева: Лъжеш! Защото не искаше той да умре. Нещо трепна в онова, дето му викат душа, признай си!... Раждала си го, поднасяла си му топлите си, сочни цици, късал е косите ти, ръфал е годинките ти... Нещо трепна в теб, нали?
Аве: Много ти се иска да е така, нали!... Но не е. Просто не мога да си позволя да загубя сребърната лъжичка от сервиза на баба ти.
Ева (Нервно изкрещява): Бабата на дъщеря ти!
Аве (Хладно просъсква): Хайде, давай ми гердана!
Ева (Отговаря и по същия начин): Ти си знаеш - подарък не се връща.
Аве: Мога да си го взема със сила.
Ева: След това няма да ме помиришеш.
Пауза. Аве променя тона, сега той отново е както преди. На същото отговаря и Ева.
Аве: Дай ми възможност да се измъкна от ситуацията така, че да изглежда подобаващо уважително и за двете ни.
Ева: Рожденият ми ден е след месец.
Аве: Ето, честит рожден ден! Подарявам ти отново този красив кехлибарен гердан.
Доближава се до нея, нежно я целува, прегръщат се.
Ева: Много си мила!
Аве: Радвам се, че го оценяваш, скъпа!
Отвън по високоговорителите започва масирана реклама на бала.
Ева: Никакво време не остана!
Аве: Скоро ще разбереш какво съм му приготвила на това сукалче. Ако пристигнат поканите, извикай ме!
Аве и Ева нежно се целуват и бързо излизат през различни врати.


7.

Отвън приготовленията за предстоящия бал стават все по-припрени.
Познато съскане, усилва се. А и О игриво изпълзяват.
А: Скъпа О, чуваш ли звуците отвън, балът скоро ще започне.
О: Как ли изглежда един истински бал?
А: За да разбереш това, уважаема О, трябва да побързаме с нашия последен урок по танци. Започваме!
Змиите си тананикат и танцуват.
Змиите: Рок-рок-рок енд рол!... Хоп - превъртане!... Хоп - обратно!... Ритъмът е в опашката, рок-рок...!
Неочаквано О спира да танцува.
А: Какво има, очарователна О, защо спря да танцуваш? (О не отговаря.) Не играем ли добре?
О: Напротив, скъпи А, ти си очарователен кавалер и танцьор!
А: Но тогава... ти изглеждаш натъжена, нежна О!
О: Прости ми!
А: Още малко търпение и ще ги клъвнем, обещавам ти!
О: Не е това, скъпи А.
А: Тогава какво има, очарователна О?
О: Ти обеща да ме научиш да летя.
А: Сега ли?
О: Да. (Твърдо). Сега и никой друг път.
А: Но защо точно сега?
О: Защото сега съм се престрашила. Моля те!... Твоята баба ни е говорила, че най-красивото нещо, което е виждала, е летяща змия в празното небе, приличало Ј е на фантастична пъстроцветна комета. Не искаш ли и аз да приличам на едно такова вълшебство?
А: Искам, но сега няма време. Балът всеки момент ще започне, имаме урок...
О: Нищо друго не ме интересува сега освен летенето! Ти каза, че е проста работа... Така ли е, или си ме излъгал, мили?
А: Как така ще те излъжа, очарователна О, да не съм човек!... Пък и на мен ми се иска ти да полетиш.
О: Започваме тогава!
Пауза.
А: За да полети една змия трябва първо много да го иска, след това да напрегне цялото си тяло, но не надолу както сме свикнали, а нагоре, нагоре...
О: Ето! (Разгъва тялото си и започва да се гъне.)
А: Има обаче и едно условие. Трябва да оставиш на земята всичко излишно
О: Нямам нищо излишно, скъпи О.
А: Става дума за навиците, мислите, мечтите - тях трябва да оставиш. Да оставиш тук желанието си да хапеш.
О: Оставям го.
А: Да оставиш мечтата си за бала, за първата дама...
О: Никак не искам... Но и това оставям.
А: Накрая, трябва да оставиш на земята и мисълта си за мен, тя най-много тежи, скъпа О. (Тихо) Оставяш ли я?
Пауза.
О: Ти летял ли се, скъпи А?
А: Опитах, но не успях да се освободя от мислите си.
О: А дали после, когато... когато летенето свърши, ще мога ли отново да намеря мисълта за теб? Ако - не, тогава...
Пауза.
А: Забравих да ти кажа и още едно малко условие, скъпа О. Когато една змия много иска да лети, просто го прави, без да изпада в подробности. Аз ще мисля и за двама ни и ще те чакам!... Започваме!... Концентрирай се, забрави всичко друго! Мисли само за летенето, само за летенето... за летенето...!
О застава неподвижна, концентрира се. Разгъва тялото си и започва да вибрира, издължавайки се нагоре, отлепва предницата си и постепенно се отделя от земята. Полита. Кръжи щастлива.
А: Тя лети, лети!...
Неочаквано О стремително се спуска като камък надолу и тупва до А.
А: Беше прекрасно, защо спря?
О (Треперейки): Защото... изглежда ми е останала една излишна мисъл - за страха... и понеже от високото забелязах отдалеч господин Ег, който тича насам... за първи път го видях - огромен и с бодли... мисълта ми ми дотежа... Съжалявам!
А: Ти си моята гордост! Обичам те!
О: И аз, и най-съм щастлива, че си намерих всички останали мисли на мястото.
А: Позволи ми да те целуна, недостъпна О!
О: Аз съм твоя, мой верни А!
Змиите си разменят нежности.
А: След бала и аз ще полетя с теб, О!
О: Ура!
А: Но преди това трябва да се оправим с хората, да облечем новите си бални дрехи, а преди това да се скрием, защото господин Ег вече е наблизо... Тревога!
Змиите се скриват.
8.
Влизат Ева и Веа. Напрегнати са.
Ева: Още малко търпение, полковник Веа!
Веа: Ах, защо нямах само един куршум повече, да си пръсна малкото змийско мозъче!
Ева: Ще стане каквото е писано от Автора ни, скъпа! Ако знаеш само Аве какво е приготвила за малкия Адо... Този път е изключено да не успеем!
Веа: Ако той реши да се скрие от нас завинаги?
Ева: Не може да излезе от къщата, трябва да мине оттук, край нас, а ние затова сме тук - за да не мине... Освен това той се мисли за безсмъртен и не го е страх от нас. Не може да не се изкуши да дойде, уж просто така, а всъщност да демонстрира шибаната си самарянщина.
Веа: Два пъти, два пъти не успяхме!
Ева: Като в приказките, ще успеем на третия път.
Чува се познатата ария. Пощальона е пристигнал, все така шумен и невидим.
Ева: Светкавичен си, каубой Стриндберг! Носиш ли го?
Пощальона: Най-големия. Този път всичко е точно. Ето, сложил съм го в специален куфар. Отварям, вадя ключа, отключвам... (Отваря куфара). Между другото научих прелюбопитна градска интрига от битово-криминално естество.
Ева: Най-после нова клюка, бързо я казвай!
Веа: Но да е някоя, която е нова за нас. Да не е например онази, за професора...?
Пощальона: Коя?
Веа: Би трябвало да я знаете - на годишното си събрание съветът на екстрасенсите и магьосниците накълцали на парчета своя традиционен опонент, някакъв професор от академията на науките.
Пощальона: И го изяли сготвен с аспержи, зная.
Веа: Тогава, да не е онова съобщение на оня пророк, с трите очи, който... как беше...
Пощальона: Който в предсказанията си нарекъл края на света “БАЛЪТ”. Не е това. Ще ви разкажа нещо, което току-що се е случило и няма откъде да го знаете.
Веа: Мислете му, господин Ег, ако го знаем!
Аве (Влязла е незабелязано): Веа, държиш се като малко момиче, остави господин Стронбърг да се изкаже. (Тихо, само на двете.) Видях го. Скучае. Скоро ще е тук. Шт!
Пощальона: В някаква къща, подобна на вашата...
Аве: Не зная друга такава къща в града.
Пощальона:... В тази къща един мъж два пъти убил три жени. Това е - преди да се разтвори озоновата дупка или да ни блъсне кометата ние ще се изколим.
Ева: Не разбирам как така... два пъти?
Пощальона: Момент, сгреших... Ставаше дума за двама мъже, които веднъж убили три жени, да.
Веа: С пистолет ли?
Пощальона: Чакайте, пак сгреших. Трима мъже... така, трима мъже един път убили две жени... Или пък, дали не бяха трима, които... два пъти... една жена... Забравих, съжалявам, уважаеми дами!
Веа: Да не би три жени два пъти да са убили един мъж?
Ева, Аве (Грубо): Мълчи, глупачко!
Пощальона: Може и да сте права, скъпа госпожице Веа, но вие откъде пък да знаете?
Аве: Тя просто си прави хипотези, по принципа на вероятностите, според порядъка на цифрите и прочие. Това може да се случи навсякъде, къщи като нашата колкото искаш... Но разкажете по-нататък, господин Стронбърг!
Пощальона: Нататък... Градското мнение е разделено на две. Едната половина смята, че мъжът, ако приемем че става дума за убит мъж, първият път е убит на майтап, а вторият път - сериозно. Другата половина твърди, че мъжът още първия път е бил убит на сериозно, а втория път - на майтап...
Ева: И как ще се разбере кои са прави?
Пощальона: Международна фирма организира публично залагане, за броени часове отпечата милиони картончета с двата варианта, за убит от първи път или за убит от втори, разбирате... Картончетата вече са разпратени в страната, в момента няколко печатници продължават да печатат картончета за света. Въобще очаква се да получи феноменално световно залагане.
Аве: Вие, господин Стронбърг, на кого ще заложите?
Пощальона: Като информирано служебно лице нямам право да залагам. Но имайки предвид тоталната корупция, глупаво е да пропусна. Ще заложа след обявяването на резултата. За печелившия.
Ева: Кога трябва да бъде обявен резултата?
Пощальона: Тази вечер, на Бала на благотворителността. Процент и половина от приходите щедро ще бъдат раздадени на шестдесет процентното безработно население в страната.
Аве: Навярно се предвижда ултрафамозна церемония, нали?
Пощальона: На Бала, от официалната трибуна, под лъчите на стотици прожектори и телевизионни камери лично господин кмета ще разпита убития... И тъй като входът на Бала е с безплатни покани, очаква се на градския стадион да се струпа целия град. Прогнозите на независими експерти са, че стадионът няма да издържи, ще се срути и тогава ще започне истинското шоу на импровизацията.
Отвън се чуват сирени и гъгниви високоговорители.
Ева: Но защо още си говорим през вратата? Господин Стринберг, отворихте ли куфара, извадихте ли най-после проклетия ключ?
Пощальона: Да. И го пробвах. Не става.
Ева: Нали уж беше достатъчно голям, огромен...?
Пощальона: Така е. Но и той е малък... за вашата врата. Съжалявам, много съжалявам!
Аве: Но защо не тръгнахте веднага, скъпи господин Стронбърг?
Пощальона: Защото... защото много ми се искаше да си поговорим. Правя го за пръв път от три месеца, все хвърча ли, хвърча...
Веа: Не се бАвете нито секунда, мистър Ег, ще закъснеем, моля Ви! Върнете се и донесете ключа най-после!
Пощальона: Разбира се! Летя!
Запява, тропот, отдалечава се.
Ева: Тоя май ще се окаже по-голям идиот и от Адо.
Аве: Всеки следващ мъж е идиот и половина в сравнение с предния мъж. (Пауза) Адо всеки момент ще дойде. (Вперва поглед към небето.) Дай ми сила, господи!
Ева (Доближава се до Аве, притиска се към нея, нежно я гали): Нашата надежда е в теб, скъпа!... Имаш ли нужда от помощ, имаш ли нужда от нашата сила...? Даваме ти я.
До двете се доближава и Веа. Притиска се в тях. Стоят така, притиснати една в друга, както никога до сега и навярно както никога в бъдеще, за пръв и последен път.
Аве: Благодаря ви, скъпи мои! Бъдещето е наше! На силните и независими жени, но заедно... Вие ми давате сила, благодаря Ви!
Трите, усмихнати и съпричастни активно се галят, сякаш по този начин си вливат сила, сякаш се зареждат, сякаш се превръщат в една силна, непобедима жена.
Аве: Не бива да повтаряте моята грешка. Да забременявате, още повече пък да отглеждате син от баща алкохолик, пройдоха и психопат... Вечни глезения, ревове, всеки ден и всяка минута - болести – истински, заушки, напикавания, фобии, цял живот без нормален сън... Красивото, еманципирано, усмихнато момиче се превърна в скърцащо приспособление за съхраняване на мъжкото безсмислие, на едно болновато, грозно и глупаво мъжко животно. В природата този ембрион би пукнал, но в живота на мъжете постепенно пукнах аз... Насилваме ги да живеят, унищожавайки себе си... Какво е нашето майчинство - робство, гнет, унижение... За какво ни е то?... Нужни ли са ни мъжете?... Глупости!... Аз ще отмъстя за нежеланото майчинство, за хилядите изпрани пелени, за подигравките и побоищата, за пропуснатите балове, усмивки, пътешествия и авантюри, за изсъхналата ми младост... Ще го убия и никой не може да ме упрекне! Сега или никога!
Трите: Сега или никога!
Аве: И не забравяйте какво се разбрахме. Театърът започва!
Трите жени сядат на три стола, кръстосват смирено ръце на коленете си, на лицата им се изписват маските на покаянието, от очите им струи християнска добродетелност и дълбоко разкаяние. Замръзват така.


9.

А (изпод камъните, не се вижда): Скъпа О, лети колкото си искаш, само не заприличвай на тези трите!
О (изпод камъните, не се вижда): Мили А, като ги гледам така неподвижни и езичето ме засърбява.
А: Напълно излишно. Хората имат една поговорка: каквото си направиш сам и господ не може да ти го направи.
О: Това, което гледаме, драма ли е или комедия, уважаеми А?
А: Мисля, че това е класическа човешка трагедия, мила О.
О: Нямам търпение да ги клъвнем и да облечем новите им бални дрехи. Балът всеки момент ще започне, скъпи А!
А: Нетърпелива О, може и да не се наложи ние да ги нападаме. Мирише ми на трупове. Скоро всичко ще стане ясно. Мълчи и гледай!


10.

Влиза Адо. След като ги вижда, се спира до вратата. По даден от Аве знак трите жени запяват популярна празнична песен, която обикновено хората пеят още като деца. За Адо е очевидна постановката на ситуацията, но трите жени пеят така хубаво, а песента му напомня толкова скъпи неща и така му въздейства, че той присяда на един стол. Песента свършва. Адо замечтан не помръдва от стола.
Аве: Радваме се, че дойде все пак при нас, скъпи Адо!... И ако можеш... прости ни чудовищните постъпки!
Ева: Прости ни!
Веа: Прости ми, Адо!
Пауза. Адо е замислен, не отговаря.
Ева: Очевидно е желанието на дявола да заживеем заедно. Колкото и да ни е трудно.
Аве: В края на краищата ще се научим и на това. След като трябва да живеем заедно, по-добре да е в мир.
Веа: Ти си така добър, дори и не мислиш за отмъщение... А ние сме просто отвратителни! Кажи – какво можем да направим за теб?
Пауза. Адо не отговаря.
Аве: Стой си тогава. А ние ще си пеем и играем както някога. (Дава знак.)
Трите започват добре познатата от всички им детска игра, която се нарича “Познай какво държиш!”. Веа завързва очите на Аве с черна превръзка. После вади от кобура пистолета и го пъха в ръцете й.
Ева, Веа: Аве, познай какво държиш? До три пъти.
Аве (Опипва пистолета): Сешоар.
Ева и Веа се смеят и репликират: “Не позна! Втори път”.
Аве (Продължително опипва и мирише): Пулверизатор.
Ева и Веа се смеят: “Трети последен път!”
Аве: Пистолет.
Веа: На кого е?
Аве: Може да е на всекиго.
Ева: Играй по правилата! (Многозначително.) Не разваляй играта!
Аве (Против себе си): Разбира се... пистолета на полковника.
Веа: Позна! Страхотна си!
Аве маха кърпата от очите си и я завързва на Ева. Неочаквано и без той да разбере вкарва в играта и Адо, като издърпва от ръцете му неизменната книга и без дори да я погледне я слага в ръцете на Ева.
Аве, Веа: Ева, познай какво държиш?
Ева (Опипва я): Книга.
Аве: На кого е?
Ева: На кого... на Адо.
Веа: Страхотна си! А коя е книгата?
Ева: “Недоразумението” от Алберт Камю.
Пауза. Двете жени не знаят коя е книгата и очаквателно поглеждат към Адо. Той вече е вкаран в играта и поддавайки се на нейните емоционални закони, макар и колебливо, се включва.
Адо: Не позна.
Ева: “Бог” от Уди Алън.
Адо: Не позна. Трети последен опит.
Ева: “Мъртвешки танц” от Август Стринберг.
Адо (Все още с резерви, но очевидно доволен от приятното чувство на играта, дори леко се усмихва): Спечелих!... Ти държиш “Малкият принц” от Антоан дьо Сент Екзюпери.
Ева: Едно на нула за теб. Който печели, отговаря.
Ева маха кърпата от очите си и я връзва на Адо. Аве бързо издърпва скрити до този момент два проводника, включени от единия край в източник за високо напрежение. Доближава се до Адо, придържайки проводниците далеч един от друг за изолираните повърхности.
Аве: Подай ми и двете си ръце, сине! (Адо и подава разтворените си ръце, тя пъха в тях оголените краища на кабелите.) Стискай!
Адо стисва кабелите. От ръцете му изскача дим, замирисва на изгоряло месо. Така е разтърсен, че хвръква на няколко метра встрани. При падането проводниците се опират един в друг и токът изгасва.
Тъмнина. Тишина.
След малко трите жени, една по една, тихо и предпазливо проговарят в тъмнината.
Веа: Как запуши и се разтресе - като ударено от гръмотевица дърво!
Аве: Високо напрежение, над три хиляди волта, превръща всичко в пепел.
Ева: Сърцето му сигурно се е пръснало на най-дребни късчета.
Аве: Трябва бързо да го изнесем от тук!
Веа: Не е ли по-добре на светло, първо да оправим предпазителя на електрозахранването и тогава...?
Ева: Но аз от малка страдам от кокоша слепота. Пък и тук сме само ние.
Аве: Тук - да. Но днес на светло могат да те проследят и заснемат даже и от космическа станция. Затова най-напред, докато е тъмно, да го изнесем оттук, пък и скоро Пощальона с поканите ще е тук. Хайде!
Трите жени започват да търсят трупа на Адо. В тъмнината често се блъскат, настъпват, охкат и ругаят.
Ева: Няма го, по дяволите! Ами ако...?
Веа: Не говори глупости! Трябва да проверим внимателно навсякъде. Може след като е отхвръкнал, да се е отърколил в друга посока.
Аве: Търсете!
Продължават да търсят, лазейки в тъмнината.
Ева: Обземат ме шибани предчувствия...
Веа: Ще откача в тази кокоша тъмнина!
Аве: Намерих го!
Веа: Това съм аз, пусни ми крака...!


11.

Светва се. На входа стои Адо. Усмихнат, с неизменната книга в ръка. Трите жени изпищяват и
замръзват по местата си на пода.
Адо: Съвършено пълзите в тъмнината като трио усойници. Сцена, сякаш изваяна от перото на Келън Илиън.
Жените са така парализирани от изумление и страх, че дори не се опитват да помръднат.
Адо: Просъскайте нещо.
Ева: Казах ви... Той е безсмъртен!
Адо: Тъпо нещо е женската психика, открива и преоткрива очевидното. (Триумфално се качва на масата.) Така, по-далеч от вас и по-близо до звездите. Откакто бе даден знакът за моята извънредност... (Олюлява се от вълнение, заедно с масата, успява да запази равновесие, смее се.) Току-виж съм паднал и хоп - сметките ви излезли. Нали? Ама не... Откакто афиширах своето божествено безсмъртие и забравих страха от вас, ми беше свръхлюбопитно да наблюдавам мишите ви опити. Вие, госпожи неосъществени убийки, не вникнахте зад очевидното и досега продължавате да живеете с мисълта, че съм беззащитен, болноват,
хилав, с две думи - интелектуален олигофрен. За вас аз съм диаспорията на мъжкия род, който пък е еманация на диаспорията на природата... Самопровъзгласихте се за хигиенисти на природата и поведохте срещу мен неравностойна, подла война... (Отново се разлюлява, запазва равновесие.) Ама не!... Въпреки, както казах вече, очевидните знаци, не се съобразихте с божествената аксиома, че мъжът е междуклетъчен и междупланетен организъм и неговият бог дърпа конците на вашите сектантски богчета. Мъжът е предопределен да живее в космоса и не може да умре на земята. (Разлюлява се, запазва равновесие.) Ама
не!... На моята бъдеща планета женският род е непознат. Там всичко е в мъжки и тук-там в среден род. Защото това е формулата на бъдещето и мира. Защото всички катаклизми само привидно са заради власт и пари, надълбокото подло се спотайва женската причина и интрига или мъжкият комплекс за доказване пред някоя кокона, което е все същото. (Пауза, замечтава се, с копнеж.) Аз разбира се не мога да жиВеа съвсем сам, направих си майка. От дунапрен, парцали и конци. Голямата Мама!... Там, надалеч, тя ще е с мен. Сутрин ще ми приготвя кифли с мляко и сметана, вечер ще ме чака с тиха поетична усмивка. Да, разбира се, ще и разказвам - как е минал денят, на кои планети съм бил, какви послания съм получил, дори ще се съветвам с нея. Ще я наричам Голям Мам - в мъжки род. Няма да има жени, нито котки, нито кучки и подобни разгонени твари. Само Голямата Мама, и то в мъжки род, при това, ако ме ядоса, винаги мога да я прекроя, защото аз съм я родил, а не тя мен. Защото аз съм Създателят Ј, Бога... И ще бъде така спокойно, така красиво, така неземно!... (От вълнение се разлюлява особено силно с масата, но успява да балансира и укроти.) Само че този път, преди да тръгна, ще си получите възмездието!
Адо скача от масата и си тръгва. Поради разсеяност се спъва на прага на вратата, пада. Издава лек стон и повече не помръдва. Дълга пауза.


12.

Трите жени се размърдват, но не смеят да станат.
Аве: Адо!... Прави каквото ще правиш с нас и да свършва.
Пауза, никаква реакция.
Веа: Аз ставам! (Не помръдва.)
Ева: Преструва се той, зная ги тези номера. Както вкъщи, вечер си лягаше след като аз заспя, а сутрин се прАвеше на заспал, както сега. За четири години сме се чукали девет пъти. Но в замяна на това се напикаваше през вечер... Знаем ти номерата, ставай!
Пауза, никаква реакция.
Аве: Напикаванията му са наследство от баща му.
Ева: Банкера или полковника?
Аве: Без значение. Всички постове днес се заемат от пикльовци. Носиш ли панталони и напикаваш ли се, постът ти е гарантиран. И колкото повече се напикаваш, толкова по-висок е постът.
Веа: Аз ставам. (Продължава да лежи.)
Ева (Нервите й не издържат): Абе ние заповед ли чакаме! Адо, кажи какво искаш от нас?
Аве: Докога ще лежим и пълзим, докога това унижение. Бива ли така, три сериозни жени - пълзят по пода? Върхът на унижението!... Ами ако това е целта ти? А?
Пауза, никаква реакция.
Веа: Писна ми! Ставам... (Продължава да лежи.)
Аве: Ти си най-смела от нас, Веа. Защо не станеш?
Веа: Сега. (Все още продължава да лежи.)
Ева: Така съм прилепнала и съм приела извивките на земната повърхност, че все едно така съм се родила.
Аве: Прародителите ни са били земноводни. Обаче преди хилядолетия са мутирали и са се изправили с много-много напрежение... Обратната мутация - от човек във влечуго е далеч по-лесно.
Ева: Абе, хора! Вие разбирате ли, че всеки момент каубоят ще се появи с ключа и поканите?!
Изглежда Веа е не по-малко нервна. Вдига се на крака с боен вик и се мята върху Адо. Обръща го по гръб. Разтърсва го. Не вярва на очите си и глупаво се хили.
Веа: Мъртъв е! От главата му тече струйка кръв... Ударил се е в малкия мозък... И е взел да изстива.
Аве и Ева припряно и недоверчиво се доближават до Адо и допират глави до сърцето му.
Ева: Най-сетне!
Аве: Господи! Не мога да повярвам! Това е знак от съдбата... Бързо да го махнем оттук!
Трите вдигат тялото и го изнасят.


13.

Отвън вече се чуват тържествени фанфари. Трите жени се връщат с черни воали на главите. Сядат мълчаливо и скръбно по столовете си. Веа видимо не е съгласна с ритуала, обръща гръб на двете.
Аве (Монотонно нарежда): Гледам тези черни воали, гледам ги и душата ми страда и си спомням, спомням си, когато бях малка, видех ли жена в черно стомахът ми се свиваше, за мама мислех тогава и за нейната смърт, а сега пък - Адо...
Ева: Живя като идиот и така умря.
Веа (Потръпва, но не се обръща и не издава звук): Спазвай законите на семейството, Ева!
Ева: Моля?
Аве: Благоприличието изисква първо майката да отрони прощални скръбни слова, без никой да я прекъсва, след нея е сестрата, после си ти.
Ева: Аз, жена му, последна?... И за какво семейство въобще става дума, за кое семейство?
Аве: Нека не се караме! Днес скръбта ни е събрала да си посипем главите с пепел.
Веа гърбом се изсмива.
Аве: Амин!... Твоят ред е, Веа.
Веа: Скапани лицемери! (Не се обръща и отново напрегнато мълчи.)
Аве: Веа, не ти ли е минавало през ума, че на каквато и да се правиш, ти си всъщност едно добро момиче? Казах ти - редът ти дойде. (Не получава отговор, никаква реакция от страна на Веа.) Добре... Твой ред е, Ева.
Ева: Ами... (Вълнува се мъчително.) Адо... липсваш ми!... Наистина, колкото и да е абсурдно... Мразех те, мразя те и сега... и така ми е мъчно! (Напрежението Ј е огромно, не може да спре и казва премълчаното.) Когато отидох с чашата... с отровата... трябваше да го заблудя, да изиграя роля, но така се вживях в ролята... Знаете ли, когато кандидатствах за актриса и ме връщаха от всички студия, все едни и същи думи ми казваха, че не мога да се владея и се разпадам в ролята си повече дори, отколкото мога да правя това в живота... И като отидох, с чашата... така се вживях, така дълбоко поисках да се върне нашия меден месец - завинаги, прозрях пълното безсмислие на това, което правим и ми стана невероятно мъчно
за Адо, никога не бях обичала както в този миг... Първа вдигнах чашата с отровата, но той наивно и самоотвержено я изтръгна от ръцете ми... Изпи я и това ме върна към действителността... Адо ме спаси!... Не е ли абсурдно - той ме спаси, а аз...?
Дълга пауза.
Аве: Когато го търсихме... в тъмното... сърцето ми щеше да се пръсне... Не исках да го намеря, да докосна с тези две ръце неподвижното тяло, на което съм дала живот... Защо го убихме?
Ева: Ние нищо не можахме да направим. Той умря сам.
Аве: Но преди това го убихме ние - три пъти. Едва ли световната история познава друг такъв случай.
Ева: Така сме закодирани, скъпа. Жестока битка с мъжа, на живот и смърт, докрай. Да - има любов, мирно съвместно съществуване и прочие условности, все тактически похвати, водещи към победата... Знаеш ли. Убедена съм, че всяка жена на света поне веднъж е поискала смъртта на най-близкия си мъж. Ако не го е правила в този живот, ще го направи в следващия.
Аве: Ще се надхитряваме един по един, един по един... докато човешкият род изчезне.
Ева: Разбира се, просто експериментът с Адам и Ева е крайно неуспешен. Двете съставки са закодирани да се стремят към унищожение... Няма нищо страшно! Ще се преродим в нещо друго - например в змия... или в камък.
Аве: Срах ме е! Усещам в гърдите си огромна, черна пустош.
Аве сяда на стола до Ева и тревожно я прегръща, трескаво се галят. Веа още по-напрегната ги следи през рамо. Дълга пауза.
Ева: Трябва да го погребем, скоро ще започне да мирише.
Аве: Утре ще го погребем... Тази вечер е тържествено-печална... (Отвън фанфарите стават все по-тържествени, долита силна глъч.) След малко господин Стронбърг ще отключи, ще донесе поканите. Вие ще се влеете в човешката гмеж на Бала... с вашите кавалери... Аз ще остана, като тръстиката, която свири само при подухване на пронизващия вятър.
Ева: Нима искаш да кажеш, че няма да дойдеш на Бала!?
Аве: Точно така, скъпа. Страх ме е от тълпите и прожекторите... Пък и някой трябва да изпрати мъртвия.
Ева: Сигурно ме мразиш, че когато ти... тук... аз - там?...
Аве: Ни най-малко. Ти си го правила и когато той беше жив, та какво остава сега. Освен това кой, ако не майката трябва да се погрижи?...
Ева: Аве, скъпа, имам чувството, че говориш така, за да не отида никъде. Да не ме ревнуваш? От някой мъж?
Аве: Как така ще те ревнувам от мъж! Пък и нали пак тук ще се върнеш... (Разсейвайки тягостното настроение, пляска с ръце.) Мъртвите - мъртви, а живите - живи! Кажете имате ли си вече кавалери?... Ти, Ева?
Ева: С моя кавалер ще се запознаете след малко. (Поглежда към Веа.) Навярно се досещате, че той е... той е... (Веа настръхва). Разбира се - каубоят Стриндберг! Глупак като останалите, но за една нощ става.
Аве: За една нощ, но с чаша шампанско.
Ева: И твърд, горещ банан със сметана... (Смеят се).
Веа (Скача от стола си, трепери от дълго сдържан гняв, не може да си намери място): Господин Ег е моят кавалер! Ясно ли ти е Ево, лесбийко ненаситна!
Ева: Гледай си шибаната девственост!
Веа (Разтърсва Аве): Лъжеше ме, че сега цялата любов щяла да бъде за мен. То се вижда за кого е!...
Аве: Веа!...
Веа: Мълчи! Ти ми отваряше очите за смъртта на Адо, защото комплексът от неговото фаворизиране подтискал нагона ми и задържал моята дефлорация!
Аве: Успокой се!
Веа: Вие сте се наговорили - ненаситни и зловещи женски чудовища!
Аве: Успокой се, моето момиче! Аз дори, като твоя майка, се питах как ще отидеш на Бал, защото... нали там се ходи с високи обувки и бална рокля... (Менторският Ј загрижен тон допълнително нагнетява напрежението.)
Веа: Ах, ти! В тебе трябваше да се целя и в нея!... Ужасни, подли същества!... Моят кавалер ще ме хареса такава, каквато съм, но ти Ева... Ти няма да отидеш на Бал!
Ева: И как ще ми попречиш?
Веа: Ще те застрелям! (Ридае и се озлобява още повече.) По вас трябваше да стрелям, а не по него. Защото него аз... Обичах го! Имах сто причини да го обичам и само една да го мразя... Защото той беше добър, смешен, мил и след всичко дори не ни отмъсти... А ние?... А ние?...
Ева: Излишни угризения, малката! И спри да плашиш Ева с празния си пистолет!
Веа: Сега ще видиш ти! (Изважда пистолета от кобура.)
Аве: Спрете! Страх ме е! Прибери този пистолет!
Ева: Няма патрони, няма, няма...
Веа: Бум, бум! (Цели се в Ева.)
Ева: Хайде, стреляй!
Аве: Не!
Аве се опитва да попречи, спуска се към Веа, но тя вече е натиснала спусъка. Изстрел. Куршумът уцелва смъртоносно Аве и тя се свлича без да издаде звук. Следващият изстрел прекъсва писъка на Ева. Тя пада мъртва до Аве. Тишина. Веа захапва дулото на пистолета и натиска спусъка. Чува се изщракване, изстрел не последва. Тя отново и отново натиска спусъка. Напразно. Веа бавно пуска пистолета на пода. Не помръдва.


14.

Отвън започва откриването на Бала. Звучи тържественият марш на мажоретките. Двете змии незабележимо изпълзяват изпод камъните и се стрелват към гардероба на втория етаж. Изгубват се. Чува се познатата ария. Пристигнал е пощальона.
Пощальона (Отвън, не се вижда): Този път ключът няма грешка! (Отключва, влиза, изумен.) Виж ти... каква космическа баталия!... Здравейте, госпожице Веа! (Не получава отговор.) Аз съм Вашият господин Ег - бивш ловец на змии, по съвместителство Пощальон, но днес и тук - единствено Ваш кавалер! (Не получава отговор.) Госпожице Веа, очевидно е дълбокото Ви разстройство от случилото се, но аз съм свидетел на последствията от законна самоотбрана. Прав ли съм? (Не получава отговор.) Разбирам Ви. Сега искате да Ви няма... да. Но смъртта не е хрумване, за да избяга, скъпа госпожице Веа! Всички сме мъртъвци, които издишват живота си по законите на различни измерения... Погледнете ме! Пред Вас е единственият Ви кавалер, госпожице Веа! (Веа го поглежда, продължава да мълчи.) Обещавам Ви! Ще Ви
заведа Там, където така силно желаете... Но педи това, тази вечер е Вашият Бал и Вие сте неговото вълшебно и единствено цвете, от чиято чашка сладостно ще изтече болезнения сок на целомъдрието... Забележете, аз вече Ви ухажвам. И това е нищо!? Точно в полунощ ще Ви поднеса пъстроцветните космически фонтани, за да утоля жаждата Ви, а призори, призори... Но това е тайна... Кажете нещо на своя единствен кавалер, госпожице Веа!
Пауза.
Веа (Тихо): Никой досега не ми е посвещавал стихотворение!
Пауза.
Пощальона: Добре... С Ваше позволение, скъпа госпожице Веа, Ви посвещавам своята единствена метафора на нежността!
Пауза. Пощальона декламира.
Срещнаха се като два камъка.
Знаещи слънцето, но не знаещи говора.
Искаха да се слеят, не знаеха как.
Тогава
единият камък се разрони
и приготви постеля за другия камък.
Пауза. Веа ръкопляска.
Веа: Благодаря!
Пощальона (С церемониален реверанс): Ръката Ви, госпожице Веа!
Веа подава ръка на пощальона. Двамата излизат тържествено, в съзвучие с марша на
мажоретките. Отвън. Чува се радостния глас на Веа: “Вижте! В небето - летящи змии! Прекрасни са, като гирлянди!”.


15.

Отвън балът е в разгара си. Вътре, в къщата, нищо не се движи. Поне на пръв поглед. Ако обаче се вгледаме в двата камъка внимателно, може да ни се стори, че те леко се накланят един към друг.

КРАЙ